Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ОПЕРАЦИЯ МИДУИЧ

Приблизително по времето, когато Джанет и аз приближавахме до Трейн, лейтенант Алън Хюз стоеше до главния пожарникар Норис на пътя за Опли. Те гледаха как един пожарникар закачи падналия санитар с дълга кука. Щом куката се закрепи, започна да го тегли. Тялото беше извлечено на около метър и половина по настилката, и тогава рязко седна и изруга.

На Алън му се стори, че никога не е чувал по-хубав език. Острото безпокойство, с което бе пристигнал на местопроизшествието, се уталожи от откритието, че жертвите на каквото беше там, тихо, но съвсем определено дишаха, както си лежаха. Сега беше установено, че поне една от тях не показваше видими вредни последици от пребиваването в такова състояние цели деветдесет минути.

— Чудесно — каза Алън. — Щом той е добре, значи и другите може да са в ред — макар че това ни най-малко не ни доближава до знанието какво става.

Следващият, който трябваше да бъде закачен и издърпан, беше пощаджията. Той бе стоял там малко повече от санитаря, но неговото възстановяване беше точно толкова спонтанно и задоволително.

— Границата май е съвсем рязка… и постоянна — добави Алън. — Кой е чувал за идеално неподвижен газ — при това, когато духа лек вятър? Просто е лишено от смисъл.

— Не може да бъде и нещо, накапано по земята, което се изпарява — отбеляза главният пожарникар. — Сякаш ги удряше като с чук. Никога не съм чувал за такива капки, а ти?

Алън поклати глава.

— Освен това — съгласи се той, — всичко наистина летливо щеше да се е изчистило досега. Нещо повече, нямаше да е хванало автобуса и останалите. Автобусът трябваше да пристигне в Мидуич в десет и двайсет и пет, а аз самият минах по тази част от пътя само няколко минути преди това. Тогава там нямаше нищо нередно. Всъщност, това трябва да е автобусът, който срещнах точно когато влизах в Опли.

— Питам се докъде ли се простира? — размишляваше главният пожарникар. — Трябва да е доста нашироко, иначе щяхме да виждаме неща, опитващи се да дойдат от онази страна.

Те продължаваха да се взират объркано към Мидуич. Зад колите пътят продължаваше с чиста, невинно изглеждаща, леко блестяща повърхност до следващия завой. Точно като всеки друг път, почти изсъхнал след дъжд. Сега, когато утринната мъглица се бе вдигнала, можеше да се види камбанарията на мидуичката църква, стърчаща над оградите. Ако се отхвърлеше най-близкият преден план, гледката беше самото отрицание на мистериозността.

Пожарникарят, подпомаган от отряда на Алън, продължаваше да изтегля най-близките тела. Тяхното преживяване видимо нямаше никакви последствия върху жертвите. Всеки един при изваждането му на чисто сядаше пъргаво и подкрепяше очевидната истина, че няма нужда от помощта на хората с линейката.

Следващата задача беше да се махне от пътя един обърнат трактор, така че по-далечните коли и техните пътници да могат да бъдат измъкнати.

Алън остави своя сержант и главния пожарникар да ръководят работите и се прехвърли над близката ограда. Полската пътека зад нея изкачваше малка височинка, откъдето се откриваше по-добър обзор към терена на Мидуич. Оттам можеше да види няколко покрива, сред тях и този на Кайл Мейнър и Чифлика, също и най-горните камъни от развалините на абатството и два облака сив дим. Мирна сцена. Но още няколко метра доведоха погледа му до място, където се виждаха четири овце, легнали неподвижно сред една нива. Гледката го смути — не защото си помисли, че нещо наистина лошо е могло да се случи с овцете, а защото показваше, че бариерната зона беше по-голяма, отколкото се бе надявал. Той внимателно разгледа животните и пейзажа зад тях и забеляза по-нататък две крави, легнали на една страна. Гледа ги минута-две, за да се увери, че не помръдваха, обърна се и закрачи замислено назад към пътя.

— Сержант Декър — повика той.

Сержантът дойде и козирува.

— Сержант — каза Алън, — искам да ми намерите канарче. В клетка, разбира се.

Сержантът замига.

