Джон Уиндъм
Кукувиците от Мидуич (6)

ГЛАВА ШЕСТА
МИДУИЧ ЗАЖИВЯВА РЕДОВНО

На пътя от Стоуч още имаше полицейски пост, но като жители на Мидуич минахме през него бързо, прекосихме местност, която изглеждаше съвсем както винаги и стигнахме до нашата къща без по-нататъшни задръжки.

Неведнъж се бяхме питали в какво състояние ще заварим нещата там, но се оказа, че не е имало основания за никаква тревога. Къщата беше непокътната и точно такава, каквато я бяхме оставили. Влязохме и се настанихме в нея така, както бяхме смятали да направим предния ден, без никакви затруднения, освен може би, че млякото в хладилника се бе развалило поради спирането на тока. Наистина, около половин час след завръщането ни събитията от предишния ден започнаха да изглеждат нереални. И когато излязохме и се разговорихме със съседите, открихме, че за онези, които истински са били замесени, чувството за нереалност бе дори още по-силно.

Нито пък беше изненадващо, че, както каза мистър Зелъбай, сведенията за случката се ограничаваха до знанието, че една вечер не са успели да си легнат и са се събудили крайно премръзнали една сутрин: останалото са само хорски приказки. Трябваше да вярват, че в промеждутъка са пропуснали един ден, защото беше невероятно останалият свят да греши колективно. Но само по себе си това дори не беше интересно преживяване, защото първото изискване за интерес беше в края на краищата да съзнаваш. Следователно, той предложи да не се обръща внимание на цялата работа и направи всичко възможно да забрави, че е бил измамно лишен от един от дните, които и без това намираше, че се изнизват прекалено бързо.

За момента такова отхвърляне се оказа изненадващо лесно, защото беше съмнително дали случката — дори да не попадаше под застрашителния намордник на Декрета за държавна тайна — на този етап би представлявала истински полезна вестникарска сензация. Като блюдо тя притежаваше букет от обещаващи аромати, но й липсваше достатъчно съдържание. Имаше всичко единайсет произшествия, от които би могло да се измъкне нещо, но дори в тях липсваха подробности, с качества да развълнуват разглезения читател, а историите на преживелите я бяха жалко недраматични, защото те не можеха да разкажат нищо, освен спомена си за едно студено събуждане.

Можехме, следователно, да оценим загубите си, да си превържем раните и въобще да се оправим от преживяването, което по-късно стана известно като Бездение, със съвсем неочаквана степен на премълчаване.

Сред нашите единайсет фатални случаи: мистър Уилям Трънк, ратай, жена му и малкият им син бяха загинали, когато къщата им изгоряла. Една възрастна двойка на име Стагфийлд умрели в другата къща, която се бе запалила. Ратаят Хърбърт Флаг бе намерен мъртъв от изстиване в близко и не лесно обяснимо съседство с къщата, обитавана от мисис Хариман, чийто съпруг по това време бил на работа в своята фурна. Хари Кранкхарт, един от двамата мъже, които наблюдателите от черковната кула в Опли бяха забелязали да лежат пред „Коса и камък“, също бе умрял от измръзване. Другите четири бяха възрастни хора, които нито сулфонамидите, нито антибиотиците успяха да излекуват от пневмонията.

Мистър Лийбъди изнесе благодарствена проповед пред останалите от нас на една необикновено добре посетена служба следващата неделя и с това, както и с неговото обслужване на последното погребение, съноподобният характер на цялата случка бе напълно установен.

Вярно е, че около една седмица наоколо се мотаеха разни войници и имаше доста голямо движение насам-натам на служебни коли, но центърът на този интерес не лежеше в рамките на самото село и поради това малко го смущаваше. Явният фокус на вниманието беше близо до развалините на Абатството, където бе поставен пазач, за да охранява голяма вдлъбнатина в земята, която положително изглеждаше сякаш нещо масивно бе стояло там известно време. Инженери измерваха явлението, правеха скици и го фотографираха. Техници от всякакъв вид крачеха напред-назад по него, носеха детектори на мини, гайгерови броячи и друга лека апаратура. След това внезапно военните загубиха всякакъв интерес и се оттеглиха.

