Дж. К. Майо
Ловен сезон (11)

Глава единадесета

Започнах работа веднага след като се прибрах в апартамента. Този път си установих строг режим, като работех усилено по дванадесет часа на ден и спирах само за да ям и спя. Вероятно това не е много обичайна рутина, но подхожда на темперамента ми, ако съм в добро настроение.

Последното не ми се беше случвало твърде често напоследък и бях отхвърлил солидно количество работа, преди да призная пред себе си, че въодушевлението, което ме бе подтикнало към действие, произлизаше от последната ми среща със Санди Балдуин.

Предполагам, че не си го бях признал по-рано, защото макар за един ирландец да е трудно да устои на флирт с чужда жена, в срещата ми със Санди имаше нещо повече от това. Инстинктивното привличане бе едно, но дълбокото осъзнаване, преминало между нас, бе съвсем друго нещо. И макар все още да не можех да се отърся от емоционалното вълнение, което повдигаше настроението ми и ми служеше като стимул за работа, усещах вина и си признавах колко нередни са чувствата ми.

Бях истински ирландец и вярвах в келтската легенда, според която един мъж се влюбил в жената на приятеля си и това довело и тримата до лош край. Но пък работата ми вървеше добре и затова отпъдих дилемата от мислите си и се съсредоточих върху пишещата машина.

Пишех сцена след сцена с невероятна скорост, докато в петък следобед темпото ми намаля и усетих, че мислите ми са пресъхнали. Беше време за почивка. Реших да приключа и да подишам малко свеж въздух.

Въздухът беше наистина свеж и духаше силен североизточен вятър. Минах по „Джерърд“ към улица „Йънг“, вървейки бързо сред тълпите служители, излезли за обедна почивка. Ако някоя от улиците в Торонто може да се смята за главна, то това е „Йънг“. Тя идва от север откъм езерото, за кратко се превръща в торонтовското „Сохо“, изпълнена с клубове за стриптийз и сексмагазини, лъхащи на престорен морален упадък, сякаш посетителите им са осъзнали, че грехът, както и патриотизмът преди него са изгубили невинността си и следователно вече не са достатъчни. После улицата навлиза във фаза на почтеност, пресича „Блур“, където се намират скъпите магазини, и продължава безкрайно през целия град.

Завих на север и се отправих към улица „Блур“ и книжарницата „Бритнел“, която за Торонто е това, което е „Хачърд“ за Лондон или „Блекуел“ за Оксфорд. Исках да си купя няколко екземпляра от „Студеният дом“, а и имах желание да позяпам. Хубавата книжарница е привлекателно място, а аз почти не бях мръднал от пишещата машина цяла седмица.

Мразовитият вятър, който задуха от една от пресечките, ме стресна. Припомних си, че в началото на седмицата твърдо бях решил да изхвърля от главата си взлома в апартамента ми и всички нерадостни мисли, към които ме насочваше. Е, почти бях успял. Животът ми се бе върнал в нормалния си курс. Казах си, че си въобразявах някои неща относно срещата ми със Санди Балдуин. Просто тя ми бе помогнала да се върна към нормалността, а това действаше като буфер между мен и екзотичните инциденти, които ми се бяха случили напоследък. Трябваше да внимавам за приятелството с Брус и Санди, да бъда по-благоразумен.

Включвайки тези морални размишления в постиженията ми, се преборих с ужасния вятър и влязох в топлината и уюта на книжарница „Бритнел“. Първият човек, когото видях вътре, бе Уайт Денвър.

Познавах го от години. Беше канадец и вече учен, когато аз бях студент. Беше спечелил наградата „Дюнигейт“ за една дълга поема за Византия, когато учеше в Оксфорд. Сега бе известен поет. Критиците го ценяха повече, отколкото читателите, но обикновено така е с поезията.

Денвър бе станал по-голям англичанин от англичаните в Оксфорд, а начинът му на говорене ме увери, че този процес продължава.

— Скъпи ми Антъни — каза той. — Каква приятна изненада!

