Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (16)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
СЕГА СМЕ ДЕВЕТГОДИШНИ

През следващите няколко години посещенията вкъщи, които успявахме да уредим, бяха кротки и припряни, прекарвани изцяло в тичане от една група роднини към друга, с промеждутъци за подобряване на деловите контакти. Никога не ми се наложи да отида дори в района на Мидуич, нито всъщност много да се сещам за него. Но на осмото лято, след като бяхме заминали, уредих осемседмична почивка и към края на първата седмица един ден налетях на Бърнард Уесткот на Пикадили.

Отидохме в „Ин енд Аут“ да изпием нещо. В хода на разговора го попитах за Мидуич. Мисля, че очаквах да чуя, че цялата работа е завършила безславно, защото в малкото случаи, през които напоследък си бях спомнял селото, то и неговите жители притежаваха невероятността на приказка — много правдоподобна, но сега открай докрай неубедителна. Бях повече от наполовина готов да чуя, че Децата вече не бяха забулени в тайнственост, че, както толкова често става с предполагаемите гении, очакванията не са се сбъднали и при целия си произход и признаци са станали обикновена банда селски деца и само по вид леко се различават.

Бърнард помисли малко, после каза:

— Случайно трябва утре да отида там. Би ли си направил труда да ме придружиш, за да си възстановиш старите връзки и прочие?

Джанет бе заминала за една седмица на север при стара приятелка от училище и ме бе оставила без никакви особени цели.

— Значи още държите селото под око? Да, бих се радвал да дойда и да разменя някоя дума с тях. Зелъбай е още жив и е добре, нали?

— О, да. Той е по-скоро от онези мършави типове, които сякаш ще живеят вечно, при това непроменени.

— Последния път, когато го видях — ако не броим сбогуването — се бе отправил по съдбоносния път на съставната личност — спомних си аз. — Стар магьосник на словото. Прави и най-екзотичните концепции да зазвучат реалистично, когато говори. Беше нещо за Адам и Ева, както си спомням.

— Няма да откриеш голяма разлика — ми каза Бърнард, но не тръгна в същата посока. Вместо това продължи: — Страхувам се, че моята собствена работа там е малко грозна — разследване, но това няма защо да те засяга.

— Някое от Децата? — попитах аз.

— Не — той поклати глава. — Инцидент с кола и едно от местните момчета на име Паули.

— Паули — повторих аз. — О, да, спомням си. Те имат ферма малко настрана, към Опли.

— Точно така. Фермата Дакр. Трагична работа.

Изглеждаше нахално да го питам какво би могло да го интересува в разследването, така че го оставих да насочи разговора към моите канадски преживелици.

На следващата сутрин, когато хубавият летен ден бе започнал, ние се отправихме натам скоро след закуската. В колата той явно се чувстваше по-свободен да говори, отколкото бе в клуба.

— Ще намериш някои изменения в Мидуич — предупреди. — В старата ви къща сега живее семейство Уелтън — той гравира, а жена му се занимава с грънчарство. Не мога да си спомня кой в момента живее в къщата на Крим — в нея се изредиха много хора след Фрийманови. Но това, което най-много ще те изненада, е Чифликът. Табелата отвън бе пребоядисана. Тя сега гласи: „Чифлик Мидуич — Специално училище — Министерство на образованието.“

— О! Децата? — попитах аз.

— Точно така — кимна той. — „Екзотичната концепция“ на Зелъбай се оказа много по-неекзотична, отколкото изглеждаше. Всъщност, тя беше точно попадение — за голямо неудоволствие на Фрийманови. Тя им показа съвсем нагледно, че трябва да се ометат оттук, за да скрият лицата си.

— Имаш предвид неговите приказки за Адам и Ева? — попитах недоверчиво.

— Не точно тях. Имах предвид двете групи съзнание. Скоро бе потвърдено, че такива връзки съществуват — всичко подкрепяше тази идея — и това продължава. Малко след навършване на две години едно от момчетата се научи да чете прости думи…

— На две години! — възкликнах аз.

— Пълен еквивалент на четиригодишна възраст при другите деца — напомни ми той. — И на другия ден бе констатирано, че всички други момчета също можеха да ги четат. Оттам нататък напредъкът беше смайващ. След две седмици едно от момичетата се научи да чете, но тогава и всички останали вече четяха. Малко по-късно едно от момчетата се научи да кара колело; веднага всички започнаха да карат умело от прима виста. Мисис Бринкман научи своето момиче да плува; веднага всички други момиченца можеха да плуват. Но момчетата не можеха, докато едно от тях не схвана трика и тогава и другите заплуваха. О, от мига, в който Зелъбай изтъкна това, в него нямаше никакво съмнение. Въпросът тогава беше — и още е — в цялата серия разправии на всички нива — заради неговия извод, че всяка група представлява един индивид. Малко хора ще понесат това. Форма на предаване на мисли — възможно; висока степен на взаимна чувствителност — може би; известен брой единици с още неясна форма на комуникации помежду им — приемливо. Но единствена единица, информираща физически независими части — не. Има особено малка подкрепа.

