Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (21)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
ЗЕЛЪБАЙ МАКЕДОНСКИ

— Мила — заговори Зелъбай, като гледаше на закуска през масата към жена си, — ако случайно ходиш в Трейн тази сутрин, би ли донесла един голям буркан с бонбони?

Анджела отклони вниманието си от тостъра към съпруга си.

— Скъпи — каза тя, макар и без нежност, — първо, ако не си забравил вчерашния ден, ще си припомниш, че и въпрос не става да се ходи в Трейн. Второ, никак не съм склонна да нося на Децата лакомства. Трето, ако това означава, че се каниш да отидеш и показваш филми на Децата в Чифлика, силно възразявам.

— Бариерата е вдигната — помни той. — Снощи им показах, че тя наистина е доста глупава и се приема зле. Техните заложници не могат да излетят съгласувано, без новината да стигне до тях, та дори и да е само от мис Лам или мис Огъл. Така се пречи на всички съвсем безцелно. Само половината или дори четвърт от хората в селото ще ги предпазят толкова добре, колкото и цялото население. А после им заявих, че ще отложа своята лекция върху Егейските острови тази вечер, щом половината от тях ще се мотаят по пътищата и пътеките и ще досаждат на хората.

— И те просто се съгласиха? — попита Анджела.

— Разбира се. Те не са така глупави, както знаеш. Много са податливи на разумни аргументи.

— Ами, как не! След всичко, което преживяхме…

— Но те наистина са такива — възрази Зелъбай. — Когато са изплашени или стреснати, правят щури неща, но нима ние не сме същите? И понеже са малки, прехвърлят границата, но не го ли правят всички млади? Освен това са неспокойни и изнервени, но нямаше ли и ние да бъдем такива, ако заплахата на станалото в Гижинск висеше над главите ни?

— Гордън — въздъхна жена му, — не те разбирам. Децата са причинили смъртта на шест човека. Те са убили тези шест души, които чудесно познаваха и са ранили много повече, някои от които тежко. По всяко време същото може да стане с всеки от нас. Това ли защитаваш?

— Разбира се, че не, скъпа. Само обяснявам, че могат да правят грешки, когато са разтревожени, точно както и ние. Един ден ще трябва да се бият с нас за живота си. Те знаят това и поради нервността си са решили, че този ден е дошъл.

— Значи сега не ни остава друго, освен да кажем: „Толкова съжаляваме, че убихте погрешка шест души. Нека забравим всичко станало.“

— Какво друго предлагаш? Да им се противопоставяме ли предпочиташ? — попита Зелъбай.

— Не, разбира се, но ако законът наистина не може да ги докосне, както ти каза — макар че не виждам каква полза от закона, щом не може да признае това, което знаят всички — но дори ако не може, това не означава, че трябва нищо да не забелязваме и да се правим, че нищо не се е случило. Освен законните санкции има и обществени.

— Аз трябва да внимавам, скъпа моя. Току-що ни бе показано, че санкцията на силата може да надхвърли и двата вида — каза й Зелъбай сериозно.

Анджела го погледна объркана.

— Гордън, наистина не те разбирам — повтори тя. — Мислим еднакво по толкова много въпроси. Имаме същите принципи, но сега като че ли съм загубила връзката с теб. Ние не можем просто да игнорираме станалото: това би било толкова лошо, колкото и да го извиняваме.

— Ти и аз, мила, използваме различна мярка. Ти съдиш чрез обществените правила и намираш престъпление. Аз разглеждам борба на стихиите и не намирам престъпление — само неумолима, първобитна опасност. — Тонът, с който каза последните думи, беше толкова различен от обичайните му маниери, че накара и двама ни стреснато да го погледнем. За пръв път, откакто го познавах, видях един друг Зелъбай — онзи, чиито язвителни загатвания за своето съществуване правеше Трудовете нещо повече, отколкото изглеждаха, който виждаше ясно през нещата и изглеждаше по-млад от познатия любител на ниженето на думи. След това той се върна към обичайния си стил. — Умното агне не сърди лъва. То го успокоява, играе да печели време и се надява на най-доброто. Децата обичат бонбони и ще ги очакват.

Очите на Анджела се срещнаха с неговите за няколко секунди. Видях, че объркването и обидата изчезват от нейните и отстъпват място на толкова оголено доверие, че се почувствах неудобно.

Зелъбай се обърна към мен.

— Боя се, че има работа, която изисква моето внимание тази сутрин, драги човече. Може би ще пожелаеш да отпразнуваш изчезването на нашия капан, като придружиш Анджела до Трейн?

