Дж. К. Майо
Ловен сезон (1)

Глава първа

Отворих вратата на каютата си и видях как един човек убива друг.

Корабите, които ви превозват от Хавър до Саутхамптън, изминават разстоянието между Франция и Англия за около седем часа. Въпреки че водите на Канала понякога са доста бурни, пътят е кратък и никога нищо не се случва. Затова го наричат „лекия пробег“.

Този път обаче това не се отнасяше за мен. Мъртвецът в каютата ми беше само началото и искрено се зарадвах, когато корабът спусна котва и слязох от него.

Сега, тридесет и шест часа по-късно, обратно в Лондон, осъзнах, че неприятностите ми не са свършили. Предстоеше ми доста тежък обед.

— Какво искаш да кажеш с това „загубих я“? — запита Джоана. — Никой не губи пиесата, която току-що е написал.

Джоана Лий беше млада, изключително красива и учудващо мъдра. Освен това беше моя агентка. Тя се загледа в лакирания нокът на показалеца си, който разширяваше вдлъбнатината в карираната покривка, отметна разрешените си черни къдрици настрани и вдигна очи замислено, като играч на билярд, преценяващ ъгъла на удара си.

Но в момента не преценяваше нищо. Просто се опитваше да укроти буйния си темперамент. Джоана имаше истински виолетови очи и когато беше в добро настроение, те блестяха като редки орхидеи, които чакат да бъдат открити. Сега обаче, когато ме погледна отново, те искряха от едва потиснат гняв.

— Иска ми се да ми беше съобщил по телефона — каза тя ядосано. — Не понасям добре новината. Не бях готова за нея.

Прекарваш шест месеца във Франция, пишейки проклетата пиеса, обаждаш ми се от Монпелие…

— Монтелимар — поправих я.

— Добре, Монтелимар, за да си определим среща за обед, на която да ми връчиш пиесата, а после да празнуваме и да се веселим. Аз се обаждам на Хектор Клъстън, който ми нарежда да му я предам веднага, защото театърът ще бъде свободен след десет седмици… О, по дяволите! — промърмори тя, хвана ме за ръката и я притисна.

Очите й отново заприличаха на орхидеи. Жарки орхидеи, искрящи в дълбоката, мрачна джунгла, но все пак орхидеи.

— Антъни — каза Джоана. — Ужасно съжалявам. Сигурно се чувстваш ужасно. Как я загуби?

— Пътувах с ферибота от Хавър до Саутхамптън — започнах мрачно. — Стоях на палубата. Пиесата лежеше в старото куфарче на баща ми. Дребен човечец ме събори и хвърли куфарчето в морето.

Джоана се вторачи в мен и пусна ръката ми.

— Това е абсолютно безсмислено, Антъни — каза тя.

— Напротив — отвърнах. — Беше изключително хитро.

Тя нервно огледа ресторанта, като че ли търсеше някой нормален писател, който да обядва сам и да иска компания.

Келнерът пристигна с телешкото и зелената салата. Джоана все още отказваше да срещне погледа ми и фокусира вниманието си върху храната. Наряза телешкото, остави вилицата и ножа и повика келнера.

— Моля ви, отнесете го — каза тя. — Не го искам.

— Не поръчахте ли това, госпожо? — запита той учтиво, макар да знаеше много добре, че не е объркал поръчката.

Собственикът на ресторанта, усетил неловкото положение с професионалния си радар, се приближи към нас.

— Нещо не е наред ли, госпожице Лий?

— Поръчах телешко, Роберто — отговори Джоана. — Телетата се хранят с мляко. Това не е хранено с мляко. Месото е прекалено розово.

Забележката не беше съвсем справедлива. В наши дни истинското телешко е така рядко в Лондон, както такситата в оживените часове. Роберто ловко избягна спора върху модерните методи за отглеждане на телета, като запита дали госпожица Лий би желала да си избере нещо друго от менюто.

Джоана започна да се държи нормално.

— Струва ми се, че не съм гладна — каза тя и мило го потупа по ръката. — Закусих късно. Ще пия кафе и коняк.

Когато останахме сами, Джоана каза:

— Антъни, и двамата сме малко нервни. Мисля, че няма да е лошо да ми поизясниш нещата. Защо смяташ, че е било хитро от страна на онзи човек да изхвърли пиесата зад борда? Имам предвид — каза тя предпазливо, — той съобщи ли ти защо постъпва така?

