Дж. К. Майо
Ловен сезон (14)

Глава четиринадесета

През следващите пет дни на няколко пъти се опитах да звънна на Санди и всеки път ми отговаряше младежки, любезен, но остър глас, който се оказа на брат й. При първото обаждане той ме помоли да почакам, после се върна и ми съобщи, че Санди не се чувства достатъчно добре, за да дойде до телефона. Когато се обадих за втори път след два дни, той вече бе подготвен.

— Не знам за какво става дума, господин Мур, но сестра ми ме помоли да ви предам, че не иска да говори с вас.

— Да, разбирам — казах. — Благодаря ви.

Последва кратка пауза, после той каза:

— Добре, господин Мур.

На петия ден отидох на погребението на Брус Балдуин. Бях задължен да отида заради Брус, а съобщението, предадено ми от брата на Санди, ме задължаваше да стоя далеч от нея. Предишната нощ дълго обсъждах този проблем със себе си, но накрая реших, че ще мога да се справя. На сутринта, тъй като полицията бе конфискувала реното, взех такси до Норт Йорк, където щеше да се проведе опелото в семейната църква на Балдуинови.

Бележката във вестника съобщаваше единайсет часа, затова пристигнах половин час по-рано и от едно кафене на отсрещната страна на улицата наблюдавах пристигането на колите. Санди и членовете на двете семейства дойдоха пет минути преди службата. Тя не беше скрита под воал, нито носеше черно. Беше облечена в тъмновинено палто и с открита коса. Изкачи се по стълбите малко по-напред от групата си и влезе в църквата. Имаше много народ. Брус би казал, че „залата е пълна.“ Минаха още около петнайсет минути, преди да пристигнат и последните гости.

Излязох от кафенето и пресякох улицата. Встрани от църквата имаше тясна пътека и аз се заразхождах по нея под яркото зимно слънце и мразовития въздух. Това представляваше моята собствена церемония в почит на човека, когото познавах отскоро, но харесвах и уважавах. Църквата беше солидна гранитна постройка, приличаща на шотландските църкви. Докато слушах гласа на свещеника да се издига и спада в молитва и оглеждах датите по гробовете до пътеката в църковния двор, изпитах странно чувство за вина поради това, че с пристигането си в тази млада страна, създадена и все още създавана от хора, които бяха дошли тук, за да си изградят нов живот, бях докарал със себе си най-лошото от стара Европа, някакво наследствено зло, дължащо се на векове, прекарани в интриги.

Изоставих тези мрачни мисли и слязох обратно на земята. Бях толкова загрижен да запазя Сидал вън от картинката, докато инспектор Тери ме разпитваше, че не бях осъзнал и една много важна страна от убийството на Брус. Сега разбрах, че освен съществуването на Сидал съм укрил и информация за вероятно отвличане. По вестниците нямаше повече истории за изчезването на семейство Монтейт и не знаех дали всъщност са отвлечени, но не бях споменал на полицията за шамара, ударен на Габриела Зангарини от Востер, когато тя спомена името Монтейт.

Бях се опитал да открия Сидал, но не успях. Звънях из всички хотели в центъра, докато накрая в „Шератон“ ми съобщиха, че при тях е имало немска делегация, но всички вече са си заминали. Не бях виждал и чувал никого от компанията на Востер. Полицаите ме бяха оставили на спокойствие.

— Не бяхте ли в църквата, господин Мур?

Бях се замислил, вторачен в нищото. Сега погледът ми се фокусира върху инспектор Тери.

Хората излизаха от църквата и се качваха в колите си. Тръгнах по пътеката към задната част на църквата и инспекторът дойде с мен.

— Защо сте тук? — попитах го. — Мислех, че сте предали случая на отдел „Убийства“.

— Балдуин беше убит в моя участък. При нас не стават много убийства. Всъщност в цяло Торонто това не се случва често.

Това нищо не ми говореше. Няколко човека дойдоха по пътеката след нас. Стоях с гръб към тях, а инспекторът ги оглеждаше.

— Тя няма да дойде тук — каза той.

Стана студено. Задуха вятър и смъкна осезаемо температурата с около пет градуса. Дори за учените животът можеше да е субективно преживяване. Вдигнах яката на палтото си.