Той беше висок, слаб мъж, с тясна глава, увенчана с рядка, вълниста коса, вече посивяла. Носеше огромно кожено палто върху сако от туид и фланелен панталон. С ужас забелязах, че се бе украсил с вратовръзката на колежа ни. Наблюдателността му бе доста остра — веднага забеляза неодобрението, изписало се за секунда на лицето ми.

— Не се притеснявай, скъпо момче — успокои ме той. — Никога не я нося в Англия, но тук, в УТ, така имам по-тежкарски вид.

— Какво е УТ? — попитах.

— Какво чаровно незнание — ухили се той. — Това е университетът на Торонто, Антъни. Паметник на образованието. Преподаваме не на полкове и дивизии, а на цели армейски корпуси. Трябва да дойдеш у дома на чай още сега. Наложително е. Ще си изпечем гевреци вместо кифлички.

— Много мило, Уайт — отговорих и бързо се замислих дали имам желание да пия чай с него, или почивката ми ще стане прекалено дълга?

— Сега или никога — решително каза той, забелязал колебанието ми. — В неделя пътувам за Европа, за да се порадвам на дългоочакваната си ваканция. Довечера трябва да изслушам лицемерните благопожелания на колегите си и прекрасните им жени. Всички се надяват самолетът ми да се разбие, за да се освободи мястото ми. Иска ми се да те взема с мен, но ще умреш от скука. Сигурен съм, че нямаш нищо общо с университетския живот. Така че ела на чай, Антъни. Ще си поговорим за Англия — каза той, сякаш бе дългогодишен изгнаник, прокуден от любимата си родина.

Уайт обаче бързо промени това впечатление.

— Например трябва да ми кажеш кого познаваш в телевизията и кои са приятелите ти в Би Би Си.

— Познавам един човек — отвърнах предпазливо, — който се занимава с книгите, изпращани в Би Би Си.

— Браво — въодушевено каза Денвър. — Всъщност аз не мечтая и дори не желая популярност в Зимбабве или в блатистата делта на Нил, но съм сигурен, че ще ми помогнеш с някои полезни имена. Хайде да се качваме в колата.

Следобедът премина чудесно. Харесах дома на Денвър. Беше безукорно поддържана къща от деветнайсети век, разположена на очертана с дървета улица. Имаше широка тераса, подове от лъскав бук, старинни мебели, безбройни рафтове с книги и хубави картини.

Започнах да оценявам Уайт Денвър. Очевидно бе доста заможен, но според канадските традиции къщата му бе обикновена. Английските му превземки бяха съвсем повърхностни, вероятно не представляваха нищо повече от личната му броня срещу монотонния и често досаден академичен живот. Запитах го как намира време за поезията си. От думите му бях разбрал, че ръководенето на факултет в един голям университет е доста политизирана и изморителна работа.

— Във вилата, Антъни, по време на отпуските. По време на семестъра не пиша нито ред. Имам вила на север, всъщност истинска траперска хижа — те са доста редки, твърде малко от тях са оцелели. Много малка, построена от дървени трупи: идеалното място за криене на един поет. Не знам как стоят нещата при драматурзите, но аз се нуждая от усамотение, за да пиша поезия.

— Ако съм наясно с пиесата и вече съм готов да започна, аз също се нуждая от уединение — казах. — Но ако все още я обмислям, имам нужда от забавления.

Още докато го казвах, си помислих, че пиесата, която трябваше да напиша отново, вече бе оформена в мислите ми.

— В такъв случай — каза той — вилата ми наистина ще ти хареса, Антъни. Когато съм тук, претрупан с работа, проверявам тестове, пиша за списанията и се разправям с безумните идеи на някои от колегите си, си мечтая за простия живот край езерото Литъл Дък и ваканцията.

Говорихме за готвене, университетската политика, поети и драматурзи и живота в Торонто. Докато Уайт приказваше, усетих, че въпреки кроткия, незабележителен живот, който водеше, и удобната, но обикновена къща, той притежаваше някои от неоспоримите атрибути на много богатите.

— Уайт, ти отговаряш ли на описанието „торонтовски пари“? — запитах.

— Така беше — отговори той уклончиво и после добави: — Честно казано, Антъни, все още е така.