— Не можа — отговорих. — Правех всичко възможно да удуша дребното копеле.

— Господи, наистина изглеждаш ядосан.

— Така е. И тогава бях ядосан, особено след като осъзнах защо го направи. А колкото повече мисля за случката, толкова повече се ядосвам.

Джоана отпи малко кафе и по-голямата част от коняка и запали цигара с безукорно овладян жест.

— Доста ме затрудняваш, Антъни, не мислиш ли? Някакъв човек изхвърля пиесата ти в морето, а ти ми казваш, че това било хитро. Аз съм твой агент и много бих искала да знам защо я е изхвърлил?

Отказах се от борбата с телешкото и реших, че и за мен е време за кафе и коняк.

— Джоана — започнах, — ще ти бъде адски трудно да ми повярваш. В каютата ми имаше един човек. Видях как…

Роберто се приближи и запита дали всичко е наред.

— Какво? — попитах объркано. — О, да. Всичко е чудесно.

Джоана загаси цигарата си и продължи да я натиска дълго след като бе спряла да дими.

— Страшно ми се иска да беше направил копие и да ми го беше изпратил.

— И на мен ми се иска същото — съгласих се. — Беше доста добра пиеса. Но пък не ми се слуша какво е трябвало да направя.

— Е, няма да отрека, че си нервен — каза тя. — Някой път ще ти измъкна всички подробности, но вероятно сега не е подходящо да обсъждаме случая повече. По-добре е да помислим какво да правим. Колко време ще ти е нужно, за да напишеш пиесата отново?

— Не мога да започна още сега. Вложих прекалено много емоции в нея. Енергията ми е изтощена. Ако се опитам да пиша сега, ще се получи бледо копие на истинската пиеса.

— Знам — потвърди Джоана. — Очаквах да го кажеш. Точно това прави пиесите ти толкова добри. По дяволите!

— Да — съгласих се. — По дяволите!

Замълчахме. Джоана беше мой агент от шест години, откак първата ми пиеса бе поставена на сцена. Първата ми успешна творба се игра цяла година и сега бе най-подходящият момент за нова пиеса. Поради тази причина седяхме кротко, потънали в мрачните си мисли.

Джоана наруши мълчанието първа:

— Слушай, ела да вечеряме заедно утре. Ще ми разкажеш за странното си преживяване на кораба. А междувременно, кога смяташ, че ще си готов да започнеш работа по пиесата?

— Мисля, че след около три седмици — отговорих. — Три или четири. Не знам точно. Никога преди не ми се е налагало да обмислям подобно нещо. Може да е две седмици или пък два месеца.

— Да се надяваме, че две седмици ще ти стигнат. Да кажем общо шест седмици от днес. Това е някъде около Коледа или началото на януари. „Двама в радостта“ ще бъде свалена преди Коледа. Знаеш това, нали?

— Разбира се.

— Очаквам Хектор да вземе новата през пролетта, ако я хареса. Знам, че му се иска да я хареса. Ще се опитам да поговоря с него днес.

Хектор Клъстън беше импресариото, подкрепил „Двама в радостта“, Господ да го благослови. Настроението ми се пооправи.

— Иска му се, така ли? Това е чудесно.

— Разбира се, че му се иска. Все още не си на върха, но определено отиваш натам. Добре, след като няма да започваш веднага, какво смяташ да правиш междувременно?

— Да работя — отговорих. — Нещо различно, което да ми прочисти главата. Нещо не прекалено творческо.

— Имам две предложения, които може да ти харесат — каза Джоана. — Едното е да напишеш либретото за „Спомени за минали неща“.

— От Пруст? — възкликнах. — Те са луди. А може и да не са. Това са седем книги. За коя по-точно става дума? Е, предполагам, не е нужно да е една определена книга. Всъщност би могло да се получи нещо. Противопоставянето на твърдост и сладост, интересният стил, точната, хирургическа жестокост на погледа. А и характерите, за бога, характерите. Те наистина са за театъра, за операта. Кой иска да изпълни това?

