Дж. К. Майо
Ловен сезон (17)

Глава седемнадесета

През последната част от пътя шофираше Санди. Събуди ме при отбивката за наследствената хижа на Уайт Денвър, подкара колата малко неуверено по непочистения път, а гумите заскърцаха по наклона. Тя се усмихна облекчено. Снежната покривка бе по-малко от тридесет сантиметра, но облаците бяха надвиснали заплашително над главите ни и вечерният мрак се спускаше прекалено рано.

— Съобщиха, че пак ще вали — каза Санди. — По-разумно ще е да опразним колата тази вечер и да я върнем обратно на шосето. В противен случай може никога вече да не я изкараме оттук.

— Не си ли изморена? — попитах.

— Ужасно съм уморена, господине, но когато се правиш на пионер, трябва да действаш така.

Колата се изкачи на хълма. Под себе си видяхме хижата и езерото. Вятърът беше оголил голяма част от леда, но боровете в задната част на хижата и около езерото бяха покрити със сняг, солидно замръзнал върху тях, който щеше да падне чак при пролетното топене. Санди закара колата до вратата и когато излязохме навън, студът и усамотеността на мястото ме впечатлиха с еднаква сила.

Санди ме наблюдаваше.

— Да — каза тя. — Така е. Ще включа водната помпа и електричеството и ще пусна отоплението. А ти, глезльо такъв, можеш да разтовариш багажа.

Колата беше натъпкана до покрива със зимни дрехи, спални чували, снегоходки, ски, ботуши, книги и продукти, достатъчни за един месец. Санди скоро се присъедини към мен и ми помогна да завлечем багажа в хижата. Когато колата се изпразни, се проснах на един от дългите шезлонги с плоски дървени облегалки за ръцете. На едната облегалка димеше чаша с кафе, а на другата лежеше пепелник. Умората ми постепенно изчезна. Въздухът вътре бе все още студен, но бяхме облечени с пухени грейки и обувки за ски и топлите дрехи и усиленият труд затоплиха тялото ми. Кафето също помогна.

— Така вече е добре — казах.

— Ставай — нареди Санди. — Още не сме свършили. Трябва да запалиш печката и да сготвиш вечеря.

Останах си на мястото. Санди седеше с изправен гръб на пейката до стената, но изглеждаше така, както аз се чувствах — готова да заспи.

— А ти какво ще правиш? — попитах мързеливо.

— Ще закарам колата до шосето.

— Не, няма. Аз ще го направя. Пътят обратно е поне един километър. Или пък може да го направим утре сутрин на светло.

— Погледни навън — посъветва ме Санди.

Последните остатъци дневна светлина ми позволиха да видя падащия сняг. Едрите мудни снежинки изглеждаха така, сякаш щяха да натрупат най-малко трийсет сантиметра сняг до сутринта, а може и повече.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Колата може да е заседнала, докато се събудим.

— И то за цяла зима — каза Санди. — Затова ще я закарам до шосето, ясно ли е? Аз ще се заема с това, защото мога да вървя бързо със снегоходките, за разлика от теб. Ти сложи малко дърва в печката и приготви вечерята. Ще си взема малко шоколад за из път, а ти ми приготви едно питие за после.

Замислих се.

— Мислиш ли, че е безопасно? Не знам нищо за тази страна. Какво ще стане, ако се загубиш, или налетиш на мечки или нещо подобно?

— Няма да се загубя — отвърна Санди. — А ако въобще има някакви мечки наоколо, те сигурно се хранят с боклуци от градското бунище.

— Е, пионерството вече не е такова, каквото беше — казах и се надигнах.

Санди също се изправи.

— Прегърни ме за секунда и ме изпрати — нареди тя.

Пъхнахме снегоходките обратно в колата заедно с мощен фенер и Санди потегли през снега, дъвчейки шоколад. Гледах я, докато яркочервените задни фарове изчезнат, изчаках още една-две секунди и се прибрах вътре.