— Те нямаха повече въпроси към мен — казах и осъзнах, че гласът ми звучи ядосано.

— Да не би да се чувствате пренебрегнат? — запита инспекторът. — Не го споделяйте с отдел „Убийства“. Понякога убийците се чувстват пренебрегнати, след като възбудата им премине.

Вгледах се в слабото му лице, но той все още наблюдаваше пътеката зад мен. Помислих, че е тук по работа.

— Отдел „Убийства“ и бездруго имат достатъчно идеи за мен — казах. — Така е, нали?

— Не оставяйте това да ви притеснява. Подобно разследване винаги е пълно с идеи в началото.

Очите му се спряха върху моите за момент.

— Прилича на онези логически задачи, пълни с уловки. Пълен с несигурност се опитваш да ги осмислиш и после отхвърлиш, в случай че не ти вършат работа.

— Какво изучавахте в университета? — запитах. — Зен?

Тери внезапно се ухили весело.

— Не само Зен. Най-вече политика и история.

— Мили боже — казах. — Мислех, че в наши дни разследването на престъпления е свързано с криминалистика и компютри.

— Забравихте да споменете полиграфите.

— Полиграфи? О, детекторите на лъжата.

Инспекторът гледаше към мен сега и аз също приковах очи в него.

— Мисля, че този беше последният. Няма повече хора — каза той, все още загледан в мен. — Елате. Ще ви закарам до града.

Тръгнахме покрай църквата.

— Знаете, че съм дошъл с такси?

— Разбира се — отговори той. — Можех да предположа, тъй като задържахме колата ви и поради това ще ви бъде трудно да наемете друга. Но и бездруго знаех.

— Следите ли ме?

— Наблюдаваме ви понякога. Не непрекъснато.

— Май не се чувствам особено доволен — казах.

— Не се притеснявайте, господин Мур. Помислете си, че вероятно ви предпазваме от нещастия.

Пред църквата не бе останал никой. Тери вдигна ръка и една кола на отсрещната страна на улицата направи обратен завой и тръгна към нас. После внезапно спря, когато тъмнозелен „Линкълн“ потегли на заден ход към нея.

— Я виж кой е тук — каза инспекторът.

Задната врата на линкълна се отвори и от нея излезе скъп балтон и познато италианско лице. Тозети каза:

— Мислех, че ще ви открия тук.

— И двамата ли? — запита инспекторът.

— Имах предвид господин Мур, инспекторе, но винаги се радвам да ви видя.

Почувствах се ужасно объркан. Инстинктът ми ме караше веднага да го обвиня в убийството на Брус, но нещо ми подсказа, че моментът не е много подходящ. Объркването ми не продължи дълго. Разсеяха ни.

Шофьорът на полицейската кола се приближи до нас и каза: — Ужасен заден ход. Почти щях да се блъсна във вас.

— Значи сме квит — жизнерадостно отвърна Тозети. — Обратният завой е непредвидим и опасен за останалите участници в движението. Дойдох, за да ви поканя на обед — обърна се той към мен.

Държането му беше изключително изискано. Тази сутрин никой не говореше на нормалния език на ченгетата и рекетьорите.

— Благодаря — отвърнах кратко. — Инспектор Тери ще ме закара до центъра.

— Е, не бих искал да преча на полицията — каза Тозети и зачака.

— Защо не тръгнете с господин Тозети — предложи инспектор Тери. — Аз бездруго ще обядвам на бюрото си днес.

Тръгнах с господин Тозети.

Колата беше подходяща за преминаване на цели континенти във всякакво време. Имаше чудесно отопление и климатична инсталация. Димът от пурата на Тозети и моята цигара изчезваше веднага след като се появи.

— В доста добри отношения сте с инспектор Тери — казах обвинително.

Говорех така, защото бях объркан и трябваше да обвиня някого за това. Объркването ми се дължеше на факта, че си бях представял Тозети като водеща фигура в конспирацията за убийството на Брус, или по-скоро за моето убийство, а не можех да предположа, че Тери ще ме изпрати на заколение.

— Долавям неодобрение — отвърна Тозети. — Вие сте невинен и наивен човек, господин Мур. Нямам нищо общо с убийството на приятеля ви и господин Тери ме познава прекалено добре, за да предположи нещо подобно.