* * *

Когато се върнахме в Кайл Мейнър малко преди обяд, намерих Зелъбай в един шезлонг на площадката пред верандата. Той не ме чу отначало и когато го погледнах, бях поразен от контрастите във вида му. На закуска в него имаше проблясък на по-млад, по-силен мъж. Сега изглеждаше стар и уморен, по-стар отколкото някога си го бях представял. Показваше също и някакво затваряне в себе си от възрастта, както седеше и лекият ветрец разбъркваше копринената му бяла коса, загледан в нещо далече, далече оттук.

Тогава кракът ми издраска по настилката и той се промени. Умореният му вид изчезна, пустотата напусна погледа му и лицето, което обърна към мен, бе с израза на Зелъбай, когото познавах от десет години.

Взех си един стол и оставих големия буркан с бонбони. Очите му се спряха за миг върху него.

— Чудесно — одобри той. — Точно тези много ги обичат. В края на краищата, те са още деца и то с малко „д“.

— Виж какво — обадих се аз, — не искам да бъда нахален, но… Добре, мислиш ли, че е умно от твоя страна да ходиш там довечера? В края на краищата, човек не може да върне часовника обратно. Нещата са се променили. Вече има призната вражда между тях и селото, ако не между тях и всички нас. Трябва да подозират, че ще има стъпки срещу тях. Техният ултиматум към Бърнард няма да бъде приет веднага, ако въобще го приемат. Ти каза, че били нервни, е, добре, сигурно още са — и следователно, още са опасни.

Зелъбай поклати глава.

— Не и за мен, драги мой. Аз започнах да ги обучавам, преди властите изобщо да подадат ръка и продължих да им преподавам. Не бих казал, че ги разбирам, но мисля, че ги познавам по-добре от всеки друг. Най-важното от всичко е, че ми вярват… — Той потъна в мълчание, изтегнат на стола си, загледан в тополите, които се полюшваха от вятъра. — Вярват… — започна, когато Анджела излезе с кана шери и чаши, и спря, за да я попита какво приказват за нас в Трейн.

По време на обяда той говореше по-малко от обикновено и след това изчезна в кабинета си. Малко по-късно го видях да се отправя по алеята за своята обичайна следобедна разходка, но тъй като не ме покани да го придружа, се настаних удобно в един фотьойл в градината. Той се върна за чая, когато ме предупреди да хапна добре, тъй като вечерята се отлага до късно, когато имал вечерни лекции със Децата.

Анджела вмъкна, макар и без особена надежда:

— Скъпи, не мислиш ли… искам да кажа, те са виждали всичките ти филми. Знам, че си им показвал егейския най-малко два пъти. Не можеш да го отложиш и може би да вземеш под наем някой, който да бъде нов за тях?

— Скъпа, това е хубав филм, той ще издържи да бъде гледан и повече от един и два пъти — заяви Зелъбай, леко засегнат. — При това аз не говоря всеки път едни и същи неща. Винаги има какво още да се каже за островите на Гърция.

В шест и половина започнахме да товарим неговите принадлежности в колата. Май че имаше доста от тях. Многобройни сандъци, съдържащи прожектор, съпротивление, усилвател, високоговорител, касета с филми, магнетофон, за да не пропаднат думите му — всичко това много тежко. Докато натоварим цялото множество с микрофон на стойка отгоре, работата заприлича повече на заминаване на дълго пътуване за сафари, отколкото на вечерна лекция.

Самият Зелъбай се суетеше наоколо, докато ние се трудехме, проверяваше, броеше всичко, в това число и буркана с бонбоните, и накрая одобри. Обърна се към Анджела.

— Попитах Гейфорд дали би ме закарал дотам и би ми помогнал да разтоварим багажа — каза той. — Няма защо да се безпокоиш. — Привлече я към себе си и я целуна.

— Гордън — започна тя. — Гордън…

Все още с лявата ръка около раменете й, той погали лицето й с дясната, гледайки я в очите. После поклати глава с лек упрек.

— Но, Гордън, аз вече се боя от Децата… Да предположим, че те…

— Не бива да се тревожиш, мила. Знам какво правя — успокои я той.

След това се обърна и влезе в колата. Потеглихме по алеята, а Анджела стоеше на стълбите и гледаше нещастно.

* * *

Не съвсем без опасения спрях пред вратата на Чифлика. Нищо във вида му, обаче, не оправдаваше тревогата. Беше просто голяма, грозна викторианска сграда, нехармонично оградена с новите, индустриално изглеждащи криле, които бяха построени за лаборатории по времето на мистър Крим. Поляната пред нея показваше малко следи от битката отпреди две нощи, и въпреки че доста от заобикалящите я храсти бяха пострадали, трудно бе да се повярва в това, което всъщност бе станало.