Имаше само една стая, в която господстваше огромната печка, поставена в източния ъгъл на хижата, обградена с подредени дърва. Имаше и подпалки — с тях и с помощта на вестника и силния вятър огънят запламтя за секунди. Изсъхналите цепеници запращяха весело. Отворих консервите, изсипах супата в тенджера и я поставих на печката. После извадих бекона и яйцата, за да мога да започна да ги готвя веднага щом Санди се появи. Приготвих и уискито.

След като приключих с тези задължения, реших да разгледам стаята. Дървените стени имаха матов блясък, сякаш бяха полирани. Зачудих се дали винаги са били такива, или и това бе дело на Уайт Денвър. Вероятно той го беше направил, защото, без да отнема естествения им вид, ги бе приспособил към стила си. На стените висяха четири картини, изобразяващи някогашни пионери, борещи се с дивата природа. В далечния край срещу печката имаше единично легло, изработено като дълга кутия, с дълбоки чекмеджета под него. До леглото лежеше хубав килим, на който Денвър да спусне крака сутрин, а над него — рафт с книги. Двата шезлонга и малката масичка срещу вратата бяха изработени от дебел неполиран бор. Кухненският сектор се намираше в източния край на хижата и включваше порцеланова мивка с дъска за сушене от тиково дърво, разположени в северната част или до стената към езерото, и малка електрическа печка за готвене до южната стена. Между тях се издигаше печката, но между нея и последната стена имаше оставено достатъчно място, вероятно заради силната топлина. Хижата беше чудесно планирана, семпла и удобна и всичко беше от най-доброто, както бе присъщо на Денвър. Единствената промяна в структурата й беше банята, построена в северната част на хижата.

Денвър бе прав, когато ми каза, че това е идеалното място за работа. Също така беше и идеално място за криене. Пристигнахме с волвото на Денвър. В таксито, което ни отвеждаше от дома на Тозети, прерових джобовете си, за да видя дали носех ключовете със себе си. Ключовете за колата и хижата висяха на една и съща халка. Носех ги.

Накарах шофьора да спре, дадох му двайсет долара и го помолих за услуга:

— Ако шефът ти те попита къде си ни оставил, кажи, че сме си променили решението и сме слезли на „Джерърд“ Става ли?

Той погледна двайсетдоларовата банкнота и каза:

— Нямаш проблеми.

После подкара колата.

Казах на Санди какво ще правим и къде трябва да отидем, за да вземем колата. Тръгнахме забързано, минавайки по малките улички. Вървяхме, докато стигнахме до автобусната спирка и оттам хванахме рейса до „Блур“. После взехме метрото на запад, поразходихме се още малко, за да се уверим, че Коле и хората му не ни следят, изчакахме известно време край къщата на Денвър, но не прекалено наблизо, като се оглеждахме и ослушвахме. После отворихме гаража, изкарахме волвото и Санди подкара към северната част на Торонто. Имахме време за убиване, защото възнамерявахме на следващата сутрин да се екипираме за престоя в хижата, а Санди реши, че най-подходящото място за това е Порт Бей на около триста километра от Торонто. Затова отидохме на кино, после на късна вечеря и потеглихме отново след полунощ. Не бързахме, но въпреки това стигнахме в Норт Бей доста преди да отворят магазините и ни се наложи да седим в една закусвалня.

Но все пак чувствах задоволство. Бяхме свободни и чисти. Никой от хората, от които исках да се измъкна, не знаеше за Уайт Денвър, колата и хижата му.

Когато отвориха магазините, Санди осребри чек — кредитните карти оставят следи — и тръгна на пазар. Накупи всичко, от което можехме да се нуждаем. После потеглихме към хижата. Поделихме си шофирането, като пътникът спеше или дремеше, и стегнахме до езерото след около петнайсет часа.

Това беше първата ми резултатна инициатива, откак бях намерил мъртвеца в каютата си на ферибота, и макар да бягахме, се чувствах чудесно.