Не бях много изненадан да го чуя, но той продължи:

— Така или иначе, спорът е чисто академичен. Въпросът е, че както и да става, те имат тази връзка помежду си в двете групи. Е, добре, да се изпратят в каквото и да е обикновено училище не можеше и дума да става — щяха да тръгнат приказки за тях по цялата околност само дни след като се покажеха в училището на Опли или Стоуч. Така че това доведе Министерството на образованието, както и Министерството на здравеопазването, до резултата, че Чифликът се превърна във вид училище с център за социални грижи и с обществено наблюдение за тях. То заработи по-добре, отколкото бяхме очаквали. Дори когато ти още беше тук, стана очевидно, че те ще се превърнат в проблем по-късно. Имат различно чувство за общност — техният модел не е и не може да бъде поради природата им като нашия. Връзките им едно с друго са далече по-важни за тях, отколкото всякакво чувство за обикновени домове. Някои от къщите освен това ги отблъскваха доста силно — те не можаха на практика да станат членове на семейството, твърде различни са. Не умееха добре да правят компания на истинските деца на семействата и трудностите нарастваха. Някой в Чифлика подсказа идеята да им се уредят тук общежития. Нямаше натиск, нямаше убеждаване — те просто можеха да се преместят в тях, ако искат и над дузина го направиха почти веднага. След това другите постепенно се присъединиха към тях. Изглеждаше много вероятно да са започнали да разбират, че не могат да имат много общо с останалите от селото и естествено ги теглеше към група от собствения им вид.

— Странно решение. Какво мислят за него хората от селото? — попитах аз.

— Имаше неодобрение сред някои — повече поради установените традиции, отколкото по убеждение. Мнозина изпитаха облекчение, че се освобождават от отговорност, която по-скоро ги плашеше, макар че не смятаха за редно да си го признаят. Съвсем малко от тях бяха истински привързани към децата, а и все още са и намериха това за печално. Но като цяло просто го приеха. Никой не се опита да спре някое от тях да се премести в Чифлика, разбира се — нямаше да има никаква полза. Където майките се чувстват привързани към тях, Децата поддържат добри отношения и ходят и си отиват от домовете, когато си поискат. Някои други от Децата напълно скъсаха.

— Това ми прилича на най-странното положение, за което някога съм чувал — казах аз.

Бърнард се усмихна.

— Е, ако се разровиш в паметта си, ще си спомниш, че началото също беше малко особено — подсети ме той.

— Какво правят те в Чифлика? — попитах аз.

— На първо място това е училище, както е написано. Имат преподавателски и обслужващ персонал, както и социални психолози и така нататък. Имат също и действително изтъкнати учители, които идват и преподават кратки курсове по различни предмети. Отначало образуваха класове като в обикновено училище, докато на някого му хрумна, че това не е необходимо. Така че сега на всеки урок присъства по едно момче и едно момиче, и всички останали научават това, на което са обучени тези двамата. При това не е необходимо да се предават уроците един по един. Обучавай шест двойки по различни предмети едновременно и те някакси подреждат всичко така, че резултатът е същият.

— Но, Боже мой, те трябва да поемат знания като попивателна хартия при такова темпо.

— Което и правят, всъщност. Това май леко изнервя някои от учителите им.

— И все още съумявате да пазите съществуването им в тайна?

— По отношение на популярността, да. Имаме и споразумение с пресата — при това историята сега дори приблизително няма възможностите, които би имала в ранните стадии, според тях. Колкото до околността, това бе постигнато с известна скрита работа. Местната репутация на Мидуич никога не е била много висока — „простичките ни съседи“ е може би най-мекият начин да се изрази. Е, с малко помощ ние я направихме още по-ниска. Сега от съседните села се гледа на Мидуич, както ме уверява Зелъбай, като на някаква лудница без бариери. Всички тук, както се знае, са засегнати от Бездението; особено Децата, за които се говори като за ударени от Деня, което е почти точен синоним на „смахнат“, и че са толкова изостанали, че хуманното правителство е намерило за необходимо да създаде специално училище за тях. О, да, успяхме доста твърдо да наложим мнението, че те са местното срамничко петно. И хората проявяват толерантност като към смахнат роднина. От време на време плъзват слухове; но това се приема като злощастен недъг, а не като нещо, което трябва да се разгласява пред външния свят. Дори протестите, отправяни понякога от жителите на Мидуич, не се приемат сериозно, защото в края на краищата цялото село преживя едно и също нещо, така че на всичко трябва да се гледа, повече или по-малко, като на „поражения от Деня“.

— Сигурно е изисквало сериозна организация и поддръжка — казах аз. — Това, което изобщо не разбрах и още не разбирам, е защо вие бяхте — и явно още сте — толкова загрижени да запазите нещата в тайна. По време на Бездението е разбираемо — нещо извърши неразрешено кацане; това е в грижите на Сигурността. Но сега?… Всички тези главоболия да се опазят Децата от чужди погледи. Странното устройство на Чифлика. Подобно специално училище не ще да струва малко пари.

— Не смяташ ли, че държавните Социални грижи би трябвало да проявят поне толкова внимание към отговорностите си? — попита той.

— Хайде стига, Бърнард — рекох аз.

Но той не спря. И макар че не спря да говори за Децата и за състоянието на нещата в Мидуич, продължи да избягва всякакъв отговор на въпроса, който бях повдигнал.

Обядвахме рано в Трейн и попаднахме в Мидуич малко след два часа. Намерих селото абсолютно непроменено. Сякаш беше минала седмица, а не осем години, откакто го бях видял за последен път. На поляната вече имаше големичка тълпа, която чакаше да се извърши разследването.

— Изглежда — забеляза Бърнард, — е по-добре да отложиш посещенията си за по-късно. Практически май цялото село е тук.

— Дълго ли ще трае, как мислиш? — попитах аз.

— Би трябвало да бъде съвсем формално, надявам се. Може би ще свърши за половин час.

— Ти улики ли ще представиш? — попитах аз, като се чудех защо, щом е толкова формално, ще си прави труда да бие целия път от Лондон заради него.

— Не. Само ще хвърля едно око — отговори той.

Реших, че е прав за отлагането на моите посещения и го последвах в залата. Докато тя се изпълваше и гледах познатите фигури да се струпват и да си намират места, не можеше да има никакво съмнение, че почти всяко способно да ходи лице в селото бе предпочело да присъства. Не ми беше съвсем ясно защо. Младият Джим Паули, пострадалият, несъмнено беше познат на всички, разбира се, но това сякаш не обясняваше напълно този интерес и положително не обясняваше чувството на напрежение, което осезаемо изпълваше залата. Много скоро вече не можех да смятам, че процедурата ще бъде толкова формална, колкото бе предсказал Бърнард. Имах чувството, че се очаква някой от тълпата да избухне.