— Ъъъ, канарче ли, сър? — попита той неспокойно.

— Е, предполагам, че и папагалче ще свърши работа. Все трябва да има някое в Опли. По-добре вземи джипа. Кажи на собственика, че ще получи компенсация, ако трябва.

— Аз… ъъъ…

— Оправяй се, сержант. Искам тази птица веднага, щом успееш да я намериш.

— Много добре, сър. Ъъъ… канарче — добави сержантът, за да се увери.

— Да — повтори Алън.

Разбрах, че се плъзгам по земята с лице надолу. Много странно. В един момент бързах към Джанет, после, без никакъв промеждутък, това…

Движението спря. Седнах и се намерих заобиколен от сбирщина хора. Имаше пожарникар, зает с освобождаването на убийствено изглеждаща кука от дрехите ми. Мъж от „Бърза помощ Сейнт Джон“, който ме разглеждаше с професионално надяващо се око. Много млад редник, понесъл кофа с вар, друг, който държеше карта, и не по-стар ефрейтор, въоръжен с птичи кафез, закачен на края на дълъг прът. Също и ненатоварен офицер. В добавка към тази донякъде сюрреалистична колекция беше и Джанет, още лежаща там, където бе паднала. Изправих се на крака точно когато пожарникарят, който бе освободил куката, я протегна към нея и я закачи за колана на шлифера й. Започна да дърпа и, естествено, коланът се скъса, така че той я прехвърли през нея и започна да я търкаля към нас. След второто преобръщане тя седна, раздърпана и възмутена.

— Добре ли се чувствате, мистър Гейфорд? — попита глас зад мен.

Обърнах се и познах офицера Алън Хюз, когото бяхме срещали два-три пъти у Зелъбай.

— Да — отговорих аз. — Но какво става тук?

Той пропусна това за момента и помогна на Джанет да стане на крака. После се обърна към ефрейтора.

— По-добре да сляза на пътя. Хайде, вие продължавайте, ефрейтор.

— Да, сър — отвърна ефрейторът.

Той наведе пръта и колебливо придвижи напред още висящия на края му кафез. Птичката падна от пръчката си и легна на покритото с пясък дъно на клетката. Ефрейторът издърпа кафеза. Птичката изцвърча с леко възмущение и подскочи обратно на пръчката си. Един от наблюдаващите редници пристъпи напред и мацна малко вар върху тревата, а другият отбеляза нещо на картата си. След това групата се придвижи на около десетина метра и повтори изпълнението.

Този път Джанет беше тази, която запита какво става, за Бога. Алън обясни, доколкото знаеше и добави:

— Очевидно няма никаква възможност да се стигне до селото, докато трае това. Най-доброто, което можете да направите, е да отидете в Трейн и да чакате там, докато всичко се изясни.

Ние погледнахме към групата на ефрейтора тъкмо навреме, за да видим как птичката отново пада от пръчката си, след това огледахме и невинните поля на Мидуич. Според опита ни, нямаше изгледи за полезна алтернатива. Джанет кимна. Така че благодарихме на младия Хюз и след малко се разделихме с него, за да се отправим към колата си.

В „Ийгъл“ Джанет настоя да си запазим стая за през нощта… и после се качи в нея, за всеки случай… Мен ме теглеше към бара.

Заведението беше неочаквано пълно по обяд и то почти изцяло с пришълци. Повечето от тях разговаряха малко театрално на групички или по двойки, макар че някои хора пиеха поотделно и замислено. Пробих си път към бара с известни затруднения и когато се измъквах обратно, един глас до рамото ми каза:

— За Бога, какво правиш в тая дупка, Ричард?

Гласът беше познат, а също, когато погледнах, и лицето, макар че ми отне секунда-две да го наместя — трябваше не само да се отстрани воала на годините, а и да се нахлузи войнишко кепе на мястото на сегашната шапка от туид. Но когато направих това, бях очарован.

— Мой скъпи Бърнард! — възкликнах аз. — Това е чудесно! Ела да се измъкнем от тая тълпа. — Хванах го под ръка и го изведох във фоайето.