— Това означава ли, че си от старо канадско семейство?

— По дяволите, да — отговори той. — Вилата ми била построена от дядото и прадядото на майка ми. Нарича се „Земята на Уайт“. Оригинална хижа от трупи. Знаеш ли, че размерът на хижите се определял от дължината на дървото, което двама мъже можели да вдигнат? Затова днес ни изглеждат толкова малки. Строили са ги от много дебели, одялани трупи. Семейството на баща ми имало железарски магазин в стария Йорк — още преди да стане Торонто. Те израснали заедно с града.

— Уайт, какво правиш с всички тези пари? — запитах доста нетактично, но бях силно впечатлен от фразата „торонтовски пари“, а и ми се струваше, че тя никак не отговаря на скромния му начин на живот.

— С богатството ли? Все още не съм решил какво да правя с него. Не е ли странно?

— Необичайно е — казах.

— Аз съм доста консервативен в това отношение — призна Уайт. — Парите са свързани с други торонтовски пари, ако разбираш какво искам да кажа. Например Джони Монтейт — чете ли за него в „Глоуб“?

— Онзи, когото са отвлекли?

— О, сигурен съм, че Джони не е бил отвлечен. Мисля, че се крие — предстои му страхотна сделка.

Осъзнах, че гледам към Уайт с любопитна усмивка.

— Знам, знам — каза той. — Чудиш се защо търпя досадната работа в университета. Харесва ми — това е занаят, в който съм много добър. Питаш се защо не се оттегля в „Земята на Уайт“ или някое уютно бунгало под слънцето, където да си пиша поезията на спокойствие. Ами просто мисля, че нищо няма да излезе. Няма да мога да пиша поезия или каквото и да е друго. Животът ми сега е доста добър, не мислиш ли?

На лицето му се изписа леко разтревожено изражение.

— На мен ми изглежда абсолютно идеален — отговорих. — Ти просто цъфтиш.

— Ето това е обяснението — каза той, като се върна към обичайния си жизнерадостен и саркастичен маниер. — Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

Изсмях се.

— Държах се ужасно грубо — казах. — Е, поне имаш вносна кола.

— Волвото ли? Не. Правят ги в Канада.

— Сигурно. Видях доста такива.

— Чудесна кола за зимата, а ние имаме дълги зими.

Той ме изгледа замислено, после излезе от стаята и се върна след секунда с няколко снимки на вилата си.

Тя представляваше груба, малка къщичка с прозорци от двете страни на предната врата. Беше снимана през зимата, потънала в сняг, а около нея се виждаха голи брези и букове. На летните снимки къщичката бе заобиколена с кичести дървета с листа в ярки цветове, а синьото небе се отразяваше в кристалната вода на езерото. Въздухът бе изключително чист и придаваше интересен примитивен вид на мястото, сякаш човешки крак никога не бе стъпвал там и сътворението на света тепърва щеше да започне. Струваше ми се, че ако съм там, ще почувствам как времето, изтекло между днес и началото на света, внезапно се скъсява.

— Усещаш, нали? — запита Уайт. — Почти те обзема страх, когато гледаш дивата природа. Прадядо ми решил, че мястото е прекалено изолирано, изоставил го и пристигнал в Торонто, но къщата останала в семейството и аз я възстанових.

— Да, разбирам защо имате толкова добри художници — казах.

— Трябва да отидеш там, Антъни. Ето ти ключа — каза той и го подхвърли на канапето до мен. — Караш ли ски?

— Малко — отговорих. — Но не съм го правил от доста време.

— Трябва да си вземеш ски. Вилата е заредена с консерви и полуфабрикати, брашно, захар и т.н., но снегът пада рано и остава безкрайно дълго. Може да ти се наложи да пренасяш на гръб багажа си от колата и имаш нужда от ски. Чудесно упражнение за теб. Ще трябва да включиш генератора за ток и после водната помпа — тя вади вода от езерото. Превари я, преди да пиеш.

— Уайт — отвърнах. — Много ти благодаря. Ще отида там дори да е само за един уикенд.

— Можеш да я ползваш както си искаш — каза той.

