Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
МИДУИЧ ПРОТЕСТИРА

Вечерята в Кайл Мейнър беше забавена, за да имаме време с Бърнард да дадем показания в полицията и през това време започнах да изпитвам нужда от нея. Бях признателен също и за предложението на семейство Зелъбай да ни оставят да пренощуваме у тях. Стрелбата бе променила намерението на Бърнард да се върне в Лондон. Решил бе да е под ръка, ако не в самия Мидуич, то поне не по-далече от Трейн, като ме остави с алтернативата или да му правя компания, или да предприема бавно пътуване до Лондон с влак. Освен това имах чувството, че моето скептично отношение към домакините следобед граничеше с неучтивост и не съжалявах за възможността да поправя впечатлението.

Отпивах от своето шери и се чувствах малко засрамен.

Не можеш, казвах си аз, да възразяваш и да обявяваш тези Деца и техните качества за несъществуващи. И тъй като те наистина съществуват, трябва да има някакво обяснение. Никой от възприетите ти възгледи не го обяснява. Следователно обяснението трябва да бъде намерено, колкото и смущаващо да е, и с представи, които понастоящем не приемаш. Каквото и да се окаже то, ще възбуди твоите предразсъдъци. Просто помни това и цапвай своите инстинктивни предубеждения, когато изскачат.

На вечерята, обаче, нямаше нужда да внимавам с цапването. Зелъбай и жена му, несъмнено убедени, че сме преживели достатъчно вълнения засега, се постараха да поддържат разговора върху теми, несвързани с Мидуич и неговите тревоги. Бърнард продължаваше да бъде малко разсеян, но аз оцених усилията и завърших вечерята, като изслушах лекцията на Зелъбай върху вълнообразното движение на формата и стила, и необходимостта от междинни периоди на обществена строгост, с цел обуздаване на подривната енергия на едно ново поколение в много по-спокойни рамки, отколкото аз бях започнал.

Не много след като се бяхме оттеглили във всекидневната, обаче, особените проблеми на Мидуич се върнаха при нас заедно с посещението на мистър Лийбъди. Преподобният Хюбърт бе наистина обезпокоен и си помислих, че изглежда много по-остарял, отколкото се полагаше за изминалите осем години. Анджела Зелъбай изпрати за нова чашка и му наля кафе. Опитите му за незначителен разговор, докато го посръбваше, бяха доблестни и неконцентрирани, но когато най-после остави празната си чаша на масата, имаше вид на човек, който повече не може да премълчава.

— Нещо трябва да се направи — заяви той към всички ни.

Зелъбай замислено го изгледа.

— Скъпи ми отче — напомни му той меко, — всички ние от години повтаряме това.

— Имам предвид скоро и решително. Направихме всичко възможно да намерим място за Децата, да запазим някакво равновесие и, общо взето, не смятам, че се справихме зле, но явно е било заместител, импровизация, емпирика и повече не може да продължава така. Трябва да имаме кодекс, който включва и Децата, някакви средства, чрез които законът да почне да се отнася и за тях, както и за нас, останалите. Когато законът е неспособен да осигури правосъдие, си навлича презрение и на хората им се струва, че няма друг изход и защита, освен лично отмъщение. Точно това стана днес следобед и дори ако преодолеем тази криза без сериозни неприятности, непременно скоро ще възникне друга. Безполезно е властите да прилагат закони и да издават присъди, за които всички знаят, че са погрешни. Днешното решение беше фарс и селото не се съмнява, че и разследването за по-малкия Паули ще бъде също такъв фарс. Абсолютно е необходимо веднага да се предприемат действия, които да поставят Децата под контрола на закона, преди да са се случили по-лоши неща.

— Предвиждахме възможни неприятности от този вид, ще си спомниш — подсети го Зелъбай. — Дори изпратихме меморандум по въпроса на полковника. Трябва да призная, че не предвиждахме никакви подобни сериозни проблеми като възникналите, но подчертавахме, че е желателно да се притежават някакви средства, чрез които да си осигурим Децата да се подчиняват на нормалните обществени и законови правила. И какво стана? Вие, полковник, го предадохте на по-висши инстанции и накрая получихме отговор, оценяващ нашата загриженост, но който ни уверяваше, че съответният отдел има пълно доверие на социалните психолози, които са наети да обучават и насочват Децата. С други думи, те не виждаха начин да упражняват контрол над тях и просто се надяваха, че след съответно обучение няма да възникнат критични положения. И в това, трябва да призная, съчувствам на отдела, но съвсем не мога да видя как Децата могат да бъдат заставени да се подчиняват на каквито и да е правила, ако сами не поискат това.