После усетих, че се мръщя. Санди беше вдовица от пет дни, а в това нямаше нищо за празнуване. Зачудих се дали е добре и отворих вратата, за да погледна през снежната вихрушка. Видях светлината от фенера да се спуска по наклона към хижата. Затворих вратата зад себе си и изчаках в тъмнината, докато тя стигне до подножието на хълма. После отидох да я посрещна.

— Видя ли, успях! — каза тя.

— Страхотна си!

— Хайде да влизаме вътре — предложи Санди и изтупа снега от качулката с ръкавиците си.

Прибрахме се в хижата.

Винаги ще помня тази вечер. Сълзите дойдоха по-късно, след уискито и простата вечеря. Тя просто се надигна от масата и каза:

— Ела тук.

Притиснах я плътно до себе си, после я отпуснах, за да може да се освободи от мъчителните хлипове.

— Пуловерът ти е мокър — каза тя най-после.

Това бе вярно. Пуловерът ми бе напоен със сълзите й.

— Съжалявам — казах.

— Глупчо такъв. Дай една цигара.

Санди отвори вратата на печката и се вгледа в пламъците. Коленичи пред тях, докато лицето й се зачерви от горещината. После хвърли цигарата в огъня, пъхна вътре още няколко цепеници и затвори вратата.

— Всъщност това беше инцидент. Имам предвид това, което стана с Брус. Прилича на катастрофа с кола, нали?

— Да — отговорих. — Наистина беше инцидент.

Радвах се, че вече мисли така. Беше по-здравословно за нея, а и с течение на времето можеше да смекчи тежкото чувство на вина, което изпитвах.

— Но някой все пак го направи — каза Санди.

— Да, направи го — отвърнах. — И аз за това мисля.

— Добре. Това е важно. Хайде да поспим сега. Ще говорим утре сутрин.

Не я гледах, но и не избягвах да я гледам, докато се събличаше и слагаше пижамата, купена в Норт Бей. Когато си легна, я целунах за лека нощ и се пъхнах в спалния чувал, използвайки другия за матрак. Известно време лежах буден, заслушан във вятъра, като се чудех колко ли висок ще бъде снегът сутринта.

— Лека нощ — каза Санди и я чух да се обръща в леглото, за да се настани удобно за нощта.

— И на теб — отговорих и заспах.

Събудих се от миризмата на кафе и ярката слънчева светлина в очите ми. Бързо затворих очи и се прозях като някакъв великан. После завъртях глава настрани и отново отворих очи. Санди беше клекнала до мен. По бузите й имаше розовина и тя изглеждаше свежа и бодра.

— Хайде, старче, ставай — каза тя. — Трябва да се цепят дърва и да се хранят гладни гърла.

— За бога, Санди! — изсумтях. — В края на двайсети век сме. Това не е американски уестърн.

— Може и така да е — отвърна тя. — Но аз съм американка, ако случайно си забравил.

— Разбира се, че съм забравил. Току-що се събудих. Не мисля за теб, а за закуската.

Тя ме изгледа с поглед, в който се долавяха следи от предишната жизнерадостна светлинка в сините очи, и попита:

— Чу ли ме да плача снощи?

— Не — отговорих. — Спах като дърво.

— Аха — съгласи се тя. — С изключение на хъркането, наистина спа като дърво.

— Ти още плачеш.

— Мислех, че не си личи.

— Не си личи. Но знам, че е така. Какво ще кажеш за малко кафе?

— Когато излезеш от спалния чувал, ще получиш кафе.

— Обърни се тогава. Спя гол.

— Защо пък да се обръщам? Не го направих снощи, нито пък ти.

Погледнах я, а тя отговори на погледа ми. Започнах да се измъквам от спалния чувал.

— Изчервил си се — каза Санди.

С неудоволствие установих, че бе права. Станах, а Санди каза:

— А сега ме прегърни.