— Кой сте вие, господин Тозети?

— Позволявате си прекалено много, господин Мур. Тонът на въпроса ви не е особено любезен. За вас съм италианец, а не канадец. Вероятно си мислите, че съм член на някоя престъпна групировка, гангстер от филмите, капо от мафията. Само защото сме се запознали в компанията на някои съмнителни типове, вие ми отреждате подобна роля. В театъра бихте го нарекли „типичното амплоа“.

Той дръпна от пурата си и бавно издиша дима.

— Прав съм, нали?

— А как иначе би трябвало да ми се вижда? — запитах.

— Добре, какво впечатление бихте ми направили вие? Виждам ви за първи път как вечеряте щастливо в компанията на същите съмнителни типове, но не решавам, че сте престъпник. В Англия вие казвате, че човек е невинен до доказване…

Тозети размаха пурата си в широк кръг, сякаш не можеше да намери думи, за да завърши фразата.

— На вината — казах. — Невинен до доказване на вината.

Той кимна замислено, сякаш записваше идиома в речника си. После натисна един бутон на облегалката и каза:

— Обратно към Роуздейл.

— Да, сър — отговори шофьорът.

— Може да се каже и по друг начин — проговори Тозети. — Може да се каже, че човек е невинен, докато се докаже, че е възрастен.

Линкълнът набра скорост и на следващия светофар изоставихме оживеното обедно движение и тротоарите, претъпкани с чиновници, които се отправяха към любимите си места за обед. Постепенно улиците станаха по-тихи, къщите по-големи, докато навлязохме в улица с истински палати, всеки от тях заобиколен от огромни градини, и колата намали.

Тозети загаси пурата си.

— Също така може да се каже, че човек е невинен, докато докаже, че е човек — внезапно се обади той.

Това ме изненада. Досега обмислях думите му за амплоато и реших, че поне в това е прав.

— О, да — отговорих най-после. — Вярно е.

Тозети ме наблюдаваше замислено. Колата зави в частен път и спря пред къща, не по-малко внушителна от съседските, но по-елегантна от повечето. Инкрустираните перила на верандата, мансардния покрив и фините пропорции напомняха за къща в луксозните парижки предградия. Отбелязах това, докато слизахме от колата.

— Втората империя — обясни Тозети. — В архитектурата на Онтарио се долавя силно френско влияние.

Къщата беше топла, във всекидневната пламтеше огън. Стаята бе просторна, изпълнена със светлина от високите прозорци. Зимното слънце караше паркета да блести, обогатяваше цветовете на килимите и събуждаше спомени за лятото в картините на импресионистите по стените. Между двата високи прозореца в далечния край на стаята висеше една от рисунките на Писаро, изобразяваща Сена.

— Сена при Сюрнес — казах.

Тозети ме погледна доволно.

— Харесвате ли импресионистите? И Писаро?

— Да, харесвам ги — отговорих. — А Писаро е един от любимците ми.

Той се усмихна учтиво, но ме наблюдаваше със същото замислено изражение, както и преди в колата.

— Защо въобще ме поканихте тук? — запитах. — Имате нещо наум.

— Да — отговори той. — Имам нещо наум. Ние с вас имаме общ проблем в лицето на Востер. Мислех, че вероятно ще можем да си помогнем един на друг. Сега наистина смятам, че ще можем — допълни той и се заразхожда из стаята. — Хайде да го обсъдим, след като обядваме. Бихте ли желали едно питие? Жена ми скоро ще дойде при нас. Също и буйната Габриела.

— Габриела?

— Племенницата ми. Запознахте се с нея миналия път.

Габриела не ми приличаше на момиче, което обича семейните обеди. Бях прав. По времето, когато се появи с книга в ръката и цигара в устата, ние със семейство Тозети довършвахме десерта си.

Домакинята ми беше елегантна, жива жена, чиито теми на разговор варираха от преглед на културните рубрики в Атлантик Мънтли до защита на идеята, че родната й провинция Квебек трябва да бъде запазена колкото се може по-френска.

