Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ДОБРЕ ИЗИГРАНО, МИДУИЧ

„Много съжалявам — писа ми Бърнард Уескот в началото на май, — че обстоятелствата изключват твърде заслужените официални поздравления на вашето село за операцията до този момент. Тя беше проведена с дискретност и обществена лоялност, които, откровено казано, ни удивиха. Повечето от нас тук бяха на мнение, че ще се окаже необходимо да предприемем официални мерки много по-рано. Сега, когато остават само някакви си седем седмици до деня, ние се надяваме, че ще можем да минем без тях. Въпросът, създал ни до момента най-много грижи, е свързан с мис Фрейзър, която работи при мистър Крим, при това, може да се каже, не по вина на самото село и дори не на самата дама. Баща й, морски командир, се пенсионирал и, бидейки свадлив до свирепост, беше склонен да причини неприятности — не преставал да задава въпроси в Парламента за разпуснатия живот и оргиите в едно държавно учреждение. Горящ от желание, видимо, да устрои една отпуска от тип Флийт стрийт (улица в Лондон, център на английската преса) на своята дъщеря. За щастие, успяхме да уредим подходящи влиятелни хора да му кажат няколко действени думи навреме.

Какво е твоето мнение? Смяташ ли, че Мидуич ще издържи докрай?“

Това съвсем не беше лесен въпрос. Ако не се случеше някакво голямо объркване, смятах, че имаше голяма вероятност. От друга страна, не можеше да не се вземе предвид неочакваното, дебнещо зад всеки ъгъл — малкият детонатор, който би могъл да взриви нещата.

Преживявахме своите подеми и падения, обаче съумяхме да ги превъзмогнем. Понякога сякаш възникваха от нищото и се разпространяваха като инфекция. Най-лошото, което по едно време заприлича на паника, бе уталожено от д-р Уилърс, който набързо докара рентгенов апарат и съумя да покаже, че всичко изглежда съвсем нормално.

Общото настроение през май можеше да се определи като събиране на сили, а тук-там се проявяваше и напрегнато желание да се започне битката. Д-р Уилърс, обикновено горещ привърженик на раждането в болницата на Трейнт, беше обърнал наопаки обичайните си съвети. Първо, защото, особено ако имаше нещо неприятно около бебетата, това би направило абсолютно безсмислени всички досегашни опити да се запазят нещата в тайна. Второ, Трейн нямаше достатъчно легла да посрещне такова явление като едновременното приемане на цялото женско население на Мидуич — а това само по себе си би било масло в огъня за пресата — така че той продължи да се изпотрепва, за да уреди по най-добър начин всичко да стане на място. Сестра Даниълс също бе неуморна и цялото село беше благодарно, че тя случайно не си беше вкъщи през критическото време на Бездението. Бяха научили, че Уилърс си е наел временен помощник за първата седмица на юни, и нещо като команда от акушерки бяха изписани по-късно. Малката стая на Комитета в общината бе реквизирана като снабдителна база и няколко големи кашона от аптечни фирми вече бяха пристигнали.

Мистър Лийбъди също работеше до смъртна умора. Към него изпитваха силно съчувствие заради мисис Лийбъди и в селото му обръщаха повече внимание от всякога. Мисис Зелъбай се придържаше решително към своята линия на солидарност и, подпомагана от Джанет, продължаваше да прокламира, че Мидуич ще посрещне това, което идва, безстрашно и в единен фронт. Смятам, че главно на тяхната работа се дължеше, че бяхме имали досега — с изключение на историята с мисис Лийбъди и една-две други — толкова малко психосоматични тревоги.

Зелъбай бе действал, както трябваше да се очаква, в по-трудно определима роля, една от тези, които биха могли да го опишат като главен ликвидатор на раздел „дрънканици и дивотии“, и бе показал завидна ловкост в принуждаването на глупостите да затихнат, без да разгневи някого. Подозираха, че той също помагаше немалко, когато имаше нужда и трудности.

Безпокойствата на мистър Крим за неговия изследователски екип продължаваха. Той все по-често и по-настойчиво търсеше Бърнард Уескот и стигна дотам да казва, че единственото, което би предотвратило скорошен скандал в цялата Държавна служба, би било да се премести неговата научна тема от Правителството и да отиде под контрола на Министерство на войната. Изглежда Бърнард се мъчеше да постигне това, като в същото време настояваше, че цялата работа трябва да се пази в тайна възможно най-дълго.