Изследванията в Чифлика продължиха малко повече и сред заетите с тях беше Бърнард Уесткот. Той намина да ни види няколко пъти, но не ни казваше какво става и ние не питахме за подробности. Знаехме не повече от останалите жители на селото — че се прави проверка на сигурността. Той не заговори за Бездението и неговите последствия чак до вечерта на деня, в който работата му бе завършена и той обяви, че се връща в Лондон. Тогава, като се възползва от едно затишие в разговора, каза:

— Имам предложение за вас двамата. Ако пожелаете да го изслушате.

— Нека го чуем и видим — отговорих аз.

— В основата си то е следното: струва ни се, че е доста важно за нас да държим под око това село известно време и да знаем какво става в него. Бихме могли да доведем някой от нашите хора, за да ни държи в течение, но има съображения срещу това. Първо, той ще трябва да започне от самото начало; а за един външен човек е необходимо време, за да проникне в живота на някое село, и второ, съмнително е, че бихме могли в момента да обосновем назначаването тук на човек с пълен работен ден — а ако няма да е на пълен работен ден пък е доста съмнително дали ще бъде особено полезен. От друга страна, ако успеем да намерим надеждни хора, които вече познават мястото и биха могли да ни държат в течение за възможното развитие на нещата, би било много по-удовлетворително. Какво смятате?

Аз поразмислих малко.

— Нищо съществено на първо слушане — рекох. — Мисля, че доста зависи от това, какво е намесено.

Хвърлих поглед към Джанет. Тя каза малко студено:

— Доста прилича на покана да доносничим за нашите приятели и съседи. Смятам, че професионален шпионин ще ви подхожда повече.

— Това — дадох й аз едно рамо, — е нашият дом.

Той кимна, като че ли точно това бе очаквал.

— Вие се чувствате част от тази общност? — попита.

— Опитваме се да бъдем и мисля, че започваме да ставаме — отговорих аз.

Бърнард отново кимна.

— Добре. Поне е добре, че започвате да се чувствате задължени към нея. Точно това се иска. Точно човек, който е взел присърце благополучието на това място, може да го държи под око.

— Не виждам защо. То явно си е карало съвсем добре без това в течение на векове… или поне би могло да се каже, че вниманието на собствените му жители му е служило достатъчно добре.

— Да — съгласи се той. — Доста вярно… досега. Сега, обаче, му трябва и то я получава, известна външна защита. Струва ми се, че най-добрата възможност да му се осигури тази защита, зависи твърде много от това да имаме пълна информация за онова, което става в селото.

— Що за защита? И от кого?

— В момента главно от хора, които навсякъде си навират носа — поясни Бърнард. — Драги човече, положително не смяташ за случайно, че Бездението на Мидуич не се разнесе по вестниците в самия липсващ ден? Или че не е имало тълпа журналисти от всякакви чешити, досаждащи до смърт на всеки тук в момента, в който се вдигна бариерата?

— Разбира се, че не смятам — отвърнах. — Знам, естествено, че имаше и съображения за сигурност — поне това ти самият ми го каза — и не бях изненадан. Не ми е известно какво става в Чифлика, но знам, че е много тайно.

— Но не само Чифликът беше приспан — отбеляза той. — Ами всичко живо на три километра наоколо.

— Включително и Чифлика. Той би трябвало да е централният пункт. Съвсем възможно е въздействието, каквото е там, да няма по-малък диаметър… или може би хората, които и да са, са сметнали, че е по-безопасно да имат такова пространство за сигурност.

— Така ли мисли селото? — попита Бърнард.

— По-голямата част, с известни вариации.

— Точно такива неща искам да знам. Значи всички приписват това на Чифлика, така ли?

— Естествено. Каква друга причина би могло да има в Мидуич?

— Добре тогава, да предположим, че имам причина да смятам, че Чифликът няма абсолютно нищо общо с това. И че нашите изследвания само го потвърдиха.

— Но така цялото събитие губи смисъл — възразих аз.

— Разбира се, че не. Тоест не повече, отколкото всяко произшествие може да бъде смятано за форма на безсмислица.

— Произшествие? Искаше да кажеш принудително кацане?

Бърнард сви рамене.