Но това не стана. Процедурата беше формална, а също и кратка. Всичко приключи за половин час.

Забелязах, че Зелъбай бързо се изниза, когато събранието свърши. Намерих го застанал до стълбите отвън да ни наблюдава как се измъкваме. Той ме поздрави така, сякаш се бяхме разделили преди ден-два и каза:

— Как и ти се оказа замесен в това? Мислех, че си в Индия.

— Канада — поправих го аз. — Случайност. — И му обясних, че Бърнард ме е довел.

Зелъбай се обърна, за да погледне Бърнард.

— Доволен ли си? — попита той.

Бърнард леко сви рамене.

— Какво още? — промърмори.

В този момент покрай нас минаха момче и момиче и тръгнаха по пътя сред разпръскващата се тълпа. Имах време само да зърна лицата им и се вторачих след тях изумен.

— Разбира се, те не могат да бъдат… — започнах.

— Те са — каза Зелъбай. — Не видя ли очите им?

— Но това е изключено! Боже, та те са само на девет години!

— Според календара — съгласи се Зелъбай.

Зяпах след тях, докато се отдалечаваха.

— Но това е… това е невероятно!

— Невероятното, както ще си припомниш, е много по-склонно да се случи в Мидуич, отколкото на други места — отбеляза Зелъбай. — Сега можем да възприемем неправдоподобното отведнъж. Невероятното отнема малко по-дълго време, но се научихме да го постигаме. Полковникът не те ли предупреди?

— Донякъде — съгласих се аз. — Но тези двамата! Те изглеждат съвсем като на шестнайсет-седемнайсет години.

— Физически, както ме уверяват, те са на толкова.

Не свалях очи от тях, все още неспособен да приема това.

— Ако не бързате, елате вкъщи на чаша чай — предложи Зелъбай.

Бърнард, след като ме погледна, предложи да използваме колата му.

— Добре — съгласи се Зелъбай, — но карай внимателно след всичко, което току-що чу.

— Аз не съм опасен шофьор — отвърна Бърнард.

— И младият Паули не беше — той също бе добър шофьор — отговори Зелъбай.

Малко по-нагоре по пътя видяхме Кайл Мейнър в покоя на следобедното слънце. Казах:

— Когато за пръв път го видях, изглеждаше точно като сега. Спомням си, че си помислих, че ако бях по-близо, щях да го чуя да мърка и оттогава все така го виждам.

Зелъбай кимна.

— Когато аз го видях за пръв път, стори ми се хубаво място да завършиш дните си на спокойствие, но сега спокойствието, мисля, е под въпрос.

Замълчах. Минахме пред фасадата на къщата и паркирахме отстрани до оборите. Зелъбай ни поведе към верандата и ни посочи покритите с възглавници тръстикови столове.

— Анджела в момента я няма, но обеща да се върне за чая.

Той се облегна назад и известно време вторачено гледа през поляната. Деветте години след Мидуичкото Бездение не се бяха отнесли зле към него. Фината сребриста коса беше все още гъста и лъскава под августовското слънце. Бръчиците около очите му бяха може би само мъничко повече; лицето бе малко по-слабо, линиите по него малко по-дълбоки, но ако мършавата му фигура бе станала по-обемна, това не би могло да бъде за сметка на повече от два килограма.

След малко се обърна към Бърнард.

— Значи си удовлетворен. Смяташ ли, че с това ще свърши?

— Надявам се. Нищо не може да остане недовършено. Мъдрото отношение бе да се приеме присъдата и те я приеха — каза му Бърнард.

— Хм — промърмори Зелъбай и се обърна към мен. — Какво ще кажеш като страничен наблюдател за нашата малка шарада този следобед?

— Не… О, имаш предвид разследването. Атмосферата сякаш беше малко особена, но самата процедура ми се стори много добре организирана и протекла. Момчето е карало невнимателно. Блъснало е пешеходец. След това, много глупаво, се е изплашило и се е опитало да избяга. Ускорило е твърде много, за да вземе завоя край черквата и в резултат се е забило в стената. Ако смяташ, че „смърт при произшествие“ не отговаря съвсем на случилото се, можеш да го наречеш нещастен случай, но пак води до същото.

— Имаше нещастен случай, разбира се — заяви Зелъбай, — но той едва ли води до същото. Пък и стана малко преди факта. Нека ви кажа какво се случи — досега успях да представя само кратко описание на полковника…

* * *

Зелъбай се връщал по пътя от Опли от обичайната си следобедна разходка. Когато приближил до завоя към Хикъм Лейн, оттам се показали четири от Децата, завили към селото и тръгнали в редица пред него.

Били три от момчетата и едно момиче. Зелъбай ги изучавал с интерес, който никога не отслабвал. Момчетата си приличали толкова много, че не би могъл да ги разпознае, ако би опитал, но той и не опитвал. От известно време това са напразни усилия. Повечето хора от селото, с изключение на няколко от майките, които изглежда наистина рядко изпитвали съмнение, също не можели да ги различат и Децата били свикнали с това.

Както винаги той се чудел как са успели да постигнат толкова голямо развитие за толкова кратко време. Дори само това ги поставя встрани като друг вид — то не е просто въпрос на ранно съзряване, а развитие с двойно по-голяма скорост от нормалната. Може би структурата им е малко по-лека в сравнение с нормалните деца на същата видима възраст и височина, но това се дължи на лекота на типа, без ни най-малък намек за мършавост или прекалено бърз растеж.