Не пристигнахме незабелязани. Щом отворих вратата на колата, входната врата на сградата рязко зейна и над дузина от Децата възбудено затичаха по стълбите с нестроен хор от „Здравейте, мистър Зелъбай“. Те за миг отвориха задните врати и две от момчетата започнаха да вадят нещата и да ги подават на другите, за да ги отнемат. Две момичета хукнаха обратно по стълбите с микрофона и навития екран, друго с триумфален вик се спусна към буркана с бонбоните и забърза след тях.

— Хей, полека — извика неспокойно Зелъбай, когато стигнаха до по-тежките сандъци. — Това са деликатни неща. Внимавайте с тях.

Едно момче му се ухили и вдигна един от черните сандъци с преувеличено внимание, за да го подаде на друго. Сега нямаше нищо странно или тайнствено около Децата, освен усещането за хор от музикална комедия, създавано от тяхната прилика. За пръв път след завръщането си можах да се убедя, че Децата имаха също и малко „д“. Нямаше никакво съмнение изобщо, че пристигането на Зелъбай беше популярно събитие. Аз го гледах, докато той ги наблюдаваше с любезна, полутъжна усмивка. Беше невъзможно да се свържат Децата — такива, каквито ги виждах сега — с опасност. Имах смущаващото чувство, че това не може да са Децата въобще; че теориите, страховете и заплахите, които бяхме обсъждали, трябва да са се отнасяли до друга група Деца. Наистина беше трудно да им се припише рухването на едрия шеф на полицията, което така силно бе потресло Бърнард. Беше почти невъзможно да се повярва, че са могли да отправят ултиматум, приет достатъчно сериозно, за да бъде представен на най-високо ниво.

— Надявам се, че ще имам добро присъствие — каза Зелъбай полувъпросително.

— О, да, мистър Зелъбай — увери го едно от момчетата. — Всички… — с изключение на Милфред, разбира се. Той е в болничната стая.

— А, да. Как е той? — попита Зелъбай.

— Гърбът още го боли, но извадиха всички сачми и докторът казва, че ще се оправи напълно — обясни момчето.

Моето чувство за раздвоение продължаваше да се засилва. С всеки момент ми се струваше все по-трудно да повярвам, че не бяхме някак заблудени от огромно недоразумение по отношение на Децата и все по-невероятно ми изглеждаше, че Зелъбай, който стоеше до мен, можеше да бъде същият Зелъбай, който сутринта бе говорил за „неумолима, първобитна опасност“.

Последният сандък бе изнесен от колата. Спомних си, че той вече беше в нея, когато товарехме останалите. Очевидно бе тежък, защото го носеха две от момчетата. Зелъбай ги гледаше като се изкачваха по стълбите малко тревожно, а след това се обърна към мен.

— Много ти благодаря за помощта — рече той, сякаш ме отпращаше.

Бях разочарован. Този нов аспект на Децата ме бе омагьосал. Бях решил, че желая да присъствам на лекцията и да ги изучавам, когато са напълно отпуснати, всички заедно и са деца с малко „д“. Зелъбай улови изражението ми.

— Бих те помолил да се присъединиш към нас — обясни той. — Но трябва да призная, че Анджела постоянно е в мислите ми тази вечер. Знаеш, че се тревожи. Винаги е била неспокойна по отношение на Децата и тези последни няколко дни я разстроиха повече, отколкото показва. Мисля, че те повече се нуждаят от компания тази вечер. Надявах се, че ти… драги май… би било много любезно…

— Но, разбира се — отговорих аз. — Колко невнимателно от моя страна да не помисля за това. Разбира се. — Какво друго можех да кажа?

Той се усмихна и протегна ръка.

— Превъзходно. Много съм ти признателен, драги. Сигурен съм, че мога да разчитам на теб. — След това се обърна към три-четири Деца, които още се суетяха наоколо и грейна. — Ще започнат да стават нетърпеливи — отбеляза той. — Води, Присила.

— Аз съм Хелън, мистър Зелъбай — поправи го тя.

— А, добре. Няма значение. Хайде, мила — каза Зелъбай и те заедно се изкачиха по стълбите.

* * *

Влязох в колата и подкарах без да бързам. Като минавах през селото, забелязах, че „Коса и камък“ явно беше пълна и изпитах изкушение да спра там и да видя как сега се леят местните чувства, но молбата на Зелъбай в мислите ми ме накара да устоя и да продължа пътя си. В Кайл Мейнър обърнах колата по алеята, за да е готова да го прибере по-късно и влязох.