Мистър Лийбъди сплете пръсти, с отчаяно безпомощен вид.

— Но нещо трябва да се направи — повтори той. — Нужно бе само да се случи нещо от този тип, за да предизвика криза и сега се боя, че всеки момент може да има взрив. Не е въпрос на размисляне, а нещо по-примитивно. Тази вечер почти всички мъже от селото са в „Коса и камък“. Никой не е свиквал събрание; просто ги е потеглило нататък, а повечето жени прехвърчат от къща на къща и шушукат на групи. Случаят е точно този претекст, който им трябваше на мъжете… или би могъл да стане.

— Претекст? — вмъкнах аз. — Не разбирам напълно…

— Кукувичета — обясни Зелъбай. — Не мислиш, че мъжете някога честно са харесвали тези Деца, нали? Почтената фасада, която бяха придали на събитието, беше повече заради жените им. Като се има предвид гневът, който трябва да се е натрупвал в подсъзнанието им, прави им голяма чест, малко позасенчена може би от един-два примера като този на Хариман, който ги накара да се боят да пипнат Децата. Жените — повечето от тях, във всеки случай — не чувстват нещата по същия начин. Всички знаят достатъчно добре, че, биологично погледнато, те дори не са техни собствени деца, но са преживели тревогите и болката около тяхното раждане и това, дори ако дълбоко се възмущават от насилствеността му, както е при някои от тях, все пак не е такава връзка, която могат просто да забравят. А има и други, които… ами да вземем мис Огъл, например. Ако те имаха рога, опашки и двойни копита, мис Огъл, мис Лам и няколко други пак сляпо щяха да ги обичат. Но най-многото, което може да се очаква и от най-добрите хора, е толерантността.

— Беше много трудно — добави мистър Лийбъди. — Удар право по съответните семейни отношения. Едва ли има мъж, който да не се възмущава от тяхното съществуване. Ние непрекъснато се стараехме да заглаждаме последствията, но това беше най-многото, което можехме да направим. Беше като нещо, което тлее непрекъснато…

— И смятате, че тази афера с Паули ще бъде последната капка? — попита Бърнард.

— Би могла да бъде. Ако не тя, нещо друго ще стане — каза отчаяно мистър Лийбъди. — Ако само имаше нещо, което би могло да се направи, преди да стане твърде късно!

— Няма, драги мой — отсече Зелъбай решително. — Казвал съм ти го и преди и е време да започнеш да ми вярваш. Ти направи чудеса да заглаждаш и умиротворяваш, но нито ти, нито някой от нас би могъл да извърши нещо фундаментално, защото инициативата не е в наши ръце. Тя е у самите Деца. Мисля, че ги познавам не по-зле от другите. Обучавах ги и правех всичко възможно да ги опозная още от бебета, но практически не стигнах доникъде — нито пък хората от Чифлика са направили нещо повече. Колкото и помпозно да скриват това. Не можем дори да предвидим реакциите на Децата, защото не разбираме, освен в най-общи линии, нито какво искат, нито как мислят. Какво стана с момчето, което бе застреляно, между другото? Неговото състояние би могло да има известно влияние върху развитието на събитията.

— Останалите не му позволиха да излезе. Отпратиха линейката. Доктор Андърбай там се грижи за него. Доста сачми ще трябва да се извадят, но той мисли, че ще се оправи — рече свещеникът.

— Надявам се, че е прав. Ако не, ще имаме истинска вендета на главите си — каза Зелъбай.

— Впечатлението ми е, че вече я имаме — измърмори мистър Лийбъди безрадостно.

— Не още — поддържаше Зелъбай. — За една кървава вендета са необходими две страни. Досега агресията идваше откъм селото.

— Да не започнеш да отричаш, че Децата убиха двете момчета на Паули?

— Не, но го направиха агресивно. Имам известен опит с Децата. В първия случай действието им беше спонтанен ответен удар, когато един от тях бе блъснат. Във втория също бе защитна реакция — не забравяйте, че имаше и втора цев, заредена и готова да гръмне в някого. И в двата случая отговорът е бил прекалено драстичен, приемам това, но по намерение е бил по-скоро непредумишлено, отколкото умишлено убийство. И в двата случая те са били провокираните, а не провокаторите. Всъщност единственият преднамерен опит за убийство е този на Дейвид Паули.