Видът му ме накара отново да се почувствам млад, върна ме на плажовете, в Ардените, Райхсвалд и Рейн. Беше хубава среща. Изпратих сервитьора за още пиене. Отне ни около половин час да уталожим първите изблици, но тогава той ми напомни:

— Не отговори на първия ми въпрос — гледаше ме внимателно. — Нямах никаква представа, че се интересуваш от такива неща.

— Какви неща? — попитах аз.

Той леко повдигна глава към бара.

— Пресата — обясни Бърнард.

— О, тя ли е! Чудех се какво е това нашествие.

Една вежда леко се спусна.

— Е, ако не си част от нея, какъв си? — попита той.

— Просто живея по тези места — казах му аз.

В този момент във фоайето дойде Джанет и й го представих.

— Скъпа Джанет, това е Бърнард Уесткот. Той беше капитан Уесткот, когато бяхме заедно, но знам, че е станал майор, а сега…?

— Полковник — призна Бърнард и я поздрави омайващо.

— Толкова се радвам — усмихна му се Джанет. — Слушала съм много за вас. Знам, че често се казва така, но този път е истина.

Тя го покани да обядва с нас, но Бърнард заяви, че има да върши работа, а и без това е закъснял. Съжалението в тона му беше достатъчно искрено, за да я накара да каже:

— Тогава на вечеря? Вкъщи, ако успеем да отидем там, или тук, ако още сме заточени?

— Вкъщи? — запита Бърнард.

— В Мидуич — обясни тя. — На около дванайсет километра.

Поведението на Бърнард леко се промени.

— Вие живеете в Мидуич? — попита той, като гледаше ту нея, ту мен. — Отдавна ли сте там?

— Около година вече — отговорих аз. — Сега трябваше да сме си вкъщи, но… — Обясних как заседнахме в „Ийгъл“.

Той остана замислен известно време след като свърших, после взе решение. Обърна се към Джанет.

— Мисис Гейфорд, питам се дали бихте ме извинили, ако трябва да взема съпруга ви със себе си? Точно тази афера с Мидуич ме доведе тук. Мисля, че той би могъл да ни помогне, ако желае.

— Да откриете какво става, искате да кажете?

— Е, да кажем във връзка с това. Ти какво мислиш? — добави той към мен.

— Ако мога, разбира се. Макар че не виждам… Кои са тези ние? — попитах аз.

— Ще ти обясня по пътя — отвърна той. — Всъщност, трябваше да бъда там преди един час. Не бих го измъкнал така, ако не беше важно, мисис Гейфорд. Вие тук ще се оправите ли сама?

Джанет го увери, че „Ийгъл“ е безопасно място и станахме.

— Само едно нещо — добави той, преди да тръгнем. — Не позволявайте на никой от тези хора в бара да ви досажда. Изхвърлете ги, ако опитат. Те са малко раздразнителни, откакто разбраха, че техните редактори няма да докоснат тази мидуичка афера. Нито дума на никого от тях. Ще ви кажа повече за това по-късно.

— Много добре. Възбудена, но мълчалива. Такава ще бъда — съгласи се Джанет и ние излязохме.

Главната квартира беше установена малко зад засегнатото пространство на пътя от Опли. Пред полицията Бърнард извади паспорт, който му спечели козируване от дежурния полицай, и минахме без по-нататъшни трудности. Един много млад носител на три звездички, който седеше нещастен в палатка, грейна при нашето пристигане и реши, че тъй като полковник Лачър е навън по проверка, негов дълг е да ни въведе в картината.

Изглежда птичките в кафези вече бяха свършили своята работа и бяха върнати на техните предани и неохотно служещи на обществото собственици.

— Вероятно ще имаме протести от Кралското дружество за защита на животните, както и претенции за вреди, ако пипнат круп или нещо такова — каза капитанът, — но резултатът е налице.

И той извади едромащабна карта, показваща съвършен кръг с диаметър около три километра, с черквата на Мидуич, разположена малко на юг и леко на изток от центъра му.