Очаквах буйната Габриела да възрази или поне да повдигне вежди. Вместо това, когато вглъбената в себе си красавица се настани до масата, без да каже и дума, и загаси цигарата си в чинията, госпожа Тозети се обърна не към нея, а към жената, която ни сервираше:

— Донеси й хамбургер и пепелник — каза тя спокойно.

После погледна часовника си, възкликна стреснато и ни остави сами, за да отиде да събира средства за симфоничния оркестър на Торонто. Сигурно нямаше да има проблеми с това. Семплата вълнена рокля, която носеше, можеше да й купи двупосочен билет до Европа с „Конкорд“.

Отношението на Тозети към племенницата му беше различно. Когато станахме от масата, той привлече вниманието й, като я хвана за врата и каза:

— Бих искал да се присъединиш към нас за кафето, скъпа. Какво ще кажеш?

Тя му се усмихна не много мило.

— Добре, Рикардо.

После ме изгледа с един от онези дълги, замислени погледи, присъщи на семейство Тозети.

— Чао, любовнико — каза тя най-после и се върна към книгата си.

Кафето ни очакваше горе на втория етаж. Минахме през преддверие, където млад мъж седеше и говореше по телефона, и влязохме в кабинета на Тозети.

— Кабинетът ми в града е съвсем същият — каза той. — Имам копия от всички документи и досиета. Чудесно, нали?

Очевидно очакваше отговор.

— Ако човек иска да е на две места едновременно, това е чудесно — отвърнах. — И какво правите във вашите кабинети?

— Занимавам се с недвижими имоти. Проектирам квартал с офиси, събирам парите, купувам парче земя, строя квартала и го продавам.

— На парчета или цял?

— И двете. Имам пет човека персонал.

— Пет! — възкликнах.

— Да, само пет. Държа ги не повече от пет години, после ги освобождавам. Назначавам амбициозни малки копелета и ги уча как да станат амбициозни големи копелета. Съобщавам им, че ако ме измамят, ще им разкъсам сърцата. Но не можеш да разкъсаш сърцето на амбициозно голямо копеле, затова, когато пораснат, ги пускам да си ходят.

— Значи обучавате конкуренцията — отбелязах.

— Разбира се. Но знам точно как мисли конкуренцията ми — обясни той и отряза крайчеца на пурата си. — А в недвижимите имоти има много място — оттук до Тексас.

Момчето от външния кабинет влезе и остави някакъв лист на бюрото на господаря си. Изглеждаше на около двайсет и една.

— Господин Мур пише пиеси, Бентли — съобщи Тозети. — Той е интелектуалец, сигурно добре ще се спогодите. С изключение на това, че само единият може да се довери на другия.

— Здрасти — любезно ми каза Бентли и после се обърна към шефа си: — По дяволите, Рики.

— Кажи ни, Бентли, какъв тип интелектуалец предпочита Писаро пред Дега и Моне? — запита го Рики.

Бентли се ухили.

— Човек, който иска да купува, а не да продава.

— Добре, умнико — засмя се Тозети и присви очи, докато палеше пурата си. — Господин Мур и аз имаме общ проблем. Ако го видиш отново или той ти се обади, дай му всичко, от което се нуждае.

После върна на Бентли листа и каза:

— Унищожи го. Кажи ми, когато пристигнат хората. Можеш да ни слушаш, докато говорим.

Бентли излезе и остави вратата отворена.

— Значи Писаро е вашият любимец — каза Тозети. — Вие сте емоционален ирландец с английско образование. Застреляха приятеля ви. Объркаха го с вас.

Той дръпна от пурата и бавно издиша дима.

— Вендетата е в кръвта ви.

При краткото споменаване на Брус, усетих как в гърдите ми се надига гняв, но го потиснах.

— Вендета. Това е прекалено — казах. — Вендетата е от вашата история, не от моята.

— Вендета е само дума. Разбира се, тя е от моята история и съществува в семейството ми. Семейството ми произхожда от Граняно, близо до Неапол. Независимо дали сте ирландец или англичанин, вие имате ирландска кръв в себе си. Английската плаче за справедливост, а ирландската за кръв. Това е вендетата. Засега сте неутрален. Не знаете какво да правите. Тялото на приятеля ви лежи там, където трябвате да лежи вашият труп, и вие имате чувството, че сте един изчерпан драматург, неспособен да накаже убийците му. Неспособен.