Също както винаги открил, че би желал да ги опознае по-добре, да научи повече за тях. Не поради липса на опити бил постигнал толкова малък напредък. Опитвал, търпеливо и постоянно, откакто били малки. Приемали го толкова, колкото и всеки друг и той, от своя страна, вероятно ги е разбирал съвсем по същия начин, ако не и по-добре, както и техните възпитатели в Чифлика. Повърхностно се отнасяли дружелюбно към него — което не правели с много хора — с охотно му говорели, слушали го, забавлявали се, научавали; но никога не отивали по-далеч от повърхностното и той имал чувството, че това никога не би могло да стане. Винаги, много близо до повърхността, имало бариера. Това, което той виждал и чувал за тях, било тяхната адаптация към техните обстоятелства; истинската им същност и действителната им природа лежала под бариерата. Такова разбиране, каквото преминавало между него и тях, било странно частично и безлично; липсвало му измерението на чувства и симпатия. Истинският им живот сякаш минавал в техен собствен свят, така изключен от общия поток, както живота на някое племе от долината на Амазонка, със своите абсолютно различни стандарти и етикет. Били заинтересовани, учели, но човек имал чувството, че просто събирали знания — донякъде, може би, както един фокусник събира полезни умения, които, обаче, колкото и да му дават възможност да се отличи, не оказват никакво влияние върху него като личност. Хората в Чифлика били необщителна група, но от това, което успял да открие, дори най-усърдните били отхвърляни от същата бариера.

Като гледал Децата, които крачели пред него, внезапно открил, че мисли за Ферълин. Тя напоследък не си идвала вкъщи толкова често, колкото би му се искало; видът на Децата все още я смущавал, така че Зелъбай не се опитвал да я убеждава; радвал се колкото можел на съзнанието, че тя е щастлива в дома си със своите две момчета.

Било странно да мисли, че ако момчето на Ферълин от Бездението беше оцеляло, вероятно сега нямаше да може да го различи от онези, които вървели отпред, както не ги различава и тях едно от друго — доста унизително положение при това, защото сякаш го поставяше в една категория с мис Огъл, само че тя заобикаляше затруднението като смяташе за сигурно, че всяко от момчетата, които срещаше, е нейният син — и, странно, нито едно от тях не я опровергаваше.

След малко четворката пред него свила зад ъгъла и се загубила от погледа му. Той тъкмо стигнал до същия ъгъл, когато го задминала кола и по този начин успял да види това, което последвало.

Колата, открита, двуместна, не се движела бързо, но станало така, че точно зад ъгъла и скрити от него, Децата били спрели. Те стояли все още наредени в редица през пътя и обсъждали откъде да минат.

Шофьорът на колата направил каквото могъл. Свил рязко надясно, за да опита да ги избегне и почти успял. Още пет сантиметра и щял да мине покрай тях. Но не могъл да вземе допълнителни сантиметри. Краят на левия му калник закачил най-външното момче за бедрото и го метнал през пътя до оградата на една градина.

Тук следвал момент от жива картина, която се запечатала в съзнанието на Зелъбай. Момчето до оградата, трите други Деца замръзнали на място, момчето в колата в процес на оправяне на колелата на колата си, все още с крак на спирачката.

Дали колата е спряла, Зелъбай не можеше да бъде сигурен. Ако е спряла, било е за някакъв миг, след това моторът изревал.

Колата подскочила напред. Шофьорът сменил скоростта и отново настъпил газта, като карал право напред. Не направил никакъв опит да завие зад ъгъла наляво. Колата все още ускорявала, когато се забила в стената около черквата. Разбила се на парчета и изхвърлила шофьора с главата напред срещу стената.

Развикали се хора и малкото, които били наблизо, затичали към мястото на катастрофата. Зелъбай не помръднал. Стоял полузашеметен, като гледал плъзналите жълти пламъци и черния дим, който се издигнал. След това с вдървено движение се обърнал, за да погледне Децата. Те също зяпали катастрофата с еднакво напрегнат израз на всяко лице. Той само го зърнал, преди да изчезне и трите се втурнали към момичето, което лежало до оградата и пъшкало.

Зелъбай осъзнал, че трепери. Изминал неуверено няколко метра, докато стигнал до една пейка в края на Поляната. Тогава седнал и се облегнал, пребледнял, чувствайки се зле.

Останалите подробности научих не от самия Зелъбай, а от мисис Уилямс от „Коса и камък“ малко по-късно.

— Чух колата да профучава, а след това и силния удар. Погледнах през прозореца и видях, че тичат хора — каза тя. — После видях, че мистър Зелъбай върви към пейката на Поляната, като крачеше несигурно. Седна, облегна се назад, след което главата му падна напред, сякаш умираше. Така че изтичах през пътя към него и когато стигнах, открих, че той беше умрял или бе много близо до това. Не съвсем, обаче. Успя да каже нещо като „хапчета“, „джоба“ с някакъв странен шепот. Намерих ги в джоба му. Той каза две, от шишенцето, но изглеждаше толкова зле, че му дадох четири. Никой друг не обръщаше никакво внимание. Всички бяха отишли на местопроизшествието. Е, хапчетата му помогнаха и след около пет минути го заведох вкъщи и го сложих да легне на дивана в салона. Той каза, че там ще е добре, само ще си почине малко, така че отидох да видя колата. Когато се върнах, лицето му не беше вече толкова сиво, но все още лежеше, сякаш бе изморен до смърт.

— Съжалявам, че ви досаждам, мисис Уилямс. Беше голям шок — извини се той.

— По-добре да извикам лекар за вас, мистър Зелъбай — предложих аз. Но той поклати глава.

— Не. Не го правете. Ще се оправя след няколко минути.

— Не е зле да идете на преглед — казах аз. — Хубавичко ми изкарахте акъла!