Беше облечена с джинси и вълнен пуловер върху карирана риза, както първия път, когато я видях, само дето тези бяха чисто нови. Взех всичко това в ръцете си и го прегърнах. Ръцете й, поставени на гърба ми, бяха хладни.

След малко Санди се отдръпна назад.

— Бре, бре! Това трябваше да е само прегръдка, господинчо! Вече нямаш толкова почтен вид.

Очите й заблестяха закачливо.

— Ужасна флиртаджийка си, Санди Балдуин — казах.

— Ти пък откъде знаеш? — отвърна тя бързо, сякаш бе чакала да кажа точно това.

Стоеше с леко раздалечени крака, повдигната на пръсти, сексапилна и закачлива като дяволче.

— Дотук беше! — казах, сграбчих я, завлякох я до вратата, отворих и я метнах в снежната пряспа.

После затворих вратата, заключих и се облякох на спокойствие. Сипах си чаша кафе. Беше горещо и силно — великолепно кафе. На вратата се почука и отворих.

— Мога ли да вляза? — запита Санди. — Ще приготвя закуска, ако ме пуснеш вътре.

— Моята къща е и твоя — отговорих.

Санди влезе вътре, като отупваше снега от косата и дрехите си. Пъхна филийките в тостера и започна да разбърква яйца. След малко каза:

— Ела тук!

Приближих се. Тя продължи да разбърква яйцата, но обви другата си ръка около кръста ми.

— Ти си чудесен човек — каза тя. — Иди и подреди масата.

След закуска си сложихме къси ски и потеглихме на разходка около езерото. Беше станало обед, докато се събудя, и слънцето бе започнало да се снишава, затова не възнамерявахме да отиваме надалеч. Всъщност останахме навън малко повече от час, защото снегът не беше добър за ски. Беше прекалено пръхкав. На север небето беше светлосиньо, но когато тръгнахме назад, от югозапад се появиха мрачни облаци.

Имаше някакво странно усещане в целия пейзаж, в бялата пустиня от сняг и лед, простираща се чак до Хъдсън Бей, на север към Атлантическия океан и края на света, което ме развълнува. Бледото небе и залязващото слънце бяха част от него, също и леденият въздух, който хапеше кожата, и дървената хижа, избеляла от времето, застанала солидно до езерото. Докато се връщахме към нея, осъзнах нелогичната си мисъл, че някога в миналото си съм принадлежал на тази пустиня. Вярата ми в това беше невероятно силна и имах чувството, че си спомням това място от детството си, сякаш то бе част от мен, загубена за дълго време и върната едва сега.

Опитах се да обясня чувствата си на Санди.

— Случва се понякога — каза тя. — Предполагам, че е някакъв примитивен инстинкт.

— Значи и ти го имаш.

— Да — ухили се тя. — Може да ти помогне утре, когато излезем със снегоходките. Доста ще те боли, докато свикнеш да се движиш с тях.

— Съгласен съм на всичко, стига да е в името на добра кауза.

— Имаш предвид, стига да можеш да отдалечиш мислите ми от Брус — каза тя и изведнъж очите й се изпълниха със сълзи. — Проклет да си, Антъни! — извика тя и ме удари силно с юмрук, за да ми покаже, че ми е простила.

— Не исках да кажа това, Санди. Имах предвид, че трябва да вляза във форма, за да мога да се придвижвам по снега.

— Знам, знам — каза тя.

После увисна на мен тромаво. И двамата бяхме с по една свалена ска, вкопчени в страстна прегръдка, предизвикана от силната мъка. Санди ме пусна след малко.

— Не искам да плача сега. Хайде да пием кафе. Ще ми разкажеш защо убиха Брус. Ще ми обясниш какво е това, което те следва от Англия и заради което го убиха.

Това беше най-тежкият момент, както казваше баща ми. Очите й, допреди малко изпълнени със сълзи, сега бяха студени и строги като пейзажа, превзет от спускащия се мрак.