В голямата всекидневна Анджела седеше пред отворените прозорци, а по радиото предаваха квартет от Хайдн. Тя обърна глава, когато влязох и при вида на лицето й се зарадвах, че Зелъбай ме помоли да се върна.

— Ентусиазирано посрещане — казах в отговор на незададения й въпрос. — След всичко просто бих казал — като се изключи объркващото усещане, че зрението ти умножава предметите — че можеха да бъдат тълпа напълно прилични ученици където и да е. Не се съмнявам ни най-малко, че е прав, когато твърди, че му имат доверие.

— Може би — допусна тя, — но аз на тях нямам доверие. Не мисля, че съм го имала, откакто накараха майките си да се върнат тук. Успявах да не позволявам на това да ме безпокои особено, докато не убиха Джим Паули, но оттогава се страхувам от тях. Слава Богу, че отпратих Майкъл надалеч още тогава… Не може да се каже какво биха могли да направят по всяко време. Дори Гордън признава, че са нервни и паникьосани. Безсмислено е от наша страна да продължаваме да стоим тук и живота ни да зависи от всяко детинско изплашване или гняв, който ги налети… Виждаш ли някой, който би приел „ултиматума“ на полковник Уесткот сериозно? Аз не виждам. Това означава, че Децата ще трябва да направят нещо, за да покажат, че са длъжни да ги изслушат. Ще им се наложи да убедят важни, твърдоглави и дебелоглави хора, и Бог знае как могат да решат да постигнат това. След всичко, което вече стана, аз съм изплашена, страшно съм изплашена… Тях просто не ги интересува какво ще стане с всеки от нас…

— Няма да им е особено полезно да направят демонстрациите си тук — опитах да я успокоя. — Ще трябва да го направят там, където ще свърши работа. Да отидат в Лондон с Бърнард, както са заплашили. Ако се отнесат към някоя важна клечка там така, както са се отнесли с шефа на полицията…

Внезапно спрях да говоря, прекъснат от светване като от мълния и рязък трус разклати къщата.

— Какво…? — започнах аз. Но не продължих.

Ударната вълна, която нахлу през отворения прозорец, почти ме събори. Достигна и шум от силна, вихрена, раздробяваща класа от звук, докато къщата сякаш се люлееше около нас.

Съкрушителният грохот бе последван от тракането и дрънченето на падащи предмети, а след това от върховна тишина.

Без всякаква съзнателна цел изтичах покрай Анджела, свита в своя стол, през отворените френски прозорци навън на поляната. Небето беше пълно с листа, откъснати от дърветата и все още бавно носещи се из въздуха. Обърнах се и погледнах къщата. Две огромни ивици от пълзящото растение бяха откъснати от стената и висяха парцаливо. Всички прозорци по западната фасада зееха безучастно към мен, без никакво стъкълце по тях. Отново погледнах в другата посока и през и над дърветата видях бяло и червено сияние. Нито за миг не се съмнявах какво означаваше то…

Като се обърнах отново, изтичах обратно във всекидневната, но Анджела бе излязла, столът й беше празен… Извиках я, но отговор нямаше…

Най-после я намерих в кабинета на Зелъбай. Стаята беше посипана с натрошено стъкло. Едното перде бе откъснато от корниза и висеше наполовина метнато през дивана. Част от семейния фото архив на Зелъбай бе паднал от полицията над камината и сега лежеше разтрошен в огнището. Самата Анджела седеше в работния стол на Зелъбай, легнала на бюрото му, с глава на голите си ръце. Тя не помръдна, нито издаде звук, когато влязох.

Отварянето на вратата предизвика течение при празните прозоречни рамки. То подхвана парче хартия, лежаща на бюрото до нея, плъзна го до ръба и го изпрати с полюшване към пода.

Вдигнах го. Писмо, с ръбатия почерк на Зелъбай. Нямаше нужда да го чета. Цялата работа ми беше ясна от момента, когато видях червено-бялото откъм Чифлика и в същия миг си спомних тежките сандъци, за които смятах, че съдържат неговия магнетофон и другите му приспособления. Нито пък писмото беше до мен, за да го чета, но когато го върнах на бюрото до неподвижната Анджела, погледът ми попадна на няколко реда от средата:

— „… докторът ще ти каже, въпрос на няколко седмици или месеца, най-много. Така че никаква мъка, моя несравнима любов. Колкото до това… е, ние живяхме толкова дълго в градина, че почти забравихме основните принципи на оцеляването. Казано е: Si fueris Romae, Romani vivito more при това доста разумно. Но по-съществен израз на същите чувства е да се каже: ако искаш да запазиш живота си в джунглата, трябва да живееш по нейните закони…“