— Ако някой те блъсне с кола и ти заради това го убиеш — намеси се свещеникът, — на мен ще ми изглежда убийство, а онова ми се струва провокация. И за Дейвид Паули то е било провокация. Очаквал е законът да осигури правосъдие и след като не го е получил, взел нещата в свои ръце. Преднамерено убийство ли е това? Или е било очакваната справедливост?

— Ако нещо със сигурност не е, то е справедливост — заяви твърдо Зелъбай. — Било е отмъщение. Той се е опитал да убие едно от Децата, избрано случайно, заради действие, извършено от тях колективно. Това, което наистина изясняват тези инциденти, е, че закони, разработени за един определен вид за негово удобство, са по характер съобразени само с качествата на този вид — за вид с други качества те просто стават неприложими.

Свещеникът унило поклати глава.

— Не знам, Зелъбай… Просто не знам… Аз съм в тресавище. Дори не съм сигурен дали тези Деца подлежат на обвинение в убийство.

Зелъбай вдигна вежди.

— И бог казва — цитира Лийбъди: — „нека направя човека по свой образ и подобие“. Много добре, тогава какво са Децата? Какво са? Образ не означава външен образ, иначе всяка статуя щеше да бъде човек. Той означава вътрешния образ, духа и душата. Но ти ми каза и аз започнах да вярвам, че Децата нямат индивидуален дух, че те имат дух на един мъж и на една жена, всеки много по-мощен, отколкото можем да го разберем, който те разделят помежду си. Какво тогава са те? Не могат да бъдат това, което познаваме като човек, защото техният вътрешен образ е по друг образец, неговото подобие е на нещо друго. Те имат външен вид на вида homo, но не и неговата природа. И след като са от друг вид, а убийството е по дефиниция умъртвяване на някого от твоя собствен вид, може ли убийството на някого от тях всъщност да се смята от нас за убийство? Изглежда, че не. И оттук може да се отиде и по-далече. Защото, ако те не попадат под забраната за убийство, как трябва са се отнасяме към тях? Понастоящем им признаваме всички привилегии на истинския homo sapiens. Имаме ли право да постъпваме така? След като са друг вид, не сме ли натоварени, не сме ли може би длъжни и да го победим, за да защитим собствения си вид? В края на краищата, ако сред нас бяхме открили диви животни, дългът ни щеше да е ясен. Не знам… Както казах, аз съм в тресавище…

— Да, драги мой, наистина си в тресавище — съгласи се Зелъбай. — Само преди минути ми казваше разгорещено, че Децата са убили и двете момчета на Паули. Като се свърже това с последното ти предложение, изглежда, че когато те ни убиват е убийство, а когато ние ги убиваме е нещо друго. Човек не може да не си помисли, че един юрист, светски или църковен, би намерил това предложение неудовлетворително. Нито път успях като цяло да проследя твоите аргументи за „подобието“. Ако твоят Бог е чисто земен, несъмнено си прав — защото въпреки противопоставянето на някои на идеята, повече не може да се отрича, че Децата по някакъв начин са въведени между нас „отвън“; няма откъде другаде да са дошли. Но, доколкото разбирам, твоят Бог е универсален. Бог на всички слънца и планети. Тогава, разбира се, той би трябвало да има универсална форма? Не би ли било главозамайващо самомнение да си въобразяваме, че Той може да се прояви само във вид, присъщ точно на тази не много важна планета? Нашите два подхода към този проблем явно се различават силно, но…

Свещеникът замълча при звука на повишени гласове в коридора отвън и погледна въпросително жена си. Преди някой да успее да помръдне вратата внезапно рязко се отвори и на прага се появи мисис Брант. С едно бегло „извинете“ към семейство Зелъбай тя се запъти към мистър Лийбъди и го сграбчи за ръкава.

— О, сър, трябва да дойдете бързо — каза тя задъхано.

— Скъпа мисис Брант… — започна той.

— Трябва да дойдете, сър — повтори тя. — Всички тръгнаха към Чифлика. Ще го запалят. Трябва да дойдете и да ги спрете.

Мистър Лийбъди се втренчи в нея, докато тя продължаваше да го дърпа за ръкава.