Прибрахме се в хижата, запалихме печката и си направихме кафе. Санди седна в един от шезлонгите с подвити под себе си крака, а аз се настаних до масата. Пространството между нас беше изпълнено с внезапно появили се на повърхността емоции: моята вина заради смъртта на Брус, а в резултат на нея — враждебността на Санди към мен. Започнах да говоря и се почувствах като човек, който изповядва греховете си. Седях скован и напрегнат и едва разпознавах собствения си глас — беше прекалено официален.

С напредъка на историята, когато стигнах до момента с прекосяването на Канала, довело до срещата ми с полицията и Хари Сидал, и експедицията до остров Уайт и идентификацията на двата трупа, последвана от странната вечеря в клуба на Хенидж, осъзнах, че се вслушвам не толкова в гласа си, колкото в това, което той разказваше. За първи път предавах пълната, нередактирана версия на друг човек. Бях изпитвал ужас от момента, в който трябваше да я разкажа на Санди, но докато говорех, интересът ми се засили. Стори ми се, че за първи път аз самият чувам историята. Бях я премислял хиляди пъти, но винаги опитите ми да си обясня противоречивите събития бяха оставали без резултат. Сега не се опитвах да ги осмисля, просто слушах и възприемах.

Осъзнах, че се разхождам нагоре-надолу и жестикулирам като актьор в трудна роля, който се опитва да убеди публиката и да задържи вниманието й.

Пространството между нас, което приличаше на дълбока пропаст, когато започнах, сега се бе превърнало в театър. Санди бе погълната от историята ми и цялото й същество бе концентрирано върху нея. Тя въплъщаваше публиката, която не само вижда и чува, но слуша и наблюдава с внимание, жизненоважно за актьора и драматурга. Силното ми въздействие върху нея намаля, когато стигнах до смъртта на Брус. Разказах й колкото се може по-малко, но не можех да замажа историята напълно, без да я обидя. Разбрах, че й говоря не като разказвач на публика, а като аз самият на Санди.

Тя вече не ме наблюдаваше толкова съсредоточено. Надигна се и застана до прозореца, загледана в тъмнината, с обвити около себе си ръце. Исках да отида при нея, но знаех, че не съм добре дошъл.

Санди усети колебанието ми.

— Не спирай — прошепна тя. — Продължавай, за бога!

Успях отново да започна историята. Разказах й за разговорите ми с полицията на Торонто, за срещата с Тозети след погребението и всичко, което последва. Докато говорех, Санди се отдръпна от прозореца и се върна на мястото си. В очите й проблясваха сълзи, лицето й беше сгърчено от мъка, но с невероятна сила на волята тя принуди чувствата си да отстъпят пред усилието да съсредоточи мислите си върху това, което чуваше. Постепенно измъченият й вид изчезна, заменен от силно концентрирания, интелигентен поглед.

Когато свърших, Санди каза простичко:

— Е, това наистина е страхотна история. Слушай, някой трябва да отиде да донесе дърва. Какво ще кажеш ти да свършиш тази работа, а аз да приготвя нещо за ядене?

— Чудесно — съгласих се.

Тя се приближи до края на масата, където бях седнал, взе лицето ми в ръце и ме погледна с ясните си сини очи.

— Благодаря, че ми разказа — каза тя. — Предполагам, че не ти е било лесно.

После леко ме потупа по бузата.

— Опитай се да не внасяш прекалено много сняг в къщата — нареди Санди и отиде да разгледа хладилника.

Докато приключим с храната, тя беше сдържана и необщителна. После отпи от кафето си и внезапно каза:

— Пари, разбира се.

— Какво? — запитах стреснато, тъй като се бях замислил за дивата, замръзнала природа около нас и за това какъв ли е бил животът на хората, които бяха построили хижата.

— Всички тези убийства — отвърна Санди. — Всички онези Тозети, Сидаловци и Востеровци. Парите са причината за това.

— Ако това е така, каква е ролята на Сидал и Хенидж? — попитах.

Санди се засмя.

