Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (ноември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 декември 2007 г.)
Корекция
Mandor (2010)

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
АвторЕвгений Замятин
ИлюстраторГеоргий Петрусов
Създаден1920
СССР
Първо издание1920 г.
Оригинален езикруски
Страници226
ISBNISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass FortressСтъклената крепост.

Източници

38

Конспект:

(Не зная какъв, може би целият конспект е само това: захвърлената цигара)

 

Дойдох на себе си — ярка светлина, реже очите. Стиснах ги. В главата ми — някакъв разяждащ син дим, всичко в мъгла. И през мъглата:

„Но аз не съм палил лампата — как тогава…“

Скочих — зад бюрото, подпряла брадичката си с ръка, насмешливо ме гледаше I…

Пиша сега на същото това бюро. Вече са зад гърба ми тези десет-петнайсет минути, жестоко стегнати като силно навита пружина. А ми се струва, че само преди миг вратата след нея се затвори и все още мога да я догоня, да я хвана за ръцете — и може би тя ще се засмее и ще каже…

I седеше зад бюрото. Спуснах се към нея.

— Ти, ти! Бях — видях твоята стая — мислех, че ти — —

Но на половината път се натъкнах на острите, неподвижни копия на миглите й, спрях. Спомних си: така ме погледна тя и тогава, на ИНТЕГРАЛА. И трябва веднага, за секунда да успея да й кажа всичко — така, че да повярва — иначе никога повече…

— Слушай, I — трябва… трябва всичко да ти… Не, не, ей сега — само да пийна вода…

В устата ми — сухо, сякаш съм я натъпкал с попивателна хартия. Посегнах да налея вода — не мога: оставих чашата на бюрото и здраво хванах гарафата с две ръце.

Сега видях: синият дим е от цигарата й. Вдигна я до устните си, дръпна, жадно глътна дима — както аз водата, и каза:

— Недей. Мълчи. Все едно — виждаш: въпреки всичко дойдох. Долу ме чакат. И искаш последните ни минути…

Тя захвърли цигарата на пода, цялата се наведе назад през облегалката на креслото (копчето е на стената, трудно се стига) — и запомних как креслото се олюля и двете му крачета се вдигнаха от пода. После щорите паднаха.

Приближи, силно ме прегърна. Коленете й през дрехата — бавна, нежна, топла, обгръщаща всичко отрова…

И изведнъж… Случва се: вече целият си потънал в сладкия топъл сън — и изведнъж нещо те пробожда, подскачаш и очите ти отново широко отворени… Така и сега; на пода в нейната стая — смачкани розови талони и на единия: буквата Ф и някакви цифри… Вкопчили са се в едно кълбо — вътре у мен — и дори не мога да определя какво чувство изпитах, но така я стиснах, че тя извика от болка…

Още една минута — от тези десет или петнайсет; на ослепително бялата възглавница — отметната назад глава с притворени очи; остра, сладка ивица зъби. И това през цялото време натрапчиво, нелепо, мъчително ми напомня нещо, за което не трябва, за което сега — не бива. И аз все по-нежно, все по-жестоко я притискам — все по-ярки са синините от пръстите ми…

Без да отваря очи (забелязах това), тя каза:

— Казват, че вчера си бил при Благодетеля. Наистина ли?

— Да, наистина.

И тогава очите й се разтвориха — и аз с наслада гледах как бързо бледнее, изтрива се, изчезва лицето й: само очите.

Разказах й всичко. И само — не зная защо… не, излъгах, зная — само едно премълчах — дето Той ми каза накрая, че съм им трябвал само заради…

Постепенно, като фотографска снимка в проявител, се показа лицето й: бузите, бялата ивица зъби, устните. Стана, отиде до огледалната вратичка на гардероба.

Отново ми е сухо в устата. Налях си вода, но ми беше противно да я пия — оставих чашата на бюрото и попитах:

— Затова ли дойде — защото трябваше да научиш?

От огледалото към мен — острият насмешлив триъгълник на веждите, вдигнати нагоре, към слепоочията. Тя се обърна да ми отвърне, но нищо не каза.

Не е нужно. Зная.

Да се сбогувам ли с нея? Раздвижих — чуждите — си крака, закачих стола — той падна, мъртъв — като в нейната стая. Устните й бяха студени — някога също тъй студен бе и подът тук, край леглото в стаята ми.

А когато излезе — седнах на пода, наведох се над захвърлената от нея цигара — —

Не мога да пиша повече — не искам повече!