— Ти ще използваш ли апартамента ми в Лондон? Не е много по-голям от вилата ти.

Оказа се, че Денвър ще прекара отпуската си в Кеймбридж и едно апартаментче в Лондон щеше да му е добре дошло. Той ме посъветва да отида до езерото Дък с волвото. То беше комби и лесно щях да натъпча вътре всички необходими провизии и боклуци, които искам да взема със себе си.

— По-леко ще ти е с тежка кола, когато караш по снега — обясни той.

После си разменихме ключовете и се почувствахме ужасно доволни от себе си.

— За бога, Антъни — каза Денвър. — Не забравяй студа там. Вземи си подходящи дрехи и обувки. Ще ти направя кратък списък и ще ти дам карта, за да научиш как да стигнеш дотам.

Той ме обзаведе с карти, списъци и инструкции за използването на водната помпа. Следобедът приключи, изпълнен с приятно очакване. Докато таксито ме откарваше към улица „Джерърд“, мечтаех за хижата, която ме очакваше при езеро Дък.

Същата вечер работих усърдно, отбелязвах си необходимите места в книгите, режех откъси от екземплярите на „Студеният дом“, които бях купил от книжарница „Бритнел“, докато най-после сглобих точния дубликат на оригиналните записки. В десет часа реших да изляза и да вечерям.

Пред блока едно такси оставяше пътниците си на тротоара. Помолих шофьора да ме закара до някой италиански ресторант.

— Обикновен или луксозен? — попита той.

— Обикновен — отговорих.

Обикновеният ресторант се оказа дълга ниска стая със сепарета от двете страни. Поръчах си спагети и бутилка вино и тъкмо се бях захванал с тях, когато някакъв мъж се присъедини към мен. Ресторантът беше доста пълен и в началото реших, че това е в реда на нещата. Хвърлих бегъл поглед на човека, който сваляше шапката и палтото си, и се върнах към вечерята и книгата си.

После погледнах отново.

Палтото беше дълго, от боброва кожа, с военна кройка. Кафявата шапка изглеждаше доста старомодна. Но когато се съблече, той бе просто един обикновен мъж в делови костюм. Освен това беше същият човек, когото бях видял да излиза от асансьора, когато се качвах към току-що обрания си апартамент.

Той имаше тясно лице с грижливо подстригани мустаци и тъмни, сериозни очи, които ме оглеждаха внимателно. Мъжът седна точно срещу мен, извади визитна картичка от портфейла си и я постави на масата.

Картичката съобщаваше, че това е господин Айвър Востер, вносител на скъпи вина, с адрес в Торонто и друг в Бордо.

— Името се произнася Еевар — обясни той. — Исландско име. Майка ми беше исландка.

Затворих книгата, която четях, използвайки визитната картичка, за да отбележа мястото, докъдето бях стигнал.

— Здрасти — казах и напълних устата си със спагети.

Това остави разговора в негови ръце. Над носа му се появиха вертикални бръчки, които му придадоха стреснат и меланхоличен вид.

— Дойдох, за да ви се извиня — каза той. — И да проверя дали не можем да оправим отношенията си.

Стилът му на изразяване бе странен и архаичен, но го разбрах доста добре. Озадачи ме само това, което имаше предвид. Устата ми беше прекалено натъпкана, за да проговоря, затова завъртях вилицата си изразително във въздуха и повдигнах вежди.

Той въздъхна, а бръчките му се задълбочиха и добиха още по-меланхоличен вид. Зачудих се дали внасяше сериозно и меланхолично вино и ако бе така, то къде му намираше купувачи.

— Мой служител влезе в апартамента ви — каза той.

Най-после преглътнах.

— И аз така си помислих — казах. — Защо го е направил?

Той почука крайчето на картичката, стърчаща от книгата.

— Аз доставям вина на ресторантите, господин Мур.

Знаеше името ми. Разбира се, че го знаеше, след като един от хората му бе ровил из нещата ми. Продължих да ям. Той кимна, сякаш бе разчел преминалите през ума ми мисли.