— Което, от гледна точка на Мидуич — каза мистър Крим с леко свиване на раменете, — означава завинаги. Но за какъв дявол му е притрябвало на Военното разузнаване, все още не мога да прозра…

* * *

Към средата на май настъпи забележима промяна. Досега настроението на Мидуич не беше несъзвучно с това на околната настъпваща природа. Би било прекалено да се каже, че то сега се разстрои, но някои от неговите струни бяха под сурдинка. То придоби известна абстрактност, по-замислен вид.

— Тук — отбеляза един ден Уилърс пред Зелъбай, — започваме да стягаме мускулите.

— Някои цитати — отговори Зелъбай, — са силно подобрени от липсата на контекст, но схващам какво искаш да кажеш. Едно от нещата, които не помагат, е бръщолевенето на глупавите бабички. По една или друга причина, това е една превъзходна възможност за свадливите дъртофелници. Де да можехме да ги спрем!

— Те са само едното зло. Има и множество други.

Зелъбай помисли известно време, после каза:

— Е, можем само да продължим с опитите. Мисля, че се справихме доста добре преди известно време, за да си нямаме повече неприятности.

— Много по-добре, отколкото човек би си помислил за възможно. И това почти изцяло се дължи на мисис Зелъбай — отвърна докторът.

Зелъбай се подвууми и после взе решение.

— Много съм загрижен за нея, Уилърс. Питам се, дали би могъл… е, да поговориш с нея.

— Да поговоря?

— Тя е по-разтревожена, отколкото показва. Това лекичко се прояви преди две-три вечери. Нямаше нищо особено, което да го предизвика. Случайно вдигнах поглед и видях, че се е вторачила в мен, сякаш ме мрази. Не е така, нали знаеш… Тогава, сякаш бях казал нещо, тя избухна: „Всичко това е много хубаво за един мъж. Той не трябва да преживява такива неща и знае, че никога няма да му се наложи. Как би могъл да разбере? Дори да има намеренията на светец, винаги е отвън. Никога не може да узнае какво е това, дори когато е нормално, така че що за представа би могъл да има сега? Или как се чувстваш, когато лежиш будна по цели нощи с унизителното съзнание, че просто си била използвана? Сякаш въобще не си личност, а само някакъв механизъм, нещо като инкубатор… И при това постоянно да се питаш, час след час, нощ след нощ, какво — просто какво ли би могло да бъде това, което си принуден на инкубираш. Разбира се, ти не би могъл да разбереш как се чувстваш при това — как би могъл! То е разрушително, то е непоносимо. Скоро ще се пръсна. Знам, че така ще стане. Не мога да продължавам така още много време.“ — Зелъбай замълча и поклати глава. — И няма нищичко, което можеш да направиш. Не се и опитах да я прекъсна. Помислих си, че е по-добре да я оставя да си го излее. Но бих се радвал, ако поговориш с нея, ако се опиташ да я убедиш. Тя знае, че всички изследвания и рентгенът показват нормално развитие, но си е наумила, че е професионално необходимо ти да го кажеш. И предполагам, че е така.

— Слава Богу, че е истина — отговори му докторът. — Не знам, какво, по дяволите, бих правил, ако не беше… но знам, че не можем просто да продължаваме така, както досега. Уверявам те, че пациентките не биха могли да се чувстват по-облекчени от този факт, отколкото съм аз. Така че не се тревожи, ще я успокоя поне по този въпрос. Тя не е първата, която мисли така и положително не е последната. Но в момента, в който разрешим едно нещо, те ще намерят друго, за което да се безпокоят. Това ще бъде много, много тежък период, във всички случаи…

* * *

За една седмица започна да изглежда, че пророчеството на Уилърс се оказва твърде бледо и слабо. Чувството на напрежение бе заразно и почти осезаемо нарастваше от ден на ден. В края на следващата седмица обединеният фронт на Мидуич печално отслабна. След като самопомощта се оказа неадекватна, мистър Лийбъди трябваше да понася все повече и повече тежестта на обществените опасения. Той не си спестяваше никакви усилия. Организираше специални дневни служби, през останалата част от деня обикаляше енориашите един по един, като ги окуражаваше, както можеше.

Зелъбай се почувствува напълно излишен. Рационализмът беше в немилост. Той пазеше необичайно мълчание и би станал и невидим, стига някой да не му го беше предложил.

