Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (12)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ПРИВЪРШВАНЕ НА ЖЪТВАТА

През един приятен следобед в последната седмица на юли Гордън Зелъбай, излизайки от пощата, срещна малко семейно празненство, което идваше от черквата. В центъра му се намираше момиче, което носеше бебе, увито в бял вълнен шал. То изглеждаше твърде младо, за да бъде майка на бебе — едва ли бе по-голямо от гимназистка. Зелъбай засия доброжелателно към групата и в отговор получи техните усмивки, но когато отминаха, очите му проследиха детето, което носеше своето дете, малко тъжно.

Когато приближи до покритата порта на черквата, по пътеката се зададе достопочтеният Хюбърт Лийбъди.

— Я гледай, свещеника! Виждам, че още записваш новобранци — каза той.

Мистър Лийбъди го поздрави, кимна и тръгна до него.

— Но вече намаляват — отвърна той. — Само още две-три се очакват.

— И така стават сто процента?

— Много близо до тях. Трябва да призная, че едва ли очаквах това, но ми харесва тяхното усещане, че макар това и да не оправя съвсем нещата, все пак е близо до него. Радвам се, че е така. — Той замислено замълча. — Тази — продължи след малко, — малката Мери Хистън, избра името Тиодор^[1]. Избрала го е съвсем сама, както разбрах. И трябва да кажа, че това доста ми харесва.

Зелъбай размишлява малко и кимна.

— И на мен, отче. И на мен много ми харесва. И, нали разбираш, това е израз и на благодарност към теб.

На мистър Лийбъди явно му стана приятно, но той поклати глава.

— Според мен — възрази той, — фактът, че едно дете като Мери е пожелало да нарече бебето си „Божи дар“, вместо да се срамува от него, е заслуга на цялото село.

— Но на селото трябваше да се покаже как, в името на човечността, трябва да се държи.

— Работа на отбора — каза свещеникът. — Работа на отбора с отличен капитан в лицето на мисис Зелъбай.

Те направиха няколко крачки в мълчание, после Зелъбай отбеляза:

— И все пак остава си факт, че както и да приема това, тя бе ограбена. Беше рязко измъкната от детството и превърната в жена. Намирам това за печално. Няма никаква възможност да си оправи крилцата. Трябва да пропусне възрастта на истинската поетичност.

— Би ми се искало да се съглася, но всъщност се съмнявам — рече мистър Лийбъди. — Поетите, активни или пасивни, не само се срещат доста рядко, но и на повече темпераменти, отколкото на нашето време му харесва, им допада да преминават направо от куклите към бебетата.

Зелъбай със съжаление поклати глава.

— Предполагам, че си прав. Цял живот съм окайвал тевтонските възгледи за жените и цял живот деветдесет процента от тях са ми показвали, че пет пари не дават за това.

— Има някои, които положително от нищо не са били ограбени — отбеляза мистър Лийбъди.

— Прав си. Тъкмо размишлявах за мис Огъл. Тя не е ограбена. Може да е малко объркана, но определено и зарадвана. Човек би си помислил, че е измислила за себе си някаква магия, без да знае как.

Той помълча, после продължи.

— Жена ми спомена, че мисис Лийбъди ще си бъде вкъщи съвсем скоро. Много се радваме да чуем това.

— Да, лекарите страшно се радват. Тя се е оправила чудесно.

— И бебето е добре?

— Да — отговори мистър Лийбъди с леко огорчение. — Тя го обожава.

Той се спря пред една порта, която водеше към градината на голяма къща, разположена доста навътре от пътя.

— А, да — кимна Зелъбай. — А как е мис Форшъм?

— Много е заета в момента. Има ново котило. Тя все още твърди, че едно бебе е много по-неинтересно от кученцата, но ми се струва, че забелязвам отслабване на убедеността й.

— Има признаци за това дори при най-възмутените — съгласи се Зелъбай. — От своя страна, обаче, тоест като мъж, трябва да призная, че намирам нещата малко вяли и като след битка.

— То си беше като битка — съгласи се мистър Лийбъди, — но битките в края на краищата са връхните точки на една кампания. И ще има още.

Зелъбай го изгледа по-внимателно. Мистър Лийбъди продължи.

— Кои са тези деца? Има нещо особено в начина, по който те гледат с любопитните си очи. Те са… чужденци, знаеш ли. — Той се поколеба и добави. — Разбирам, че такава мисъл няма да ти хареса, но аз постоянно се връщам назад към идеята, че това трябва да е някакъв тест.

— Но от кого, на кого? — попита Зелъбай.

— Може никога да не научим. Въпреки че той вече се прояви като някакво изпитание за нас тук. Ние бихме могли да отхвърлим положението, което ни бе натрапено, но го приехме като наша собствена грижа.

— Можем само да се надяваме — въздъхна Зелъбай, — че сме постъпили правилно.

Мистър Лийбъди изглеждаше слисан.

— Но какво друго…?

— Не знам. Как може да се знае нещо за… пришълци?

Скоро те се разделиха — мистър Лийбъди, за да направи своето посещение, Зелъбай да продължи безцелната си разходка със замислен вид. Чак когато приближи до Поляната, вниманието му се насочи навън и бе привлечено от мисис Бринкман, която все още беше на известно разстояние. Тя първо забърза към него, като буташе пред себе си нова блестяща детска количка. След това рязко спря и погледна в нея безпомощно и объркано. После взе бебето и го отнесе на няколко метра до Паметника на войните. Там тя седна на второто стъпало, разкопча си блузата и притисна бебето към себе си.

Зелъбай продължи разходката си. Когато приближи, повдигна своята малко поизносена шапка. По лицето на мисис Бринкман премина изражение на досада и тя поруменя, но не помръдна. И, сякаш той бе казал нещо, изрече отбранително:

— Е, това е съвсем естествено, нали?

— Скъпа моя лейди, класическо е. Един от големите символи — увери я Зелъбай.

— Тогава си вървете — каза му тя и внезапно се разплака.

Зелъбай се подвуоми.

— Мога ли с нещо…

— Да. Вървете си — повтори тя. — Нали не смятате, че желая да се излагам на показ? — добави през сълзи.

Зелъбай все още беше нерешителен.

— Тя е гладна — обясни мисис Бринкман. — Ще го разберете, ако и вашето е едно от бебетата на Бездението. Сега няма ли да се махнете, моля!

Моментът не изглеждаше подходящ да продължи с разискването на въпроса. Той тръгна пак с озадачена гънка на челото и разбра, че някъде нещо беше пропуснал, нещо бяха укрили от него.

На половината път по шосето за Кайл Мейнър шумът на кола зад него го накара да се дръпне встрани, за да й направи път. Тя, обаче, не мина, а караше зад него. Когато се обърна, видя не камионетката на търговеца, за която я бе помислил, а малка черна кола, с Ферълин зад волана.

— Мила моя, колко се радвам да те видя. Нямах представа, че идваш. Бих искал да не забравяха да ми казват нещата.

Но Ферълин не отвърна на усмивката му с усмивка. Лицето й, малко бледо, си остана уморено.

— Никой нямаше представа, че ще дойда. Дори аз. Нямах намерение да идвам. — Тя погледна надолу към бебето в бебешката носилка на седалката до нея. — Той ме накара да дойда.