— Това не мога да ти кажа. Възможно е повече произшествие да се крие във факта, че случайно Чифликът се е оказал там, където е станала приземяването. Но мисълта ми е, че почти всички от това село са били подложени на странно и съвсем непознато влияние. И сега вие и останалите от селото го смятате за приключило. Защо?

И двамата с Джанет се вторачихме в него.

— Ами — каза тя, — то дойде и си отиде, така че защо не?

— И то просто дойде, нищо не направи, отново си отиде и не оказа въздействие на нищо?

— Не знам. Няма видимо въздействие освен смъртните случаи, естествено, а те, слава Богу, така и нищо не са разбрали — отговори Джанет.

— Никакво видимо въздействие — повтори той. — Това днес значи доста малко, не е ли така? Можеш, например, да получиш съвсем сериозна доза рентгенови, гама или други лъчи, без незабавно видимо въздействие. Няма защо да се тревожите, това е само пример. Ако ги имаше, щяхме да ги открием. Но нямаше. Ала имаше нещо, което не бяхме в състояние да определим. Нещо съвсем непознато за нас, способно да причини — нека го наречем така — изкуствен сън. И това е твърде забележително явление, напълно необяснимо и доста тревожно. Наистина ли мислите, че е редно безгрижно да се приеме, че толкова странен инцидент може да мине и замине, и да няма никакви последствия? И това е възможно, разбира се, би могло да няма по-големи последствия от таблетка аспирин. Но със сигурност мястото трябва да се държи под око, за да се разбере така ли е или не.

Джанет малко омекна.

— Мисълта ти е, че искаш ние или някой друг да прави това за теб? Да търси и отбелязва всякакви последствия?

— Това, което търся, е надежден източник на информация за Мидуич като цяло. Искам постоянно и навреме да бъда осведомяван как се развиват нещата тук, така че ако стане необходимо да се предприемат някакви стъпки, да съм наясно с обстоятелствата и да бъда по-добре подготвен да ги направя навреме.

— Сега вече изглежда като грижа за доброто на селото — отбеляза Джанет.

— По своему е точно това. Искам редовни доклади върху състоянието на здравето, мисленето и самочувствието на Мидуич, така че да го държа под бащинско око. Няма нищо общо с доносничеството. Искам го, за да мога да действам в полза на Мидуич, ако се окаже необходимо.

Джанет за момент го изгледа сериозно.

— Какво очакваш да се случи тук, Бърнард? — попита тя.

— Бих ли ви предлагал това, ако знаех? — контрира той. — Вземам предпазни мерки. Не знаем какво е това нещо или какво причинява. Не можем да издадем заповед за карантина без доказателства. Но можем да следим за появяването им.Поне вие можете. И така, какво ще кажете?

— Не съм сигурен — поколебах се аз. — Дай ни ден-два да помислим и ще те уведомя.

— Добре — съгласи се той. И разговорът продължи на други теми.

Джанет и аз обсъждахме въпроса многократно през следващите няколко дни. Отношението й видимо се бе променило.

— Той е намислил нещо, сигурна съм — каза тя. — Но какво?

Аз не знаех.

— Това не е като да искат да наблюдаваш конкретна личност, нали?

Съгласих се, че не е.

— По принцип няма да се различава много от това, което правят здравните служби, нали?

Мислех, че не е много различно.

— Ако ние не му го вършим, ще намери някой друг, който да прави това. Всъщност, не виждам кой друг би намерил в селото. Не би било много приятно или ефикасно да му се наложи да доведе външен човек, нали?

Предполагах, че не би било.

И така, като имах предвид стратегичското положение на мис Огъл в пощата, писах, вместо да телефонирам на Бърнард, че ясно виждаме своя начин да сътрудничим, ако бъдем удовлетворени по една-две подробности и получих писмо, предлагащо да си уредим среща при следващото ни посещение в Лондон. В писмото нямаше никакво усещане за припряност, то просто ни молеше да си отваряме очите в промеждутъка от време.

Така и направихме. Но нямаше нищо особено за забелязване. Две седмици след Бездението върху безметежността на Мидуич бяха останали само много дребни бръчици.

