Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА
МИДУИЧ КАПИТУЛИРА

Задачата през януари беше да се смекчи удара и да се насочват реакциите, и така да се установи едно отношение. Началното събрание би могло да се смята за успешно. То вкара малко свеж въздух и изпусна част от безпокойството; и аудиторията, подхваната, докато още беше в полузашеметено състояние, в по-голямата си част бе възприела предложението за обща солидарност и отговорност.

Можеше само да се предполага, че някои личности ще бъдат ревизирани, но и те не повече от останалите горяха от желание в личния им живот да нахлуват и да бъде на показ, пътищата им да бъдат задръстени с коли, като ококорени тълпи зяпачи надничат през прозорците им. Нещо повече, не беше трудно за двама-тримата, които жадуваха за светлините на рампата, да проумеят, че селото беше настроено да усмири всеки активно не съдействащ чрез бойкот. И ако и мистър Уилфред Уилямс да мислеше с лека тъга за оборота, който би ставал в „Коса и камък“, той излезе предан съюзник и чувствителен към изискванията на една по-дълготрайна добра воля.

След като объркването от първия удар бе последвано от усещането, че на кормилото има способни ръце; когато махалото сред младите неомъжени жени се беше успокоило между изплашената окаяност и самодоволна самонадеяност; и когато започна да се долавя атмосфера на готовност да се хванат за работа, не много различна от тази, която предшестваше ежегодния празник и изложбата на цветята, самоназначилият се комитет почувства, че поне са успели да насочат нещата в правилна посока.

Първоначалният комитет от Уилърс, Лийбъди, двамата Зелъбай и сестра Даниълс бе увеличен с нас и също с мистър Артър Крим, който бе поканен да представлява интересите на няколко възмутени изследователи от Чифлика, които сега се бяха оказали забъркани в домашния живот на Мидуич.

Но въпреки че заседанието на комитета, проведено някакви пет дни след събранието в Общинската зала, би могло справедливо да се резюмира като „дотук добре“, членовете му напълно съзнаваха, че постигнатото не можеше да се остави на самотек. Отношението, което успешно бе създадено, би могло, както всички усещаха, да се хлъзне съвсем лесно обратно към нормалните обикновени предразсъдъци, ако не се поддържа грижливо. Поне за известно време бе необходимо да бъде подкрепяно и засилвано.

— Това, което трябва да постигнем — сумира Анджела, — е нещо като сдружение в беда, каквато, доколкото знаем, то не е.

Мнението спечели одобрението на всички, с изключение на мисис Лийбъди, която изглеждаше изпълнена със съмнение.

— Но — каза тя колебливо, — смятам, че трябва да бъдем честни, знаете.

Ние я погледнахме изпитателно. Тя продължи:

— Ами, според мен, то наистина е беда, не е ли така? В края на краищата такова нещо няма да ни се случи без причина, нали? Трябва да има причина; така че не е ли наш дълг да я потърсим?

Анджела я гледаше с леко, озадачено свиване на веждите.

— Не мисля, че разбирам напълно… — започна тя.

— Добре — обясни мисис Лийбъди, — когато нещо, необикновено нещо като това, внезапно се случва на една общност, винаги има причина. Искам да кажа — вижте чумата в Египет, Содом и Гомор, този род неща.

Настъпи мълчание. Зелъбай се почувства задължен да прогони неловкостта.

— Що се отнася до мен — отбеляза той, — аз разглеждам чумата в Египет като непоучителен пример на небесно малтретиране; похват, известен днес като силова политика. Колкото до Содом… — той замлъкна и притихна, когато долови погледа на жена си.

— Ъъъъ… — каза свещеникът, тъй като нещо явно се очакваше от него. — Ъъъ…

Анджела му се притече на помощ.

— Наистина не мисля, че трябва да се тревожите за това, мисис Лийбъди. Безплодието, разбира се, е класическа форма на проклятие. Но аз не мога да си спомня нито един случай, когато възмездието е приемало формата на плодовитост. В края на краищата не изглежда особено разумно, нали?

— Зависи от плода — подхвърли мисис Лийбъди мрачно.

Отново настъпи неловка тишина. Всички, с изключение на мистър Лийбъди, гледаха мисис Лийбъди. Очите на д-р Уилърс се завъртяха, за да уловят погледа на сестра Даниълс и след това пак се върнаха към Дора Лийбъди, която не изпитваше никакво неудобство от това, че беше център на вниманието. Тя ни обходи извиняващо се с поглед.

— Съжалявам, но се боя, че аз съм причината на всичко това — сподели тя.

— Мисис Лийбъди — започна докторът.

Тя укорително вдигна ръка.