— Съжалявам — повтори той. И като помълча малко, продължи: — Мисис Уилямс, сигурен съм, че можете да пазите тайна?

— Смятам, че не по-зле от всеки друг.

— Е, добре, ще ви бъда много признателен, ако не споменавате за този мой припадък на никого.

— Не знам — отговорих аз. — Според мен вие трябва да отидете на лекар.

При тези думи той поклати глава.

— Ходил съм при много лекари, мисис Уилямс, скъпи и знаменити. Но човек просто не може да спре да остарява, виждате ли, а и машинарията се износва, това е всичко.

— О, мистър Зелъбай, сър… — започнах аз.

— Не се разстройвайте, мисис Уилямс. Аз все още се държа в много отношения, така че това може да не се случи още известно време. Но междувременно смятам за доста важно човек да не тревожи хората, които обича, повече, отколкото е крайно необходимо, не мислите ли? Жестокост е да им се причиняват излишни безпокойства, убеден съм, че сте съгласна с това?

— Е, да, сър, ако сте сигурен, че няма нищо…

— Сигурен съм. Напълно. Вече съм ви задължен, мисис Уилямс, но няма да сте ми направили услуга, освен ако мога да разчитам на вас да не споменавате за това. Мога ли?

— Много добре. Щом това искате, мистър Зелъбай… — отстъпих аз.

— Благодаря, мисис Уилямс. Много ви благодаря.

Тогава, след мъничко, го попитах:

— Значи видяхте как стана всичко, сър? Трябва да е било достатъчно, за да причини шок на всеки.

— Да — потвърди той. — Видях, но не разбрах кой беше в колата.

— Младият Джим Паули — рекох аз, — от фермата Дакр.

Той поклати глава.

— Спомням си го. Мило момче.

— Да, сър. Добро момче. Не от онези, дивите. Не мога да си представя, как се е случило да кара бързо в селото. Никак не се връзва с него.

Тогава последва дълга пауза и накрая мистър Зелъбай каза със странен тон:

— Преди това той удари едно от Децата. Едно от момчетата. Не лошо, смятам, но го бутна през пътя.

— Едно от Децата — недоумявах аз. След това внезапно разбрах какво искаше да каже. — О, не, сър! Боже мой, те не биха могли… — Но тогава млъкнах отново, поради начина, по който ме гледаше.

— И други хора видяха — продължи той. — По-здрави… или, може би, по-трудно поддаващи се на шок. Сигурно аз самият нямаше да съм чак толкова шокиран, ако в предишна фаза на своя доста дълъг живот не ми се бе случвало да бъда свидетел на предумишлено убийство…

* * *

Разказът на Зелъбай пред нас, обаче, свършваше до точката, когато той седнал разтреперан на пейката. Когато свърши, погледнах от него към Бърнард. Неговият израз беше съвсем непроницаем, затова казах:

— Значи предполагаш, че Децата са направили това. Че те са го накарали да се разбие в стената?

— Не предполагам — тъжно поклати глава Зелъбай, — а констатирам. Те го направиха и това е толкова сигурно, колкото и че заставяха майките си да ги върнат тук.

— Но свидетелите… Тези, които даваха показания?

— Те са напълно наясно какво е станало. Трябваше само да кажат какво всъщност видяха.

— Но ако знаят, че е така, както разказа…

— Е, и какво тогава? Какво би казал ти, ако знаеше и те бяха призовали за свидетел? В произшествие като това трябва да има съдебно решение, приемливо за властта — тоест приемливо за разумния човек. Да предположим, че успееха по някакъв начин да издействат решение, че момчето е било накарано да се самоубие — мислиш ли, че то би издържало? Не, разбира се. Тогава трябваше да има второ разследване, призовано до издаде „разумно“ решение, което би било това, което чухме днес — тогава защо свидетелите да се подлагат на риска да ги смятат за неблагонадеждни или суеверни за тоя дето духа? Ако искаш доказателства, че така биха направили, хвърли поглед на собственото си отношение сега. Знаеш, че имам известна репутация поради книгите си и лично ме познаваш, но колко струва това срещу въображаемите навици на „разумния човек“? Толкова малко, че когато ти казвам какво стана всъщност, твоята първа реакция е да се опиташ да докажеш, че което ми се струва че е станало, не би могло да се случи. Наистина би следвало да имаш повече разум, драги човече. В края на краищата ти беше тук, когато онези Деца заставиха майките си да се върнат.

— Онова не беше съвсем от порядъка на това, което ми разказваш сега — възразих аз.

— Така ли? Би ли си направил труда да обясниш разликата между да те накарат да извършиш нещо неприятно или нещо фатално? Хайде, хайде, драги човече, откакто си заминал си загубил досега си с невероятното. Заслепен си от разумността. Тук неортодоксалното се намира на вратата ти почти всяка сутрин.

Възползвах се от възможността да отклоня разговора от темата на делото.

— До степен да накара Уилърс да зареже своята подкрепа на истерията?

— Да, заряза я, малко преди да умре — отговори Зелъбай.

Бях изненадан. Бях възнамерявал да попитам Бърнард за доктора, но намерението ми не можа да се осъществи по време на разговора ни.

— Нямах представа, че е умрял. Не беше много над петдесетте, нали? Как е станало това?

— Взел е свръхдоза барбитурат.

— Той… Не искаш да кажеш…? Но Уилърс не беше такъв тип…

— Съгласен съм — кимна Зелъбай. — Официалното заключение беше, че „равновесието на съзнанието му е било нарушено“. Любезно насочена фраза, но не обяснява нищо. Наистина, може да се мисли за съзнания, балансирани толкова твърдо, че едно разбъркване категорично би им било от полза. Истината е, разбира се, че никой няма и най-малка представа защо го е направил. Особено горката мисис Уилърс. Но заключението трябваше да бъде достатъчно. — Той замълча, после добави: — Чак когато се досетих какво ще бъде заключението за младия Паули, започнах да се питам за онова за Уилърс.