— Да не би да имаш предвид, че това е истинска политика? Секретна и вълнуваща правителствена работа? Е, не е. Просто знам, че не е. Мога да помириша парите тук. Помирисах ги още докато ми разказваше историята.

— Това е чудесно — отвърнах, — но защо пък да разчитаме на това, което казва носът ти? Искам да кажа, това е адски важно за нас. Не можем просто да се водим по… — замлъкнах рязко.

— Женски инстинкт, нали това щеше да кажеш? Не говоря за женския инстинкт. Имам предвид инстинкта на историка, на изследователя. Парите са моята тема, не помниш ли?

Помнех.

— Да — отговорих. — Помня. Пишеш труд върху средновековното банкерство.

— Не просто труд. Пиша книга — поправи ме тя. — Пиша проклета книга върху средновековното банкерство. Докато говореше, аз започнах да мисля. Била съм тук и преди.

— Искаш да кажеш, че си разпознала нещо в това, което ти разказах?

— Нищо особено. Просто осъзнах, че някъде се крие схема за правене на пари.

— Какво имаш предвид? Да не искаш да кажеш, че сме замесени в най-обикновено престъпление?

— Да, но на теб това не ти харесва. Ти си прекален романтик. Искаш разузнавачески номера, ЦРУ и МИ-6, доверени хора, които влизат и излизат от задната врата на улица „Даунинг“.

— Стига, Санди! — изсмях се. — Не искам това. Но е така още от самото начало.

— Добре, за какво тогава мислиш, че става дума? — запита ме тя с присмехулен поглед в сините си очи.

Усетих, че е в опасно настроение. Затърсих подходящата дума и още щом я казах, се почувствах тъпо.

— Мисля, че фразата е „държавническо изкуство“ — казах.

Когато дълго време след това разказах на Санди, че се бе изсмяла гръмко като пират, тя се хвърли върху мен с юмруци. Но точно така направи — изсмя се гръмко и се разтресе на стола.

— „Държавническо изкуство“! — повтори Санди, когато се успокои достатъчно, за да говори. — Прекрасна, старомодна фраза. Слушай, глупчо, краденето на пари и това, което наричаш „държавническо изкуство“, от векове са свързани толкова плътно, сякаш са женени.

— Глупости!

— Виж, сладурче — каза Санди. — Не съм изучавала древен Египет, но древните римски губернатори са го правили. Давали на някого да управлява някоя провинция и той забогатявал. Кардинал Мазарини е съчетал твоето държавническо изкуство с подплатяването на собствените си джобове. Талейран също. Те са били най-добрите. Само се опитай да намериш някой държавник, който да се сравнява с тях. Френският Филип Четвърти е правил същото през четиринадесети век — унищожил е ордена на рицарите тамплиери, за да докопа банката им.

— Рицари тамплиери? Банката им?

— Те са били най-солидните банкери през средновековието. Измислили са банковите сметки, нали знаеш?

— Мили боже. Не, не го знам.

— Същото е и в близкото минало — нацистите са го правили. Всички хора с власт са вършили едно и също, и то не само кофти типове като нацистите. Това е нещо, което се прави винаги. Затова не ме гледай накриво, когато ти казвам, че става дума за пари, за много пари, само защото хора от твоето правителство са замесени в тази работа.

— Хора на правителствена служба — поправих я. — Не хора от правителството.

Санди нетърпеливо поклати глава.

— Освен това, Санди, никога не съм те подценявал, а и това ми се вижда невъзможно. Струва ми се, че по-скоро е точно обратното.

— Предполагам, че си прав — отвърна тя, доволна от себе си. — Горкият Антъни, наистина ти скапах идеалите, нали?

— Вярно е — отговорих разсеяно, вглъбен в мислите си. — Това означава, че може и Сидал да е виновен, нали? Би могъл да е Хари Сидал.

— Какво знаеш за него?