— Забелязал ли си — попита той, като се отби една вечер в къщичката на мистър Крим, — забелязал ли си как те зяпат? Като че ли си се подмазвал на Създателя, за да ти даде другия пол. Ужасно е изнервящо от време на време. И в Чифлика ли е така?

— Бе започнало да става — призна Крим, — но ги пуснахме в отпуска преди ден-два. Които искаха да си отидат вкъщи, си отидоха. Другите са с медицинско, уредено от доктора. В резултат вършим повече работа. Бе започнало да става малко трудничко.

— Омаловажаваш го — каза Зелъбай. — Случайно никога не съм работил във фабрика за фойерверки, но прекрасно знам точно как изглежда това. Чувствам, че всеки момент нещо неуправляемо и доста ужасно може да избухне. И нищо не може да се направи по въпроса, освен да се чака и да се надяваш, че няма да стане. Откровено казано, как ще преживеем останалия около месец от този ад, не знам. — Той сви рамене и поклати глава.

* * *

В момента на най-силното трепетно униние, обаче, обстановката неочаквано започна да се подобрява.

Защото мис Лам, която бе придобила навика спокойно да се разхожда вечер, грижливо надзиравана от мис Латърли, тази вечер претърпя злополука. Една от бутилките за мляко, които бяха акуратно подредени пред тяхната врата, някак се беше прекатурила, и, когато излизаха, мис Лам стъпи върху нея, тя се търкулна под крака й и госпожицата падна…

Мис Латърли я върна вътре и хукна към телефона…

* * *

Мисис Уилърс още чакаше мъжа си без да си ляга, когато той се върна след пет часа. Тя чу приближаването на колата и когато отвори вратата, той стоеше на прага разчорлен и примигваше от светлината. Бе го виждала такъв само един-два пъти, откакто се бяха оженили и тревожно хвана ръката му.

— Чарли! Чарли, мили! Какво беше? Не е?…

— Доста съм пиян, Мили. Съжалявам. Не ми обръщай внимание — каза той.

— О, Чарли! Бебето беше ли?…

— Реакция, мила. Само реакция. Бебето е съвършено, знаеш ли. Няма нищо нередно около бебето. Абсолютно нищо. Съвършено.

— О, слава Богу! — възкликна мисис Уилърс, като го мислеше толкова горещо, колкото бе произнасяла всичките си молитви.

— Има златни очи — добави съпругът й. — Странно, но нямаме нищо против златните очи, нали?

— Не, мили, разбира се, че нямаме.

— Съвършено, с’ключение на златните очи. Съвсем нищо нередно.

Мисис Уилърс му помогна да си съблече палтото и го поведе към всекидневната. Той се отпусна в един стол и се вторачи пред себе си.

— Гггглупаво, нали? — обади се той. — Всичките тези тревоги. И сега то е съвършено. Аззззз… — внезапно избухна в сълзи и покри лицето си с ръце.

Мисис Уилърс седна на страничната облегалка на стола му и обгърна с ръка раменете му.

— Хайде, хайде, миличък. Всичко е наред, скъпи. Вече свърши. — Тя обърна лицето му към своето и го целуна.

— Можеше да бъде черно, или жълто, или зелено, или като маймуна. На рентгена това не се вижда — каза той. — ’Ко жените от Мидуич се отнесат както трябва към мис Лам, за нея в черквата трябва да има прозорче.

— Знам, миличък, знам. Но вече няма нужда да се тревожиш. Каза, че е съвършено.

Д-р Уилърс кимна енергично няколко пъти.

— Точно така. Съвършено — повтори той с поредно кимване. — С ’ключение на златните очи. В златните очи няма нищо нередно. Съвършено… Агънцата, мила моя, агънцата могат мирно да си пасат… мирно да си пасат… (lamb на английски значи агне). О, Боже, уморен съм, Мили…

* * *

След месец Гордън Зелъбай откри, че крачи по пода на чакалнята на най-добрата болница в Трейн, и се застави да спре и да седне. Смешно е да се държиш така на твоята възраст, каза си той. Много нормално за млад мъж, без съмнение, но последните няколко седмици доста брутално го бяха накарали да забележи, че вече не беше млад мъж. Чувстваше се приблизително два пъти по-стар, отколкото преди година. Въпреки това, когато една сестра колосано зашумоли в чакалнята, го намери отново да крачи из стаята.

— Момче е, мистър Зелъбай — уведоми го тя. — И имам специално нареждане от мисис Зелъбай да ви кажа, че то има носа на Зелъбай.