— Един от конкурентите ми се опитва да ме извади от бизнеса. Подготвят списък от отбрани вина, каквито аз доставям, но на по-ниски от моите цени. Нуждая се от този списък. Объркахме апартамента ви с този на представителя на моя конкурент.

Той сви рамене.

— Сигурно си мислите, че не е почтено от моя страна да се опитвам да крада от конкурентите си, но според мен и те са непочтени в стремежа си да ми отмъкнат бизнеса. Ще бъде плагиатство, ако някой от вашите съперници открадне пиесата ви и я продаде като своя собствена, нали?

Познато.

— Или ако вие откраднете бележките, върху които работех — предложих на свой ред.

През цялото време, докато ми разказваше тази приказка за вината, той ме наблюдаваше по крайно неприятен начин. Оглеждаше косата, ръцете, гръдния ми кош, ушите, носа, брадичката, врата, сякаш ме запаметяваше парче по парче, за да може после да възпроизведе пълната картина. Това разузнаване бе прекъсвано от кратки, задълбочени погледи в очите ми, които вероятно целяха да ме хванат неподготвен и да узнаят реакцията ми на думите му.

Помислих си, че трябва да му дам добър урок.

— Защо ми разказвате всички тия дивотии? — попитах грубо. — Работните бележки, които откраднахте от апартамента ми, ни най-малко не приличат на ценоразпис за вина. И откъде знаете, че съм тук, в този ресторант? Да не би да ме следите из Торонто? Онзи човек — Лехар — от ваше име ли ме последва до Стратфорд? Вие ли го накарахте да ме задържи в „Челси“, докато тършувате из апартамента ми?

Отпих солидна глътка от виното.

— Защо се интересувате от мен? И кой, по дяволите, си мислите, че сте, господин Еевар Востер? Идвате и нарушавате спокойствието ми с досадното си присъствие най-нагло. Какво ви кара да мислите, че няма да звънна в полицията, за да се отърва от вас?

Той се ухили и ми показа потъмнели от тютюн зъби и златни корони. Изненадах се, че въобще може да се усмихне, и не разбирах кое от казаното от мен го развесели.

— О, господин Мур — каза той. — Последното нещо, което бихте направили, е да се обадите в полицията.

— Звъннах в полицията веднага, след като обрахте апартамента ми, господин Востер — отвърнах.

Мустаците се спуснаха над жълтите зъби, но после се повдигнаха отново.

— Вероятно сте се обадили, но едно е да звъннеш в полицията за обир, и съвсем друго е да ги караш да проучват срещи като тази в момента.

Сипах си остатъка от виното в чашата и я плъзнах заедно със себе си към края на сепарето. Востер вдигна ръка във въздуха, вероятно за да повика келнера. Вместо него се появи Лехар с пакет в ръка, придружен от огромен мъж, облечен като шофьор и с униформена фуражка на главата. Востер махна и пакетът бе поставен пред мен.

— Поправям грешката си, господин Мур — съобщи Востер. — Това са вашите бележки, които Мартин по недоглеждане взе от апартамента ви.

— В такъв случай Мартин може да си ги задържи — казах, загледан в студените зелени очи на шофьора. — Вече ги възстанових.

Не очаквах това щедро предложение да накара Мартин да отстъпи назад и да освободи пътя към изхода, а и той въобще не възнамеряваше да направи нещо подобно. В това време обаче някакъв мъж и едно момиче се приближиха към нас и застанаха до масата. Момичето прескочи краката на Мартин и се обърна към мен:

— Сядам до теб, ясно?

Тя се настани почти върху мен, докато се отмествах встрани, за да й направя място. Беше чернокоса, черноока хубавица, облечена в джинси и черно кожено яке. Миришеше на скъп парфюм. Но красотата и нахалството й не бяха това, което накара Мартин да отстъпи. Отдръпването му се дължеше на мъжа, който я придружаваше.

Беше човек с черна, сресана назад коса и твърдо, мургаво, средиземноморско лице, с тъмна брада. Носеше черен балтон и червен копринен шал. Можеше да е преуспяващ адвокат или банкер — излъчваше придобита властност. Но имаше и нещо повече. В него се долавяше мрачна сила, която без съмнение през повечето време бе маскирана от елегантния му външен вид, но в момента се раздвижваше у него, докато той ни оглеждаше сериозно.