— Май няма нещо, което да не съм ти разказал — отвърнах, припомняйки си срещите с него. — Не се разбира с колегите си. Не само с колегите от специалния отдел, но и с шефа си. Самотник, дисидент, а Кена си мислеше, че е почти влюбен в отрицателната страна на живота и се превръща в един от онези хора, срещу които би трябвало да работи. Струва ми се, че Кена му няма доверие.

Спомних си как след вечерята в клуба Хари ме бе попитал дали искам жена.

— Самотен е — казах, после си припомних още нещо. — Презира властта. Няма време за началниците си, дори не признава, че има такива, затова май е по-правилно да се каже, че няма време за хората, които по закон са му началници.

Замълчах за момент и добавих:

— Харесвам го.

— Хайде да не навлизаме в това — каза Санди и ме изненада с резкия си глас. — Може би щеше да харесаш и Талейран или пък губернатора на Битийния^[1] през 56 г. преди новата ера. Ако твоят господин Сидал е виновен за убийствата на някои хора, няма никакво значение дали го харесваш или не. За мен — продължи тя — той определено звучи като човек, който би могъл да се справи с тази история. Ти самият ми каза, че познавал чудесно подземния свят.

— Да, той определено познава част от подземния свят — казах и продължих бавно: — Познава онази част, с която се сблъскахме в лицето на Востер и Лехар — хора, които имат живот на повърхността и друг под нея.

Замислих се върху това, което казах, после заговорих отново:

— Мисля, че Хари вярва точно в това: невинна повърхност с много кал под нея. Според мен това допълва и презрението му към властта — идеята, че под цивилизованата си външност господарите му, както ги нарича той, са не по-добри от боклуците, с които трябва да се разправя.

— Сигурно е прав — каза Санди, изненадвайки ме отново, — но дали е прав или не, е без значение. Ако наистина се чувства така, значи вероятността той да се окаже човекът, когото преследваме, е още по-голяма.

— Преследваме?

— Да — изръмжа тя. — Преследваме!

Очите й бяха по-студени от зимната нощ навън.

— Точно за това става дума. Ще пипнем копелето, което уби Брус, нали?

Погледнах я. Да, точно за това ставаше дума. И Тозети бе имал това предвид, когато говореше за ирландците, сицилианците и вендетата. Това бях усетил в полицейския участък в онази вечер в Торонто, когато стоях, загледан в празното пространство и мислех, че „те“, които и да са, бяха убили приятеля ми.

— Да, Санди — отвърнах. — Точно с това ще се заемем.

— Добре, защото, ако ти нямаш подобно намерение, аз ще го направя сама.

— Не — възразих. — Казах ти, че ще го направим.

— Дори ако човекът, когото търсим, е Хари Сидал, а той е един от любимците ти в момента?

Чух собствения си глас да казва:

— Да, дори ако е Хари.

Още докато отговарях, осъзнах, че слушам с нещо като недоверие думите си. Седях вторачен в Санди.

Тя се надигна и наруши мълчанието:

— Струва ми се, че мога да пийна нещо — каза тя и сипа скоч в две чаши. — Под леглото има нещо, което май ще ни потрябва, когато си тръгнем оттук. Защо не го извадиш?

— Какво е?

— Иди и виж — отговори тя.

Санди бе напъхала под леглото малкия куфар, който купихме в Норт Бей, а до него лежеше стар кожен куфар, достатъчно голям, за да побере две пушки. Занесох го пред печката и свалих ремъците му.

В него имаше само едно оръжие, опаковано в лек брезент. Докато го свалях, ръцете ми се покриха с грес. Под греста имаше стара пушка. Разгледах я и се усмихнах. Беше част от представата на Уайт Денвър за самия него — старомоден седеммилиметров „Манлихер“. Аристократичните му линии личаха дори под смазката.

Санди коленичи до мен.

— Красива е — каза тя.

— Разбираш ли от оръжия?

— Мога да стрелям. Надявах се вътре да има една-две карабини, но трябваше да се усетя. Сигурно приятелят ти обича да стреля по елени през ловния сезон. Когато не е в Англия, разбира се.

