Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (3)

ГЛАВА ТРЕТА
МИДУИЧ СИ ПОЧИВА

След десет и седемнайсет тази вечер информацията за Мидуич става епизодична. Телефоните му замлъкват. Автобусът, който е трябвало да мине през него, не успява да стигне до Стоуч, и камион, тръгнал да търси автобуса, не се връща. Съобщение от Кралските въздушни сили се получава в Трейн за някакъв неидентифициран летящ обект, не, повтаряме, не служебна машина, уловена от радар в района на Мидуич, вероятно осъществяващ принудително кацане. Някой в Опли съобщава за пожар в къща в Мидуич, за който очевидно нищо не е направено. Уредът за повикване при пожар в Трейн е изключен и след това не е предавал никакви съобщения. Полицията в Трейн изпраща кола да открие какво е станало с противопожарната инсталация и колата също тихомълком изчезва. Опли съобщава за втори пожар и пак, след като явно нищо не е направено, позвъняват на полицая Гоби от Стоуч и го изпращат с велосипеда му в Мидуич; и за него повече нищо не се чува…

Зората на 27-и е нещо като мърляви парцали, накиснати в помия, със сивкава светлина, процеждаща се между тях. Въпреки това в Опли и Стоуч петлите кукуригат, с другите птици го посрещат по по-мелодичен начин. В Мидуич, обаче, никакви птици не пеят.

В Опли и Стоуч, както и на други места, скоро към будилниците започват да се протягат ръце, за да ги накарат да млъкнат, но в Мидуич те си звънят, докато се изтощят.

В другите села хора със сънливи очи напускат къщите си и срещат колегите си на работа със сънливо „добро утро“; в Мидуич никой никого не посреща.

Защото Мидуич лежи в транс…

Докато останалият свят започва да изпълва деня с глъчка, Мидуич спи… Неговите мъже и жени, неговите коне, крави и овци, неговите прасета, кокошки, чучулиги, къртици и мишки лежат неподвижно. Над Мидуич има дупка с тишина, нарушавана само от шумоленето на листата, звъна на черковната камбана и бълбукането на Опъл, когато се хлъзга над бента зад мелницата…

И докато зората беше още слабо, хилаво нещо, един маслиненозелен камион, на който едва се различаваха думите „Пощи и телефони“, потегли от Трейн, с цел да възстанови връзката на Мидуич с останалия свят.

В Стоуч той се спря пред една селска телефонна кабина, за да провери дали Мидуич вече не показва признаци на живот. Не показваше. Той бе все още така дълбоко изолиран, както беше след 22 ч. и 17 м. Камионът тръгна отново и задрънча нататък към несигурно настъпващата дневна светлина.

— Кор! — каза телефонистът на придружаващия го шофьор. — Кор! Оная никаквица мис Огъл ша си докара бая яд от Нейно Величество, заради тва селце.

— Не разбирам — оплака се шофьорът. — Ако ма беше попитал, щях да ти кажа, че дъртата мома винаги слуша, кога някой е на телефона, деня и нощя. Само са ежи — добави той неопределено.

Малко след Стоуч камионът рязко зави надясно и заподскача по страничния път към Мидуич около половин километър. След това заобиколи един ъгъл за да се изправи пред ситуация, която изискваше цялото присъствие на духа на шофьора.

Той внезапно видя пожарна кола, почти преобърната в канавката, и черен микробус, който наполовина се бе изкатерил по насипа от другата страна на няколко метра по-нататък, с мъж и велосипед, надвиснали над канавката зад него.

Рязко спря и се опита със зиг-зиг да избегне двете коли, но преди да го направи, собственият му камион налетя на тясната тревна ивица на банкета, подскочи още няколко метра и спря, забивайки се странично в оградата.

След половин час първият автобус за деня, движещ се с лекомислена скорост, тъй като никога нямаше пътници, докато не вземеше децата от Мидуич за училището в Опли, изтрополя покрай същия ъгъл, за да се заклещи плътно в пространството между пожарната кола и камиона и така напълно да блокира пътя.

По другия път за Мидуич — този, който го свързваше с Опли — подобно гмеж от коли на пръв поглед създаваше впечатлението, че шосето през нощта се бе превърнало в бунище. От тази страна пощенският камион беше първият, който успя да спре, без да се наниже в тях.

Един от неговите обитатели излезе и закрачи напред, за да изследва безпорядъка. Тъкмо приближаваше задницата на пътническия автобус, когато без всякакво предупреждение бавно се сгъна и падна на земята. Челюстта на шофьора увисна и той се ококори. След това, като погледна над падналия си придружител, видя главите на няколко пътници от автобуса, всичките напълно неподвижни. Той припряно даде заден ход, обърна и полетя към Опли и най-близкия телефон.

Междувременно подобно състояние на нещата откъм Стоуч бе установено от шофьора на пакарски камион и след двайсет минути почти идентични действия бяха предприети от двата подстъпа към Мидуич. Долетяха линейки с вид на нещо като механизирани благородни рицари. Задните им врати се отвориха. Появиха се униформени мъже, които закопчаваха престилките си и пестеливо стискаха въгленчетата на полуизпушените си цигари. Те огледаха купчините по разбиращ, вдъхващ доверие начин, разгънаха носилките и се приготвиха да тръгнат напред.

На пътя от Опли двамата водещи носачи компетентно се приближиха до пощаджията, но щом първият се изравни с тялото, клюмна, провисна и се просна върху краката на последния пострадал. Вторият носач се опули. От оживените разговори зад него ушите му доловиха думата „Газ!“, той пусна носилката, сякаш дръжките й се бяха нагорещили и бързо закрачи назад.

Настъпи пауза за консултации. Тогава шофьорът на линейката издаде присъда, като клатеше глава.

— Тази работа не е за нас — каза той с вид на човек, който си спомня полезно съюзническо решение. — Мяза ми повече като за баламите от пожарната, бих рекъл.

— На войската, смятам — добави носачът. — Тук трябват газови маски, а не само противодимни.