— Положително не мислиш така — възразих аз.

— Не знам. Ти сам каза, че Уилърс не беше такъв тип човек. Сега внезапно се изяснява, че ние тук живеем много по-рисковано, отколкото си мислехме. Това е шокиращо. Виждате ли, трябваше да осъзнаем, че макар в онзи фатален момент момчето на Паули да излезе зад ъгъла, това спокойно можеше да бъде Анджела или някой друг… Внезапно стана ясно, че тя, или аз, или всеки от нас може случайно в някой миг да навреди на някое от Децата или да го ядоса… Онова нещастно момче нямаше никаква вина. То направи всичко възможно, за да избегне сблъсъка с тях, но не можа — и в пристъп на гняв и отмъстителност те го убиха заради това. Така че всеки е изправен пред решение. За мен… е, това определено е най-интересното нещо, което някога ми се е случвало. Много искам да видя как ще се развива. Но Анджела е още твърде млада и Майкъл все още много зависи от нея… Вече го изпратихме далеч оттук. Питам се дали ще успея да я убедя и тя да замине. Не искам да го правя, преди да е наложително, но не мога съвсем да реша дали моментът вече е настъпил.

Последните няколко години бяха като живот върху склона на действащ вулкан. Разумът ти казва, че вътре се натрупва сила и че рано или късно ще последва изригване. Но минава време само с леки редки трусчета и човек започва да си казва, че изригването, което е изглеждало неизбежно, може и да не се състои в края на краищата. И ставаш несигурен. Задавам си въпроса дали тази работа с момчето на Паули е само по-силен трус или е първият знак на избухване? И не мога да си отговоря. Преди години много по-остро съзнавахме присъствието на опасност и правехме планове, които се оказаха излишни. Сега внезапно ни ги припомниха, но настъпила ли е промяната към активна опасност, която оправдава разбиването на дома ми, или тя все още е само потенциална?

Той беше явно и много искрено разтревожен, и в поведението на Бърнард нямаше и следа от скептицизъм. Почувствах се задължен да кажа извинително:

— Предполагам, че цялата афера с Бездението е избледняла в паметта ми — необходима е известна адаптация, когато човек се изправи пред нея отново. Това е в подсъзнанието ти — опитваш се да подминеш неприятното като си казваш, че странностите ще намалеят, когато Децата пораснат.

— Всички опитваме да мислим така — съгласи се Зелъбай. — Ние си сочехме един на друг доказателства какво става… но не се получаваше.

— И още не сте се приближили до знанието как се извършва това — имам предвид тази принуда?

— Не сме. Твърде много прилича на начина, по който една личност доминира над друга. Всички познаваме индивиди, които доминират над всяко събиране, на което присъстват. Би могло да се помисли, че Децата притежават това качество, силно развито от сътрудничеството им и могат да го насочват както пожелаят. Но това не ни казва нищо за начина как го правят.

* * *

Анджела Зелъбай, почти непроменена откакто я бях видял за последен път, се появи от къщата на верандата след няколко минути. Тя бе толкова явно заета с мислите си, че вниманието й беше привлечено само колкото да ни понесе с видими усилия и след кратка размяна на любезности то отново показа признаци на колебание. Сянката на неловкост бе премахната от пристигането на подноса с чая. Зелъбай направи усилие, за да предотврати замразяването на атмосферата.

— Ричард и полковникът също бяха на делото — поясни той. — Взеха очакваното решение, разбира се. Предполагам, че си чула?

Анджела кимна.

— Да, бях във фермата Дакр при мисис Паули. Мистър Паули ни съобщи новината. Горката жена направо не е на себе си. Тя обожаваше Джим. Трудно бе да я задържа да не отиде на делото. Искаше да отиде и да разобличи Децата — да направи публично обвинение. Мистър Лийбъди и аз се разбрахме помежду си да я убедим да не ходи, защото това ще причини на нея и семейството й множество неприятности и за никого няма да е от полза. Затова стояхме при нея да й правим компания, докато се гледаше делото.

— Другото момче на Паули, Дейвид, беше там — каза й Зелъбай. — Изглеждаше неведнъж, че ей сега ще изригне и ще изсипе всичко това, но баща му го спираше.

— Сега се питам дали нямаше да е по-добре, ако някой в края на краищата го бе направил — рече Анджела. — Това трябва да излезе наяве. Все някога ще се наложи. Вече не става дума за куче или бик.

— Куче или бик. Не съм чул за тях — вмъкнах аз.

— Някакво куче ухапа едно от тях по ръката. След две-три минути се блъсна в трактор и бе убито. Бикът подгони тяхна групичка; после внезапно се обърна, събори две огради и се удави в езерото на мелницата — обясни Зелъбай пестеливо, както винаги.

— Но това — обади се Анджела, — е убийство.

— О, не бих казал, че са искали да стане така. Много е вероятно да са били изплашени и ядосани, а това е техният начин сляпо да нанесат ответен удар, когато някой от тях е засегнат. Но все пак е убийство. Цялото село го знае и сега на всеки му е ясно, че те и в бъдеще ще се измъкват безнаказано. Просто не можем да си позволим да оставим това така. Те дори не проявиха някакъв признак на угризения. Абсолютно никакъв. Това ме плаши повече от всичко. Просто го направиха и толкова. И сега след този следобед знаят, че когато се отнася до тях, убийството не води до наказание. Какво ще стане с всеки, който сериозно им се противопостави по-късно?

Зелъбай замислено отпи от чая си.