— Звучи, като че ли ти искаш — сухо каза Джоана. — Това е чудесен отговор, Антъни. Продуцентът е Глиндебърн, а композитор — Маркъс Най. Той е много приятен човек. Мисля, че трябва да се запознаеш с него. Работата е там, че това може да отнеме повече от три или четири седмици. Може да е дори година, не мислиш ли?

— Възможно е. Все пак бих искал да се заема с това. Просто не знам дали е възможно. Искам да се запозная с него и да видя как ще се сработим. Какво е другото предложение?

— Другото е доста по-просто, само дето е в Канада. Театърът в Стратфорд, Онтарио, иска да направи голяма, осемчасова адаптация, нещо като „Никълъс Никълби“, от някой друг роман на Дикенс.

Завъртях очи.

— Господи! Това ли искат? Това също е повече от четири седмици работа.

— Да, така е. Но можеш да започнеш, после да се оттеглиш, докато пишеш собствената си пиеса, а след това да се върнеш обратно. Става дума за съвсем проста адаптация. Доколкото знам, те са спрели на „Студеният дом“, а това няма да отнеме прекалено дълго време. Няма да ти попречи после да направиш и операта.

— Вярно е — отговорих замислено. — Никога не съм ходил в Канада. Какво знаеш за Стратфорд? Подобно шоу ще струва доста пари. Как са финансирани?

Очите й заблестяха ярко и делово, ако това може да се каже за орхидеите.

— Това е един от най-големите театри в Северна Америка. Половината им публика идва от Съединените щати. Финансират се отчасти от приходите и отчасти от градския съвет, но имат допълнителна подкрепа за „Студеният дом“. Преди няколко години са имали известни затруднения, но сега се справят твърде добре. Театърът има две хиляди места, Антъни, и ако свършиш добра работа, ще играят при пълен салон. Стратфорд е сънливо градче, напомня за английския Стратфорд. Лебеди и плачещи върби край реката. За теб ще е най-добре да си вземеш апартамент в Торонто и да работиш там, след като вече си се разбрал с тях как ще действате. Може да ти хареса да поживееш в голям град след селската ти идилия във Франция. Доколкото знам, Торонто е доста забавно място. Там живеят много интелектуалци, Антъни. Ще ти хареса.

— Аз не съм интелектуалец — казах. — А и не познавам никого в Торонто.

— Бързо ще се запознаеш — мило каза Джоана.

— Това пък какво означава?

— Да не би да искаш да ти повярвам, че не си оставил някое момиче с разбито сърце във Франция?

— Не съм. Бях там, за да работя, Джоана. А и бездруго това не е твоя работа.

Вгледах се в красивите очи.

— Кой е любовта на твоя живот в момента?

— Не е твоя работа — отвърна тя. — Трябва да вървя. Защо утре не ми съобщиш какво си решил?

Прибрах се у дома и телефонът веднага зазвъня. Вдигнах и казах:

— Антъни Мур.

— Господин Мур — каза някакъв глас. — Името ми е Кена, главен инспектор Кена. Мисля, че сте се прибрали с ферибота от Франция преди два дни.

— Така е — отговорих.

— Чудя се дали можете да ни помогнете да идентифицираме един труп. Домакинът на ферибота, господин Сътън, ни съобщи, че сте видели мъртвец на кораба. Потвърждавате ли това, господин Мур?

— Да, за бога! Видях мъртвец в собствената си каюта. Видях и убиеца. Но никой не ми повярва.

— Добре — каза главен инспектор Кена. — На брега на остров Уайт бе изхвърлен един труп. Възможно е да е мъртвецът, когото сте видели. Мислите ли, че ще можете да го познаете?

— Сигурен съм, че мога, освен ако рибите не са го изгризали — отвърнах с непристойно остроумие, което без съмнение се дължеше на смесването на коняка с неочаквано подобреното ми настроение. — Но какво ви кара да мислите, че това е човекът, когото видях на кораба?

Главният инспектор си позволи да ми върне шегата:

— Не е бил във водата достатъчно дълго, за да стане вечеря за рибите, господин Мур, но когато отворили стомаха му, намерили там неговата собствена вечеря. Състояла се от менюто на ферибота. Същата храна, която и вие сте опитали.

За момент ми се стори, че ще повърна. Не е разумно да се шегуваш с полицията.