— Вие сте мил. Знам, че искате да ме пощадите. Но идва време за изповед. Аз съм грешница, виждате ли. Ако бях родила детето си преди дванайсет години, нищо такова нямаше да се случи. Сега трябва да изкупя греха си, като нося дете, което не е от мъжа ми. Всичко е съвсем ясно. Много съжалявам, че докарах такова зло на всички ви. Но това е присъда, знаете. Също като чумата…

Свещеникът, пламнал и объркан, се намеси, преди тя да успее да продължи.

— Смятам, ъъъ… че може би ще ни извините…

Настъпи всеобщо отблъскване на столовете назад. Сестра Даниълс прекоси тихо към мястото на мисис Лийбъди и започна разговор с нея. Д-р Уилърс ги гледа известно време, докато усети, че мистър Лийбъди е до него с ням въпрос. Той успокояващо сложи ръка на рамото на свещеника.

— Това беше шок за нея. Нищо чудно. Напълно го очаквах доста преди този случай. Ще накарам сестра Даниълс да я придружи до вкъщи и да й даде успокоително. Много е вероятно един добър сън да промени нещата. Ще намина утре сутринта.

След няколко минути се пръснахме в потиснато и замислено настроение.

* * *

Политиката, препоръчана от Анджела Зелъбай, се провеждаше със забележителен успех. Последната част на януари видя съставянето на такава програма на светска дейност и съседска взаимопомощ, която ни се струваше, че ще остави само на най-заклетите единаци изолация или време мрачно да размишляват.

В края на февруари можех да докладвам на Бърнард, че нещата като цяло вървяха гладко — по-гладко във всеки случай, отколкото смеехме да се надяваме отначало. Имаше съвсем малко спадания в графиката на местното доверие и несъмнено щеше да има и други, но досега възстановяването ставаше бързо. Описах му подробностите на събитията в селото след последния ми доклад, но не можех да му предоставя информация за отношението и мненията, преобладаващи в Чифлика, каквато той ми бе поискал. Или изследователите смятаха, че аферата беше някак в границите на техния обет за секретност, или пък бяха на мнение, че е по-добре да се държат така, сякаш беше.

Мистър Крим продължаваше да бъде тяхната единствена връзка със селото и ми се струваше, че за да измъкна повече информация или трябваше да съм упълномощен да му разкрия официалния характер на своя интерес, или на Бърнард щеше да му се наложи сам да го подхване. Бърнард предпочете последното, разбира се, и при следващото посещение на мистър Крим в Лондон им бе уредена среща.

Той се отби у нас по пътя си обратно, като се чувстваше свободен да излее някои от своите затруднения, които на едро изглеждаха свързани с ръководството на института.

— Те толкова боготворят стриктния ред — оплака се той. — Просто не знам какво ще правя, когато моите шест задачи започнат да поставят въпроса за разрешения и отсъствия и ще направят една невъзможна бъркотия от техните чистички, подреденички списъци с разрешения. Към това ще се прибави и действието на нашето работно разписание. Изложих пред полковник Уесткот, че ако неговият отдел наистина сериозно е загрижен да не се вдига шум, те могат да уредят това само чрез официална намеса на високо ниво. Иначе не след дълго ще трябва да даваме обяснения. Но да ме убият не мога да разбера, защо точно тази страна на въпроса ще е от такъв интерес за Военното разузнаване. Вие знаете ли?

— Колко жалко — отвърна Джанет. — Една от нашите надежди, когато научихме, че отиваш при него, беше, че може би ще разбереш достатъчно, за да посветиш и нас.

* * *

Животът като че ли си вървеше доста гладко в Мидуич понастоящем, но само малко по-късно едно от подводните течения излезе на повърхността и ни причини трепетно безпокойство.

След заседанието на комитета, чието преждевременно закриване не тя бе причинила, мисис Лийбъди престана — нищо чудно — да играе вече активна роля в поддържането на хармонията в селото. Когато след няколко дни почивка се появи отново, изглеждаше, че си е възвърнала равновесието чрез решение да гледа на цялата злополучна ситуация като на отблъскваща тема.

През един от ранните дни на март, обаче, свещеникът на „Света Богородица“ в Трейн, придружен от жена си, я доведе вкъщи с тяхната кола. Намерили я, съобщи той на мистър Лийбъди с известно неудобство, проповядваща на пазара от един обърнат сандък.

— Ъъъ, проповядваща? — промърмори мистър Лийбъди, като ново смущение се примеси към неговата загриженост. — Аз… ъъъ… Можете ли да ми кажете за какво е проповядвала?

— О, ами… боя се, че пълни фантасмагории — му отговори уклончиво свещеникът от „Света Богородица“.

— Все пак, трябва да знам. Докторът положително ще иска да научи, когато дойде.