— Ето това е то — обясни той. — И доколкото можем да кажем е кръг, а не просто пояс. Установихме наблюдателен пост на кулата на черквата в Опли и в района не е наблюдавано никакво движение. Двама мъже лежат на пътя пред кръчмата и също не са помръднали. Но по въпроса какво е това, не сме отишли много далеч. Установихме, че е статично, невидимо, без мирис, не се регистрира с радар, не образува ехо на звук, действа незабавно и на най-дребните животни, птици, земноводни и насекоми, и явно няма последствие — поне не пряко, макар че естествено хората в автобуса и другите, които са били вътре известно време, се чувстват поразбутани след престоя. Но това е почти всичко, което знаем. Откровено казано, що се отнася до същността му, още не сме я разгадали.

Бърнард му зададе няколко въпроса, които хвърлиха още малко светлина и след това се отправихме да търсим полковник Лачър. Намерихме го след малко в компанията на по-стар мъж, който се оказа главният полицай на Уиншър. И двамата, с няколко по-дребни светила около тях, стояха на малка височинка и гледаха терена. Групирането им напомняше гравюра от осемнайсети век на генерали, наблюдаващи битка, която не се развива много добре, само че тук нямаше никакво видимо сражение. Бърнард представи себе си и мен. Полковникът го изгледа съсредоточено.

— А! — каза той. — А, да. Вие сте човекът, който ми каза по телефона, че не бива да се вдига шум.

Преди Бърнард да успее да отговори, се намеси главният полицай.

— Да не се вдига шум! Ама как да не се вдига шум? Трикилометров кръг от страната е напълно покрит от това нещо, а вие искате да не се вдига шум!

— Такива са инструкциите — отговори Бърнард. — Сигурността…

— Но как, по дяволите, си мислят те…

Полковник Лачър се намеси, като го изпревари.

— Направихме всичко възможно да го представим като внезапни тактически маневри. Малко тъничко, но нещо казахме. Трябваше да кажем нещо. Лошото е, че доколкото знаем, това може да е някоя наша джунджурийка, която се е повредила. Сега има толкова голяма секретност, че никой нищо не знае. Не знаем какво има съседът; не знаем дори какво може да ни се наложи да използваме ние самите. Всички тези учени господа от задните стаи разрушават професията. Не можеш да си в крак с нещо, което не знаеш. Войниклъкът скоро ще бъде само магьосници и жици.

— Осведомителните агенции вече са по петите ни — измърмори главният полицай. — Отклонихме някои от тях. Но знаете какви са. Ще душат наоколо, ще си пъхат носовете и ще трябва да бъдат избутвани. А как ще ги накараме да мълчат?

— За това поне няма нужда чак толкова да се тревожим. Вече имаше съвет във Вътрешното министерство по въпроса. Много са ядосани. Но мисля, че ще удържим положението. Всъщност, зависи дали ще се окаже, че в него има достатъчно сензация, за да си струва труда.

— Хм — каза полковникът, като отново погледна сънливата сцена. — А аз предполагам, че ще зависи от това дали от гледна точка на един вестник спящата красавица би била сензация или досада.

Доста разнообразен асортимент от хора се завъртя наоколо през следващите час-два, всички явно представляващи интересите на различни отдели — граждански и военни. Беше издигната една по-голяма палатка до пътя за Опли и в 16 ч. и 30 м. в нея бе свикана конференция. Полковник Лачър я откри с обзор на положението. Това не му отне много време. Тъкмо когато приключваше, пристигна един полковник от авиацията. Той влезе с неприязнен вид и шляпна голяма снимка на масата пред полковника.

— Ето ви я, джентълмени — заговори той мрачно. — Тази снимка струва двама добри мъже и един добър самолет, и имаме късмет, че не загубихме още един. Надявам се, че си е струвало.

Ние се струпахме наоколо да разгледаме снимката и да я сравним с картата.

— Какво е това? — попита един майор от разузнаването и посочи.

Предметът, който показа, беше бледо овално очертание с форма, ако се съди по сенките, доста подобна на обърната лъжица без дръжка. Шефът на полицията се наведе, като се вгледа по-отблизо.

— Не мога да си представя — призна той. — Прилича на някакво необикновено здание, само че не може да бъде. Минах покрай развалините на абатството преди по-малко от седмица и там нямаше и следа от такова нещо. Освен това то е собственост на Асоциацията по Британското наследство. Те не строят, а само поддържат паметниците.

Един от другите мъже поглеждаше от снимката към картата, после обратно.