Нищожното малцинство, което смяташе, че Сигурността ги е лишила от национална слава и снимки във вестниците, се бяха примирили. Останалите се радваха, че прекъсването на пътищата им не беше за по-дълго. Друго разклонение на местните мнения се отнасяше за Чифлика и неговите обитатели. Една школа поддържаше, че той трябва да има някаква връзка със събитието и ако не беше неговата тайнствена дейност, явлението никога не би посетило Мидуич. Другите смятаха неговото влияние за нещо като дар Божи.

Мистър Артър Крим, директорът на станцията, живееше под наем в една от къщите на Зелъбай, и Зелъбай, който го срещнал един ден, изразил мнението на болшинството, че селото е задължено на изследователите.

— Ако не беше вашето присъствие и произтичащият от него интерес на Сигурността — казал той, — ние без съмнение щяхме да имаме много по-лошо посещение от това в Бездението. Нашето спокойствие щеше да бъде грубо нарушено, нашата чувствителност оскърбена от трите съвременни фурии, ужасните сестри преса, електронни медии и кино. А така, за сметка на вашите неудобства, за които съм сигурен, че са значителни, можете поне да получите нашата благодарност, че мидуичкият начин на живот бе запазен общо взето незасегнат.

Мис Поли Ръштън, почти единствената участвала в събитието посетителка на селото, приключи ваканцията си със своите чичо и леля и се завърна в Лондон. Алън Хюз се оказа, за свое възмущение, не само неочаквано преместен в Северна Шотландия, но също така и сложен в списъците за уволнение няколко седмици по-късно, отколкото бе очаквал. Той прекарваше по-голямата част от времето си в документен спор със своето военно окръжие, а повечето от останалото явно в кореспонденция с мис Зелъбай. Мисис Хариман, жената на пекаря, след като обмисли серия не много убедителни обстоятелства, които биха могли да доведат до откриването на тялото на Хърбърт Флаг в нейната предна градина, бе намерила спасение в атаката и бе започнала да обработва мъжа си за цялото му известно и предполагаемо минало. Почти всички останали живееха както обикновено.

Така за три седмици аферата стана почти инцидент от историята. Дори новите надгробни камъни, които я отбелязваха, биха могли — поне половината от тях — да се очакват, така да се каже, не след дълго по естествени причини. Единствената новосъздадена вдовица, мисис Кранкхарт, се окопити напълно и не показваше никакви намерения да позволи на състоянието си да я подтисне, нито да я ожесточи.

Фактически Мидуич беше само потрепнал — странно, може би, но действително съвсем лекичко — за трети или четвърти път в своята хилядолетна дрямка.

* * *

И сега стигам до техническо затруднение, защото, както казах, това не е моя история; тя е история на Мидуич. Ако трябваше да записвам своята информация по реда, по който тя достигаше до мен, щях да прехвърчам напред-назад в доклада, произвеждайки почти неразбираем тюрлюгювеч от безредни инциденти и последствия, предшестващи причините. Следователно трябва да прередя сведенията си без оглед на датите и времето, когато съм ги получил и да ги подредя в хронологичен ред. Ако в резултат на този подход се получи странно усещане или обезпокоителна многонаучност у писателя, читателят ще трябва да я понесе с увереността, че тя е продукт на закъсняла преценка.

Например, не беше текущо наблюдение, а по-късно откритие, че малко след като селото видимо се бе върнало към нормалното, започнаха да се появяват дребни водовъртежчета на локализирани безпокойства в неговия обществен покой. Някакви вълнения, които бяха още изолирани и неосъзнати. Това трябва да е било някъде към края на ноември, даже в началото на декември, макар че в някои домове стана и малко по-рано. Това бе приблизително по времето, когато мис Зелъбай споменава в своята почти ежедневна кореспонденция с мистър Хюз, че едно едва доловимо подозрение започва смущаващо да се затвърдява.

В едно явно не много свързано писмо тя обясняваше — или може би трябва да се каже намекваше, — че не разбира как това би могло да стане и всъщност според всичко, което е научила, не би могло, така че тя въобще не го разбира, но било факт, че по някакъв тайнствен начин тя като че ли е забременяла — е, „като че ли“ не били точните думи, защото всъщност тя била доста сигурна в това. Така че би ли могъл той да си издейства отпуска за уикенда, защото човек има чувството, че това е нещо, за което трябва да се поговори…