— Ами… ъъъ… беше с характер на зов към разкаяние; нещо като тълкуване на сектантското второ пришествие. Хората на Трейн трябвало да се покаят и да молят за прошка под страх от гняв, възмездие и адски мъки. Доста сектантско, боя се. Направо зловещо. И, както изглежда, хората трябвало особено да избягват да си имат работа с жителите на Мидуич, които вече страдат от Божието неодобрение. Ако хората от Трейн не обърнат внимание и не поправят поведението си, наказанието неизбежно ще постигне и тях.

— О — каза мистър Лийбъди, като запази тона си равен. — Не каза ли каква форма придобиват нашите страдания тук?

— Посещение — отговори му свещеникът от „Света Богородица“. — По-точно, предизвикване на напаст по… ъъъ… бебетата. Това, разбира се, доведе до известно сквернословие. Прискърбна история, общо взето. Разбира се, след като жена ми обърна внимание върху… ъъъ… състоянието на мисис Лийбъди, нещата станаха по-разбираеми, макар и още по-печални. Аз… О, ето го доктор Уилърс — прекъсна думите си той с облекчение.

* * *

Седмица по-късно, в средата на следобеда, мисис Лийбъди зае позиция на най-ниското стъпало на Паметника на войната и започна да говори. Тя беше облечена за случая в плащеница от зебло, краката й бяха боси и челото й бе зацапано с пепел. За щастие по това време нямаше много хора и тя бе убедена да си отиде вкъщи от мисис Брант, преди да успее да започне. Слухът обиколи селото за един час, но нейното послание, каквото и да е било, остана непредадено.

Мидуич посрещна бързо последвалата новина, че доктор Уилърс е препоръчал да я приберат в болница по-скоро съчувствено, отколкото изненадано.

* * *

Към средата на март Алън и Ферълин за пръв път дойдоха на гости след сватбата си. Ферълин бе прекарвала времето си до уволнението на Алън в малко шотландско градче изцяло сред чужди хора. Анджела бе напълно против да я безпокоят с опити да й обяснят състоянието на Мидуичките работи с писма. Следователно, сега трябваше да им ги разкажат.

Загриженото изражение на Алън се засили, когато им бяха обяснени затрудненията. Ферълин слушаше без да прекъсва, но от време на време хвърляше бързи погледи към Алън. Тя първа наруши тишината, която последва.

— Знаете ли, през цялото време имах чувството, че в тази история има нещо странно. Искам да кажа, не трябваше… — Тя замълча, явно поразена от допълнителна мисъл. — О, колко е ужасно! Аз един вид изнудих горкия Алън. Това вероятно се нарича насилие, или принуда, или нещо гнусно. Може ли да бъде основание за развод? О, Боже! Искаш ли развод, скъпи?

Очите на Зелъбай леко се присвиха в ъгълчетата, когато гледаше дъщеря си.

Алън сложи ръка върху нейните.

— Мисля, че трябва да почакаме малко, не смяташ ли? — каза й той.

— Мили — отвърна Ферълин, като вплете пръсти в неговите.

Когато обърна глава, след като дълго го гледа, тя улови изражението на баща си. Тълкувайки го като решително неотзивчиво, се обърна към Анджела и попита за повече подробности около реакциите на селото. След половин час двете излязоха, като оставиха двамата мъже сами. Алън едва дочака вратата да се затвори и избухна.

— Ударът си го бива, какво ще кажете, сър?

— Боя се, че е така — съгласи се Зелъбай. — Най-доброто утешение, което мога да предложа, е, че шокът постепенно изчезва. Най-мъчителната му част е явното покушение върху нашите предубеждения — говоря за нашия пол, разбира се. За жените това е, за съжаление, само първото препятствие.

Алън поклати глава.

— Страхувам се, че ще бъде ужасен удар за Ферълин, както вероятно е бил и за Анджела — добави той малко припряно. — Разбира се, не може да се очаква тя, Ферълин, искам да кажа, да възприеме цялото му действие отведнъж. Неща като това трябва да се абсорбират…

— Скъпо момче — отвърна Зелъбай, — като съпруг на Ферълин имаш право да мислиш за нея каквото си искаш, но едно от нещата, които не бива да правиш заради собственото си спокойствие, е да я подценяваш. Ферълин, уверявам те, е много по-напред от теб. Тя положително те изпревари, като направи повърхностна забележка, защото разбра, че ако се покаже разтревожена, ти ще се тревожиш за нея.

— О, така ли мислиш? — попита Алън малко рязко.