— Каквото и да е то, намира се точно в математическия център на зоната — посочи той. — Ако го е нямало преди няколко дни, трябва да е нещо, което е кацнало там.

— Освен ако не е копа сено, с много избеляла покривка — каза някой.

Главният полицай изсумтя.

— Погледни мащаба, човече, и формата. Би трябвало да има размерите на поне десетина коли.

— Тогава какво е, по дяволите? — попита майорът.

Един след друг го изучавахме с увеличителя.

— Не можахте ли да направите снимка от по-малка височина? — попита майорът.

— Точно при такъв опит загубихме самолета — отговори рязко полковникът от авиацията.

— Колко нависоко се простира това… засегнато пространство? — попита някой.

Полковникът от авиацията сви рамене.

— Може да се разбере само ако се навлезе в него — обясни той. — Това — добави, като потупа снимката, — е направено от три хиляди метра. Екипажът не е забелязал никакво влияние.

Полковникът Лачър се прокашля.

— Двама от моите офицери предполагат, че пространството може да е полусферично по форма — отбеляза той.

— Да, може — съгласи се полковникът от авиацията. — Или ромбоидно, или додекаедрално.

— Подразбирам — каза полковникът меко, — че са наблюдавали птиците, които са навлизали в него, и са определяли местонахождението им в момента, в който са били засягани. Установили са, че краят на зоната не се простира вертикално като стена и фактически категорично не е цилиндър. Страните му леко се свиват. От това заключават, че то трябва да е или куполообразно, или конично. Казват, че данните им говорят за полусферично пространство, но е трябвало да работят върху твърде малък сегмент с прекалено голяма дъга, за да бъдат сигурни.

— Е, това е първият принос, който получаваме от известно време насам — призна полковникът от авиацията. Той помисли малко. — Ако са прави за полусферата, това ще даде един таван от около хиляда и петстотин метра над центъра. Предполагам, че нямат никаква полезна представа как да установим това, без да изгубим друг самолет?

— Всъщност — каза полковник Лачър нерешително, — един от тях има. Той предложи хеликоптер, от който да виси канарче в клетка на няколко десетки метри над линията и бавно да се намалява височината. Е, знам че звучи малко…

— Не — възрази полковникът от авиацията. — Това е идея. Май е на същия човек, който измери периметъра.

— Така е — кимна полковник Лачър.

— Подходящо продължение на неговата орнитологична война — отбеляза полковникът от авиацията. — Смятам, че можем да внесем подобрение по отношение на канарчето, но сме признателни за идеята. Днес вече е малко късно за нея. Ще я планирам за утре рано, със снимки на най-ниската възможна безопасна височина, където има добра кръстосана светлина.

Майорът от разузнаването наруши мълчанието си.

— Бомби, смятам — каза той замислено. — Раздробяване, може би.

— Бомби? — попита полковникът от авиацията с вдигнати вежди.

— Не би пречило да имаме няколко под ръка. Никога не се знае докъде ще стигнат тези Ивановци. Може би е добра идея да ги фраснем, във всеки случай. Да не им позволим да си отидат. Да ги ударим така, че да разберем нещата както трябва.

— Малко е драстично на този етап — подхвърли главният полицай. — Искам да кажа, няма ли да е по-добре да ги превземем непокътнати, ако е възможно.

— Вероятно — съгласи се майорът, — но междувременно просто им позволяваме да вършат това, за което са дошли, докато те ни държат с това там каквото е.

— Не виждам за какво биха могли да дойдат в Мидуич — намеси се друг офицер, — затова реших, че са кацнали принудително и използват защитата, за да попречат на вмешателствата, докато си извършат ремонта.

— Там е Чифликът… — обади се някой нерешително.

— Във всеки случай, колкото по-скоро получим власт да ги извадим от строя за по-нататък, толкова по-добре — каза майорът. — Те нямат никаква работа над нашата територия при никакви обстоятелства. Истински важното е, обаче, че това не трябва да си отиде. Прекалено е интересно. Освен самото нещо, този екраниращ ефект може наистина да бъде твърде полезен. Бих препоръчал всякакво необходимо действие, за да го запазим цяло, ако е възможно; но и повредено, ако е нужно.