Видях как студенината се изписва на лицето му. Шокиращо бе да наблюдаваш как се променя изразът на този идеално издокаран градски човек, сякаш старото наследство в кръвта му се надигаше като хищна щука, разлюляваща спокойната повърхност на тихо езеро.

Мартин отстъпи назад, а новодошлият ми кимна мрачно и каза:

— Здравейте и извинете за нахалството.

После погледна към Востер и застана до него, чакайки търпеливо. Востер, който дъвчеше мустака си, най-после излезе от притесненото си мълчание.

— Господин Мур, това е господин Тозети — въздъхна той. — А това е госпожица Зангарини.

Дребосъкът Лехар, който се бе отдръпнал при идването на Тозети, се върна на сцената, сякаш за да наблюдава спазването на условностите, и се обърна към пищната гръд на госпожица Зангарини:

— Ще седна до вас — съобщи й той, но гордата й собственица категорично отказа.

— Не — каза тя. — Не, не, не!

Красавицата размаха кървавочервените си нокти към него и той се принуди да отстъпи.

Тозети седна срещу нея и се обърна към мен:

— Как сте, господин Мур? Вече не се нуждаем от господин Лехар и господин Мартин.

Отвърнах на поздрава му, но оставих втората част от словата му на самозвания вносител на вино.

Востер въздъхна отново и отмести поглед към помощниците си. След този сигнал те бързо се оттеглиха.

— Добре — каза Востер след излизането им. — Сега какво?

— Трябва да поговорим — кротко отвърна Тозети.

Востер се намръщи.

— По работа ли?

— Да, по работа.

Госпожица Зангарини отмести поглед от мен към Востер и заговори грубо на италиански. Востер й отвърна на същия език, но не го говореше добре и му се налагаше нервно да търси думи, за да възпре сладкодумието и нарастващия й гняв. Не говорех италиански, а и нищо не разбирах. Улових погледа на Тозети и усетих, че е разбрал това. Той ги остави да поспорят още малко и после решително прекрати разправията им.

— Габриела — каза той нежно. — Млъкни.

Тя млъкна и после по някаква причина ме погледна свенливо и съумя да свие рамене недоволно, въпреки силно ограниченото си пространство.

— Не можем да налагаме на господин Мур да слуша деловите ни разговори — каза Тозети и се изправи. — Господин Мур, извинете ни за нахалството.

Востер го последва вън от сепарето и Габриела също се изправи. Последната италианска фраза, която произнесе Востер, произведе странен ефект върху момичето.

— Ха! — възкликна тя и отново се разприказва.

Макар и въобще да не знаех италиански, разпознах една дума, която не исках да чуя. Востер също я чу.

— Млъкни, малка глупачке! — изсъска той на английски и още преди да проговори, я удари силно по лицето.

Габриела изкрещя, постави ръка на бузата си и се вторачи гневно в него, но не проговори. Очевидно бе разбрала.

И тримата замълчаха. Погледнах с интерес към Тозети, изненадан, че не бе реагирал на нападението на Востер върху протежето му. Вероятно и той бе решил, че си го е заслужила. В черните му очи проблясваше искрица веселие като лъскаво петно върху мръсна кола. Той стоеше спокойно и ги чакаше да се присъединят към него.

Наблюдавах ги как си тръгват, после взех оставения на масата пакет и излязох. Срещата бе странна и неприятна още от самото начало, когато Востер седна при мен, но идването на Тозети я направи определено обезпокоителна, а избухването на момичето бе накарало алармата в главата ми да зазвъни.

В таксито до временния ми дом мислите ми препускаха лудо, а когато се прибрах, се отпуснах в креслото с чаша уиски в ръка, като се опитвах да си обясня станалото, но не виждах никакъв смисъл. Реших да не се тормозя повече с безплодни размишления и си легнах.

Внезапно си спомних за ключа от вилата на Уайт Денвър и се оживих. Заспах и засънувах усамотената хижа край езерото.