— Да, така мисля — твърдо рече Зелъбай. — Нещо повече, това е много разумно от нейна страна. Един безполезно разтревожен мъж е досаден. Най-доброто, което би могъл да направи, е да прикрива безпокойството си и непоколебимо да отстоява това, олицетворявайки опорен стълб, докато изпълнява някои практически и организационни работи. Предлагам ти плода на известен интензивен опит. Друго нещо, което мъжът би могъл да направи, е да представи съвременните знания и здрав разум, но тактично. Може и да нямаш никаква представа за количеството древни мъдрости, многозначителни поличби, бабешки суеверия, цигански предупреждения и всички бабини деветини, които се изприказваха в това село напоследък. Превърнахме се в съкровищница за всеки фолклорист. Знаеш ли, например, че е опасно да се преминава под църковна порта в петък? Че си е чисто самоубийство да носиш зелено? И много неразумно да ядеш кейк с ким? Беше ли ти ясно, че ако паднал нож или игла се забие в пода, ще бъде момче? Не? Така си и мислех. Но не се притеснявай. Аз събирам букет от тези цветенца на човешката мъдрост с надеждата, че те ще накарат издателите ми да не вдигат шум, задето се бавя.

Алън запита със закъсняла учтивост как вървят Текущите Трудове. Зелъбай тъжно въздъхна.

— Очаква се да предам последната редакция на „Британския залез“ до края на следващия месец. Досега съм написал три глави от това, както се предполага, съвременно изследване. Ако добре си спомням за какво се отнасяха, нямам никакво съмнение, че те вече са остарели. Съсипващо за концентрацията на човешката мисъл е да ти висят детски ясли на главата.

— Повече от всичко ме изумява, че сте успели да го запазите в тайна. Бих казал, че просто нямате шанс за това — отбеляза Алън.

— А аз го казах — призна Зелъбай. — И още съм удивен. Мисля, че се получи нещо като вариант на тема „Дрехите на краля“… или пък обратното на Голямата Лъжа на Хитлер — една истина, която е прекалено огромна, за да й повярват. Но не забравяй, че и Опли, и Стоуч говорят несъседски неща за някои от нас, които те са забелязали, макар и явно нямат представа за истинския мащаб. Казаха ми, че и в двете села обикаля предположението, че сме си позволили по време на празника Хелоуин едно от онези мили, стари селски безумия без морални задръжки. Така или иначе, някои от жителките почти прибират полите си, когато минаваме край тях. Трябва да кажа, че нашите хора похвално се сдържат при някои провокации.

— Но наистина ли мислиш, че само на два-три километра оттук хората нямат представа какво всъщност е станало? — попита Алън недоверчиво.

— Не бих го нарекъл така. Те по-скоро не искат да го повярват. Предполагам, че са чули доста подробно цялата история, но предпочитат да вярват, че всичко това са приказки, които трябва да прикрият нещо много по-нормално, но позорно. Уилърс беше прав, когато казваше, че нещо като рефлекс за самозащита ще запази обикновените мъже и жени от обезпокояващи мисли… стига да не бъдат напечатани. Веднъж само една дума да попадне във вестниците и осемдесет-деветдесет процента ще се хвърлят в друга крайност и ще вярват на всички. Циничното отношение на другите села всъщност помага. Така никой вестник няма вероятност да получи нещо, за което да се залови, освен ако не е информиран директно от някого от селото. Вътрешните стресове бяха по-лошо през първите седмица-две, след като направихме съобщението. Някои от съпрузите бяха много трудни за озаптяване, но след като избихме от главите им, че това е изтънчена система за замазване или подиграване, и когато откриха, че никой от останалите не беше в състояние да ги направи за посмешище, станаха по-разумни и по-нешаблонни. Мостът Лам-Латърли бе възстановен много скоро, след като мис Латърли преодоля шока, и сега мис Лам бе глезена с преданост, която трудно можеше да се отличи от тирания. Нашата водеща бунтовница за известно време беше Тили… О, трябва да си виждал Тили Форишъм — дълъг брич за езда, широка обърната яка, жокейско яке, влачена насам-натам от капризите на съдбата под формата на три златисти ловни кучета… тя възмутено разправяше известно време, че не би имала нищо против, ако случайно й харесваха бебетата; но, тъй като се отнасяше с голямо пренебрежение към куклите, цялата история беше особено тежка за нея. Ала вече изглежда и тя се е предала, макар и неохотно.

Зелъбай още известно време несвързано разправяше анекдоти върху събитието, завършвайки с един, според който мис Огъл едва е била отклонена от плащането на първата вноска на нейно име за най-блестящата детска количка, която Трейн можеше да предложи.

След известно мълчание Алън напомни:

— Ти каза, че около десетина, за които би могло да се очаква да бъдат въвлечени, всъщност не са?

— Да. И пет от тях са били в автобуса по пътя за Опли и следователно под наблюдение по време на Бездението — това поне свърши работа донякъде да разпръсне идеята за някакъв оплодяващ газ, която някои бяха склонни да приемат като един от новите научни ужаси на нашия век — отговори Зелъбай.