Последва доста дълго обсъждане, но с малък резултат, тъй като всички присъстващи имаха пълномощия само да наблюдават и докладват. Единственото решение, което си спомням, беше да се спускат всеки час парашутни бомби-кандила с цел наблюдение и хеликоптерът да се опита да получи по-информативни снимки на сутринта. Повече нищо определено не бе постигнато, когато съвещанието свърши.

Не виждах защо въобще бях заведен или защо всъщност Бърнард беше там, тъй като той с нищичко не допринесе за развоя на съвещанието. На връщане се поинтересувах:

— Нередно ли е да попитам защо ти си замесен в това?

— Общо взето, не съм. Изпитвам професионален интерес.

— Чифлика? — предположих аз.

— Да. Чифликът влиза в моята сфера и естествено всичко нередно в съседство с него ни интересува. Това би могло да се нарече твърде нередно, не мислиш ли?

„Ние“, както вече бях подразбрал от неговото въведение преди съвещанието, би могло да бъде или Военното разузнаване, или лично неговият отдел в него.

— Смятах — казах аз, — че Специалният отдел се занимава с неща от този род.

— Има различни аспекти — заяви той неопределено и смени темата.

Успяхме да му намерим стая в „Ийгъл“ и тримата обядвахме заедно. Бях се надявал, че след вечеря той ще изпълни обещанието си да „обясни по-късно“, но макар да говорихме за множество неща, в това число и Мидуич, Бърнард явно избягваше всякакво по-нататъшно споменаване на своя професионален интерес към него. Като се изключи това, беше хубава вечер, след която взех да се чудя как някой може толкова безгрижно да остави някои хора да излязат от живота му.

Два пъти по време на вечерята се обаждах в Трейн на полицията да питам дали има някакви изменения в положението в Мидуич и двата пъти ми съобщаваха, че не се е променило. След второто обаждане решихме, че няма смисъл да чакаме, допихме чашите си и се оттеглихме.

— Приятен човек — отбеляза Джанет, когато вратата ни се затвори. — Боях се, че ще бъде събиране на стари войници, което е толкова досадно за жените, но той не позволи нито за миг да стане такова. Защо те взе със себе си този следобед?

— Точно това ме озадачава — признах аз. — Той изглежда крие нещо и като цяло стана по-резервиран, когато всъщност приближихме до нещата.

— Наистина много странно — възкликна Джанет, сякаш цялата история току-що отново я бе поразила. — Той съвсем нищо ли не каза какво би могло да бъде?

— Нито той, нито някой от всички останали — уверих я аз. — Горе-долу единственото, което научиха, бе онова, което можахме да им кажем — че човек не знае кога това го поразява, а после няма никакви признаци, че е било така.

— Е, поне нещо окуражаващо. Да се надяваме, че никой от селото няма да пострада повече, отколкото ние — каза тя.

Докато още спяхме на сутринта на 28-и, един офицер от метеорологичната служба изказа мнение, че приземната мъгла в Мидуич може да се вдигне рано и двучленният екипаж се качил на хеликоптера. Голяма клетка с два пъргави, но объркани пора, била пъхната вътре след тях. Малко по-късно машината потеглила и шумно се заизкачвала нагоре.

— Смятат — отбелязал пилотът, — че от хиляда и осемстотин метра ще бъде абсолютно безопасно, така че ще опитаме от две хиляди и сто за всеки случай. Ако е добре, бавно ще ги спуснем.

Наблюдателят подготвил съоръженията си и започнал да дразни поровете, докато пилотът му казал:

— Добре. Сега можеш да спускаш и ще засечем при пресичането на две хиляди и сто.

Клетката излязла през вратата. Наблюдателят оставил стоте метра на въжето да се развият. Машината се завъртяла и пилотът съобщил на земята, че се готви да направи предварителен кръг над Мидуич. Наблюдателят легнал на пода и започнал да наблюдава поровете през бинокъла.

Те в момента се чувствали добре, като се въртели без спиране наоколо и един през друг. Той за миг махнал бинокъла от тях, обърнал го към селото и извикал:

— Ей, капитане!

— А?

— Онова нещо, което трябваше да снимаме до Абатството…

— Какво има?

— Ами или е било мираж, или е изчезнало — казал наблюдателят.