— Те вече тръгват — извика тя отчаяно. — Вие можете да ги спрете, отче. Трябва да ги спрете. Искат да изгорят Децата. О, побързайте! Моля ви! Моля ви, побързайте!

Мистър Лийбъди стана. Обърна се към Анджела Зелъбай.

— Съжалявам. Мисля, че е по-добре… — започна той, но извинението му бе прекъснато от дърпането на мисис Брант.

— Някой съобщил ли е в полицията? — попита Зелъбай.

— Да… Не. Не знам. Те не биха могли да пристигнат навреме. О, отче, моля ви, побързайте! — настоя мисис Брант, като го повлече насила през вратата.

Ние четиримата се спогледахме. Анджела бързо прекоси стаята и затвори вратата.

— По-добре да отида и да го подкрепя, мисля — каза Бърнард.

— Бихме могли да помогнем — съгласи се Зелъбай, като се обърна и аз се присъединих към тях.

Анджела решително застана с гръб до вратата.

— Не! — категорично отсече тя. — Ако искате да направите нещо полезно, извикайте полицията.

— Ти можеш да направиш това, скъпа, докато ние отидем и…

— Гордън — каза тя със строг глас, сякаш мъмреше дете. — Спри и помисли. Полковник Уесткот, ти ще причиниш повече зло, отколкото полза. Теб те смятат за свързан с интересите на Децата.

Ние всички стояхме пред съпруга й малко възглупаво.

— От какво се страхуваш, Анджела? — попита Зелъбай.

— Не знам. Как бих могла да кажа? Освен, че полковникът може да бъде линчуван.

— Но това ще е важно — възрази Зелъбай. — Знаем какво правят Децата с индивидите, искам да видя как ще се справят с една тълпа. Ако са възпитани правилно, само трябва да пожелаят цялата тълпа да се обърне и да си отиде. Би било съвършено интересно да се види дали…

— Глупости — сряза го Анджела рязко и с твърдост, която накара Зелъбай да замига. — Тяхното възпитание не е такова и ти го знаеш. Ако беше, те просто щяха да накарат Джим Паули да спре колата си, а Дейвид Паули да изпразни втората си цев във въздуха. Но те не постъпиха така. Те никога не се задоволяват с отблъсване — винаги контраатакуват.

Зелъбай отново замига.

— Права си, Анджела — призна той изненадан. — Изобщо не бях помислил за това. Отплатата е винаги прекалено драстична за случая.

— Така е. И както и да се справят с тълпата, не искам и с теб да се справят заедно с нея. Нито с теб, полковник — добави тя към Бърнард. — Ти ще бъдеш нужен тук, за да ни помогнеш да се измъкнем от бъркотията, за която си допринесъл. Радвам се, че си тук — поне ще има някой на местопроизшествието, когото ще чуят.

— Аз бих могъл да наблюдавам… от разстояние, може би — предложих смирено.

— Ако имаш някакъв разум, ще останеш тук, настрана от пътя на злото — отговори Анджела безцеремонно и отново се обърна към мъжа си. — Гордън, губим време. Ще позвъниш ли в Трейн, за да провериш дали някой друг вече се е обадил на полицията там и да поискаш и линейки?

— Линейки! Не е ли малко… ъъъ… преждевременно? — възрази Зелъбай.

— Ти въведе това съображение за „възпитанието“, но нямаш вид на човек, който се съобразява с него — рече Анджела. — А аз се съобразявам. Казвам линейки и ако ти не го направиш, ще го сторя аз.

Зелъбай, съвсем като послушно момченце, взе телефона. Той се обърна към мен:

— Ние дори не знаем… Искам да кажа, имаме само думите на мисис Брант…

— Доколкото помня мисис Брант, тя бе една от надеждните опори — отбелязах аз.

— Вярно е — призна той. — Е, по-добре да рискуваме. — Когато свърши, замислено остави слушалката на мястото й и известно време я гледа. Реши да направи още един опит. — Анджела, скъпа, не мислиш ли, че ако спазваме благоразумна дистанция… В края на краищата аз съм един от хората, на които Децата имат доверие, те са мои приятели и…

Но Анджела го прекъсна с неотслабваща решителност.

— Гордън, няма смисъл да се опитваш да ме придумаш с тези глупости. Ти си просто любознателен. Знаеш много добре, че Децата нямат приятели.