— Знаеш, мила, че докато ни се полага да сме загрижени, отговорността за лекарството не е наша. Ако някога е била, което е под много голям въпрос, властите ни я иззеха доста отдавна. Ето, полковникът представлява някои от тях — Бог знае по каква причина. И персоналът от Чифлика не може да не е разбрал това, което знае цялото село. Те ще са написали своите доклади, така че, въпреки решението, властите са наясно със състоянието на нещата — макар че да не мръдна от мястото си ако знам какво точно биха могли да направят по този въпрос в рамките на закона и стопирани от „разумния човек“. Трябва да почакаме и да видим какво ще предприемат. И преди всичко, мила, умолявам те най-сериозно да не правиш нищо, което може да те въвлече в конфликт с Децата.

— Няма, скъпи — поклати глава Анджела. — Изпитвам страхлив респект към тях.

— Гълъбът не е страхливец, когато се бои от ястреба; това просто е мъдро — каза Зелъбай и продължи да насочва разговора към по-общи теми.

* * *

Намерението ми беше да намина към семейство Лийбъди и още един-двама, но когато станахме да си ходим, беше ясно, че освен ако не решим да се върнем в Лондон много по-късно, отколкото смятахме първоначално, ще трябва да отложим за друг път всякакви по-нататъшни посещения.

Не знаех как се чувстваше Бърнард, когато потеглихме по алеята — той всъщност бе говорил твърде малко, откакто бяхме пристигнали в селото и не бе разкрил почти нищо от собствените си възгледи, — но аз от своя страна имах приятно отпускащо усещане, че отново съм на път към нормалния свят. Стойностите в Мидуич създаваха усещане, че човек само докосва действителността с връхчетата на пръстите си. Започваше да му се струва, че е изостанал с няколко етапа. Докато се бях върнал към трудността да се примиря със съществуването на Децата и се стрясках от онова, което ми казваха за тях, Зелъбай и жена му отдавна бяха преодолели това. За тях елементът на невероятност бе преглътнат. Те приемаха Децата и знаеха, че за добро или лошо са в ръцете им. Тревогите им сега бяха от социален характер: дали постигнатият mudus vivendi ще се сгромоляса или не. Усещането за вълнение, което бях доловил в напрежението на залата в общината, не ме бе напуснало оттогава.

Нито пък, както смятах, Бърнард бе останал незасегнат. Останах с впечатлението, че кара с по-голяма от обичайната предпазливост скорост през селото и покрай мястото на катастрофата с момчето на Паули. Започна леко да увеличава скоростта, когато завихме зад ъгъла към пътя за Опли и тогава зърнахме четири фигури, които сe приближаваха. Дори от разстояние те безпогрешно се определяха като четворка от Децата. Импулсивно казах:

— Би ли спрял, Бърнард? Бих използвал случая да ги разгледам по-добре.

Той отново намали и спряхме почти в подножието на Хикъм Лейн.

Децата идваха към нас. Дрехите им бяха почти като униформи — момчетата в сини памучни ризи и сиви фланелени панталони, момичетата в къси плисирани сиви поли и бледожълти блузи. Досега бях виждал само двойката пред залата и освен че зърнах лицата им и после гърбовете, не бях ги разглеждал.

Когато приближиха, открих, че приликата помежду им е дори по-голяма, отколкото бях очаквал. И четиримата имаха еднакъв загорял тен. Странният блясък на кожата, който се хвърляше в очи, когато бяха бебета, бе силно смекчен от слънцето и все пак от него оставаха достатъчно следи, за да привлекат погледа. Всички имаха еднаква тъмно-златиста коса, тесни носове и доста малки усти. Разположението на очите може би по-силно от всичко им придаваше вид на „чужденци“, но бяха някакви абстрактни чужденци, не предизвикваха асоциация с никаква определена раса или област. Не видях нищо, което да отличава едно момче от друго; и всъщност се съмнявах, ако не беше различната прическа, дали бих могъл със сигурност да различа момчешките лица от момичешките.

Скоро можех да видя и очите. Бях забравил колко поразителни бяха те у бебетата и си ги спомнях като жълти. Но те бяха нещо повече: имаха качеството на пламтящо злато. Странно наистина, но ако човек съумееше да се абстрахира от тяхната особеност — с уникална красота. Приличаха на живи полускъпоценни камъни.

Продължавах да ги гледам очарован, докато се изравняваха с нас. Не ни обърнаха никакво внимание, освен че хвърлиха кратък, непритеснен поглед на колата и след това завиха по Хикъм Лейн.

Отблизо ги намерих смущаващи по начин, който не можах напълно да определя, но вече по-малко ме изненадваше, че известен брой жители на селото бяха пожелали без възражения те да отидат да живеят в Чифлика.

Гледахме ги още няколко метра нагоре по уличката, след това Бърнард посегна към стартера.

Внезапна близка експлозия ни накара да подскочим. Обърнах главата си назад тъкмо навреме, за да видя как едно от момчетата рухва по очи на пътя. Другите три Деца стояха вкаменени…

Бърнард отвори вратата и започна да излиза. Стоящото момче се обърна и ни погледна. Златните му очи бяха твърди и блестящи. Усетих да ме обзема внезапен изблик на смущение и слабост… След това очите на момчето се отместиха от нашите и главата му се обърна напред.

Иззад оградата отсреща се чу втори гърмеж, по-глух от първия и след това, по-далече, писък…

Бърнард излезе от колата и аз се преместих по седалката, за да го последвам. Едно от момичетата коленичи до падналото момче. Когато тя посегна да го докосне, той изпъшка и се загърчи на мястото си. Лицето на правото момче беше измъчено. И то изпъшка, сякаш също страдаше. Двете момичета заплакаха.