— Сега ловният сезон ли е?

— Да.

— Това е доста леко оръжие за елени.

— Много разбираш. Аз бих могла да просна елен с това от половин километър.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Хайде да пийнем по едно уиски и да почистим тази антика. После ще започнем да разработваме бойния ни план.

Това ме закова на мястото ми. Идеята да се отървем от многобройните си врагове, стига да разберем кои са те, беше чудесна, но Санди беше права. Когато стана дума как точно трябва да се справим с тях, в мозъка ми не се появи никаква мисъл. Все още нямахме представа какво стоеше зад убийствата или какво бе събрало тези толкова различни групи. Споделих това със Санди.

— Разбира се, че знаем — отвърна тя, разстилайки по пода вестниците, които вадеше от кутията с подпалки. — Отвлекли са Монтейт и семейството му и сега ще искат откуп.

— Струва ми се по-изискано от това.

— Добре де, нека е по-изискано. Значи ще искат по-изискан откуп. Това е.

— Правиш всичко да изглежда прекалено просто.

— Пийни си — каза тя и ми подаде уискито. — Престъплението винаги е просто, защото има прости цели. Срежи го където искаш, все още си е наденица.

— Да не би да се напиваш?

— Надявам се.

— В момента работим с огнестрелно оръжие.

— Стига да не е заредено…

Не беше заредено.

— Хей — възкликна Санди. — При тази проклета пушка няма никакви патрони.

— Виж отново под леглото.

Санди се пъхна под леглото и намери кутия с петдесет патрона. Почистих пушката грижливо, а Санди седеше на пода с кръстосани крака и ме наблюдаваше. Когато свърших, тя сложи пушката на рамо и се прицели в далечния край на стаята.

— Наистина е красива — каза тя. — Баща ми много щеше да я хареса.

После ми я върна.

— Зареди я.

— Не, Санди — възразих. — Не съм съгласен в къщата да има заредено оръжие.

— Това не е къща, а хижа. Всичко може да влезе през тази врата. В същия този момент няколко гризли и един-два лоса може да се гласят да ни нападнат.

Засмях се.

— Може да съм глезено гражданче, но знам, че могъщите гризли живеят на запад, а не тук наоколо.

— Нищо, зареди я или аз ще го направя. А това ще е доста опасно, при положение че съм се втрещила от пиене.

Тя отметна глава назад и изпразни чашата си.

Помислих си, че най-безопасното решение е да се съглася с нея. Заредих пушката и я оставих върху куфара до стената със спуснат предпазител.

— Няма да я пипам — каза Санди. — А и всъщност не съм пияна. Просто имам някакво странно предчувствие.

— Какво предчувствие?

Санди потръпна, макар че весело бумтящата печка здраво бе затоплила стаята.

— Разкарай това уиски, моля те. Не искам да пия повече.

Взех бутилката от пода заедно с двете чаши и ги прибрах.

— Благодаря — каза Санди и се усмихна.

Осъзнах, че внезапно лицето й е придобило ужасно изморен вид.

— Просто предчувствие — каза тя. — Дори не знам за какво точно.

— Аз знам едно нещо — казах. — Изморена си. Приготвяй се за сън, а аз ще разчистя тук.

Докато изхвърля омазаните с грес парцали и вестниците, с които бяхме избърсали пушката, Санди вече седеше в леглото си. Натъпках печката с дърва, проснах спалния чувал на пода и отидох да я целуна за лека нощ.

— Има пълнолуние — каза тя.

— Искаш ли да гледаш луната, или да затворя капаците? — попитах.

— Ами сигурно ще ми пречи да заспя.

Затворих капаците, загасих лампата и се пъхнах в спалния чувал.

Вятърът навън беше утихнал и единствените звуци бяха пращенето на огъня в печката и случайното изскърцване на някоя дъска.

— Не стигнахме до подготовката на бойния план — каза Санди сънливо.

— Така е — съгласих се. — Утре ще се заемем с него.