Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мы, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (ноември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (22 декември 2007 г.)
- Корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.
| Ние | |
| Мы | |
 | |
| Автор | Евгений Замятин |
|---|---|
| Илюстратор | Георгий Петрусов |
| Създаден | 1920 СССР |
| Първо издание | 1920 г. |
| Оригинален език | руски |
| Страници | 226 |
| ISBN | ISBN 0-14-018585-2 |
бележки
| |
„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.
Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.
Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.
Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.
Aдаптация
„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass Fortress – Стъклената крепост.
Източници
40
Конспект:
Фактите
Камбаната
Сигурен съм
Ден. Ясно е. Барометърът показва 760.
Нима аз, Д–503, съм написал тези двеста и двайсет страници? Нима някога съм чувствувал — или съм си въобразявал, че изпитвам всичко това?
Почеркът — моят. И по-нататък — същият почерк, но за щастие само почеркът е същият. Никакви бълнувания, никакви нелепи метафори, никакви чувства: само факти. Защото аз съм здрав, напълно здрав, абсолютно здрав. Усмихвам се — не мога да не се усмихвам, измъкнаха от главата ми някакво трънче и сега там е леко, пусто. По-точно: не пусто, но без нищо странично, което да ми пречи да се усмихвам (усмивката е нормално състояние на нормалния човек).
Фактите са такива. Онази вечер моя, открил границите на Вселената съсед, мен и всички, които бяха с нас — ни откараха в най-близкия аудиториум (номерът на аудиториума, кой знае защо, ми бе познат: 112). Там бяхме вързани върху масите и подложени на Великата Операция.
На другия ден аз, Д–503, се явих пред Благодетеля и му разказах всичко, което знаех за враговете на щастието. Защо по-рано това ми се струваше трудно? Не разбирам. Единственото ми обяснение е в тогавашната ми болест (душата).
Същия ден вечерта — на една маса с Него, с Благодетеля, седях (за първи път) в прочутата Газова Стая. Доведоха онази жена. В мое присъствие тя трябваше да даде показания. Тази жена упорито мълчеше и се усмихваше. Забелязах, че има остри и много бели зъби и че това е красиво.
После я вкараха под Камбаната. Лицето й стана много бяло, а тъй като очите й са тъмни и големи — това бе много красиво. Когато започнаха да изпомпват въздуха изпод Камбаната — тя отметна назад глава, притвори очи, устните стиснати — това ми напомни нещо. Тя ме гледаше, вкопчена здраво в облегалките на креслото — гледаше ме, докато очите й не се затвориха напълно. Тогава я измъкнаха, върнаха я в съзнание с помощта на електродите и отново я вкараха под Камбаната. Това се повтори три пъти — и въпреки това тя не каза нито дума. Другите, доведени с тази жена, излязоха по-честни: мнозина от тях започнаха да говорят още от първия път. Всички те утре ще се изкачат по стъпалата към Машината на Благодетеля.
Не бива да се отлага — защото в западните квартали — все още е хаос, рев, трупове, зверове и — за жалост — значителен брой номера, изменили на разума.
Но на перпендикулярния, 40-ти булевард успяхме да конструираме временна Стена от високоволтови вълни. И аз се надявам — ще победим. Нещо повече: сигурен съм — ще победим. Защото разумът трябва да победи.
1924 година