Тогава, надолу по алеята, иззад дърветата, които скриваха Чифлика, зловещо се понесе стон като засилено ехо и, примесена към него, погребална песен от плачещи млади гласове…

Бърнард спря. Усещах, че скалпът ми настръхва и косата ми започва да се изправя…

Звукът се повтори. Вой на много гласове, потънали в болка, с по-висока нота на всепронизващ плач… След това звук на крака, тичащи по алеята…

Никой от нас не опита да си отиде. Колкото до мен, бях прикован на място от чист страх.

Стояхме и гледахме как половин дузина момчета, всичките объркващо еднакви, дотичаха при падналото момче и го вдигнаха помежду си. Чак когато го понесоха, осъзнах един различен стенещ звук, който идваше иззад оградата отляво на алеята.

Покатерих се по насипа и погледнах през оградата. На няколко метра по-навътре на тревата бе коленичило момиче в лятна рокля. Ръцете му бяха притиснати към лицето и цялото му тяло се тресеше от риданията.

Бърнард се покатери до мен и двамата си проправихме път през живия плет. Застанал вече на открито, видях мъж, проснат до коленете на момичето, а изпод тялото му се подаваше приклад на пушка.

Когато приближихме, тя ни чу. Стоновете й престанаха моментално, когато вдигна поглед с изражение на ужас. След като ни видя, то изчезна и момичето продължи безпомощно да плаче.

Бърнард отиде по-близо до нея и я вдигна. Погледнах надолу към тялото. Беше наистина грозна гледка. Наведох се и вдигнах сакото му нагоре, като се опитах да скрия това, което бе останало от главата. Бърнард отведе момичето, като го подкрепяше.

На пътя се чуваха гласове. Когато приближихме към оградата, двама мъже погледнаха нагоре и ни видяха.

— Вие ли стреляхте? — попита единият.

Поклатихме глави.

— Там има мъртвец — каза Бърнард.

Момичето до него потрепери и изхлипа.

— Кой е? — попита същия мъж.

Момичето истерично извика:

— Дейвид. Те го убиха. Те убиха Джим, сега убиха и Дейвид — и се задави в нов пристъп на страдание.

Единият мъж се покатери по насипа.

— О, това си ти, Елза, момиченце — възкликна той.

— Опитах се да го спра, Джо. Опитах се да го спра, но не искаше да чуе — рече тя през ридания. — Знаех, че ще го убият, но не искаше да ме слуша… — Тя заговори несвързано и се прилепи до Бърнард, като силно трепереше.

— Трябва да я отведете оттук — заявих аз. — Знаете ли къде живее?

— Аха — кимна мъжът и решително вдигна момичето, сякаш беше дете. Слезе по насипа и я понесе, плачеща и трепереща, към колата. Бърнард се обърна към другия мъж.

— Ще останете ли тук, без да пускате никого, докато дойде полицията?

— Аха. Това ша е малкия Паули? — предположи човекът, като се катереше по насипа.

— Тя каза Дейвид. Младеж — обясни Бърнард.

— Той ша е. Копелета неедни! — Човекът се подаде през живия плет. — По-добре викни ченгетата от Трейн, шефе. Те там имат кола. — Той погледна трупа. — Копеленца — убийци!

* * *

Закараха ме до Кайл Мейнър, където използвах телефона на Зелъбай, за да повикам полицията. Когато оставих слушалката го видях до рамото си с чаша в ръка.

— Мисля, че ще ти дойде добре.

— Да — съгласих се аз. — Много неочаквано. Много мръсно.

— Как точно стана? — попита той.

Разказах му всичко от нашия много тесен ъгъл към събитието. След двайсет минути Бърнард се върна и можа да разкаже повече.

— Братята Паули явно са били много тясно свързани — започна той. Зелъбай кимна утвърдително. — Е, изглежда по-малкият, Дейвид, е приел делото като последната капка и е решил, че щом никой друг няма да потърси възмездие за неговия брат, ще го направи той лично.

— Елза, неговото момиче, отишла във фермата Дакр точно когато излизал. Щом го видяла с пушка се сетила какво става и се опитала да го спре. Той не искал да слуша и, за да се отърве от нея, я заключил в един сайвант и излязъл. Отнело й известно време да се измъкне оттам, но решила, че той ще се отправи към Чифлика и тръгнала през нивите. Когато стигнала до тази нива, решила, че е сбъркала, защото отначало не го видяла. Може би е лежал, за да се прикрие. Така или иначе, изглежда не го е забелязала до първия изстрел. Когато го видяла, той се изправял и пушката все още била насочена към алеята. След това, докато тичала към него, обърнал пушката и натиснал спусъка… — Зелъбай помълча замислен известно време, после каза: — За полицията случаят ще бъде съвсем ясен. Дейвид смята Децата отговорни за смъртта на брат си, убива един от тях за отмъщение и след това, за да избегне наказанието, извършва самоубийство. Очевидно изваден от равновесие. Какво друго би могъл да си помисли един „разумен човек“?

— Може и да бях малко скептично настроен преди — признах аз, — но вече не съм. Само как ни погледна онова момче! Предполагам за миг си е помислил, че някой от нас го е направил — отправил е онзи изстрел, искам да кажа — само за миг, докато се убеди, че е било невъзможно. Усещането беше неописуемо, но беше страшно в момента, който трая. И ти ли го усети, Бърнард? — добавих аз.

Той кимна.

— Странно, слабо, разводнено усещане — съгласи се той. — Много неприятно.

— Беше също като… — намесих се аз, като внезапно си спомних. — Боже мой, забравих да кажа на полицията за раненото момче в голямата залисия. Трябва ли да извикаме линейка за Чифлика?

Зелъбай поклати глава.

— Те си имат свой лекар сред персонала там. — Той размишлява мълчаливо цяла минута, след което въздъхна и поклати глава: — Не ми харесва много това развитие на нещата, полковник. Никак не ми харесва. Греша ли, как мислиш, като виждам същински образец за начало на смъртна вражда?…