Разтреперих се. Чашата ми с кафе изтрака по чинийката, когато я оставих на масата. Той стана, затвори вратата, прекоси стаята и застана до прозореца, загледан навън. Остра болка ме удари в гърдите и се усили. Дъхът ми излизаше тежко. Най-после пристъпът премина и треперенето ми спря.

Усетих ръцете на Тозети върху раменете си. Пръстите му се забиха в тях, предизвиквайки агонизиращи болки в стегнатите мускули.

— Ужасно сте напрегнат — каза той. — Имате нужда от добър масажист.

Пръстите му спряха да ме притискат, но ръцете му останаха на раменете ми.

— Добре ли сте? — запита той.

— Да — отговорих.

Тозети отвори вратата отново и седна зад бюрото си.

— Антъни — каза той, — не знам кой застреля приятеля ти, а и не мисля, че полицията ще разбере това. Смятам, че са дошли през границата по поръчка и вече са обратно в Съединените щати. Но някой е поръчал убийството и това трябва да е човек, който те познава или познава някой друг, който те познава.

Той изчака, но аз не проговорих.

— Значи е човек, когото познаваш — най-после отбеляза той. — Или човек, който познава някого, когото ти познаваш.

Беше мой ред да стана и да погледам през прозореца. Отново валеше. От небето падаха едри снежинки. Човек можеше да прекара доста време в Канада, наблюдавайки снега през прозореца и потънал в спомени. Замислих се за човека, умирял в каютата, за мъртвеца в черния мерцедес, за полицейския катер и вечерята със Сидал и Хенидж в Лондон. После се прехвърлих върху работата с Брус Балдуин и удоволствието да познавам него и Санди — Санди, която харесвах прекалено много и която ме обвиняваше за смъртта на Брус. Сетих се за Лехар, който ни шпионираше в Стратфорд, и за нахлуването на Востер в апартамента ми. Спомних си и още нещо: кратка бележка във вестника, съобщаваща за изчезването на семейство Монтейт, и за начина, по който споменаването на това име бе предизвикало Востер да шамароса Габриела.

Черна лимузина влезе в частния път и спря пред вратата на къщата. От нея излязоха четирима мъже, а колата мина зад ъгъла. Наблюдавах ги как се качват по стълбите и изчезват от погледа ми.

Тозети се обади зад гърба ми:

— Вие знаете нещо, нали, господин Мур? Познавате някого извън бандата на Востер, който е свързан с Востер и с убийството на приятеля ви.

— Мога да не ви отговоря — казах. — Но имам няколко въпроса към вас.

— Започвайте — предложи той. — Но, за бога, елате и седнете. Не мога да говоря с нечий гръб.

Седнах и го погледнах над бюрото. Беше загасил пурата си. Внезапно ми се стори доста уморен.

— Струва ми се, не вярвате, че Востер е убил Брус — казах. — Защо?

— Ходих да го видя — отговори той. — Прецених. Беше изплашен, ядосан и разтревожен. Някой се е набъркал в работата му. Друг човек е извършил убийството.

Бентли влезе в стаята.

— Тук са — съобщи той.

— Ще сляза долу — каза Тозети и се изправи.

Бентли излезе.

— Следващият въпрос — обърна се Тозети към мен.

— Каква е връзката ви с Востер?

— По-късно — отговори той. — Нещо друго?

— Само един въпрос. Просто едно име — казах и замълчах за момент. — Монтейт — добавих накрая.

Лицето му се измени и той отново седна.

— Да — промърмори италианецът. — Монтейт. Джони Монтейт.

Цветът на лицето му изчезна, а бръчките се задълбочиха. Той се загледа продължително в мен. Очите му ме оглеждаха внимателно, но зад заетостта им прозираше ясна, спокойна мисъл. Настръхнах.

— Не се страхувате да скочите в тъмното, нали? — запита той. — Мога да разбера защо някой е решил да ви убие.

Тозети раздвижи мускулите на лицето си, разтърси глава като куче и стана.

— Елате долу — каза той. — Трябва да видите това. Така ще можете да получите някои отговори на въпросите си.