Евгений Замятин
Ние (17)

17

Конспект:

През стъклото

Умрях

Коридорите

Безкрайно съм объркан. Вчера, в момента, когато мислех, че вече всичко е разплетено и всички хиксове са намерени — в моето уравнение се появиха нови неизвестни.

Координатите на цялата тази история, разбира се, се пресичат в Древния Дом. От тази точка тръгват осите на всички X, Y и Z, върху които от известно време за мен се крепи целият свят. Вървях пеш по оста X (булевард 59) към началото на координатите. У мен — като пъстра вихрушка — вчерашното: обърнатите наопаки сгради и хора, мъчително-чуждите ръце, блестящите ножици, остро капещите капки от чешмата — това беше, вече беше веднъж. И разкъсвайки плътта ми, всичко това стремително се върти там — под разтопената от огъня повърхност, където е „душата“.

За да изпълня предписанието на лекаря, нарочно избрах пътя не по хипотенузата, а по двата катета. И ето го вече втория катет, обиколния път до подножието на Зелената Стена. От необхватния с поглед зелен океан зад Стената към мен се носеше невиждана вълна от корени, цветя, клони, листа — надигна се — сега ще ме блъсне и от човек — най-тънкия и точен механизъм — ще се превърна в…

Но за щастие между мен и дивия зелен океан е стъклото на Стената. О, колко велика е божествено-ограничаващата мъдрост на стените и преградите! Това е може би най-великото от всички изобретения. Човекът е престанал да бъде див звяр едва тогава, когато е построил първата стена. Човекът е престанал да бъде див човек едва тогава, когато построихме Зелената Стена, когато с тази Стена изолирахме своя съвършен машинен свят — от неразумния безобразен свят на дървета, птици, животни…

През стъклото насреща ми — мътно, неясно — тъпата муцуна на някакъв звяр, жълти очи, упорито повтарящи една и съща, неясна за мен мисъл. Дълго се гледахме един друг в очите — в тези кладенци от света на повърхността към другия, подмолния. И у мен се раздвижи мисъл: „Ами ако този, жълтоокият, в своята нелепа, мръсна купчина листа, в неизчисления си живот — е по-щастлив от нас?“

Махнах с ръка, жълтите очи премигнаха, отдръпнаха се, изчезнаха в листака. Жалко животинче! Какъв абсурд: то — да е по-щастливо от нас! Виж, по-щастливо от мен — да; но нали аз съм изключение, аз съм болен.

Пък и… Вече виждам тъмночервените стени на Древния Дом — и милата сраснала се уста на старицата — тичам към нея презглава:

— Тук ли е тя?

Сраснатата уста се отваря бавно:

— Коя — тя?

— Как коя? I, разбира се… С която идвахме заедно — с авиолета…

— Ааа, да, да… Точно тъй.

Лъчите-бръчки около устните, лукави лъчи от жълтите очи, проникващи навътре в мен — все по-дълбоко… И накрая:

— Е, добре… тук е, преди малко дойде.

Тук е. Видях: до краката на старицата — избуял сребристо-горчив пелин (дворът на Древния Дом също е музей, грижливо го пазят в предисторическия му вид), пелинът протяга стрък към ръката на старицата, тя го гали, на коленете й — жълто слънчево петно. И за миг: аз, слънцето, старицата, пелинът, жълтите очи — всички сме едно цяло, здраво свързани с някакви жилки, а по жилките тече обща, буйна, великолепна кръв…

Сега ме е срам да го напиша, но обещах да бъда докрай откровен в записките си. Та тъй: наведох се — и целунах сраснатата, мека, мъхеста уста. Старицата се избърса с длан, засмя се…

На бегом през познатите тесни, кънтящи стаи — кой знае защо, направо там, в спалнята. Вече пред вратата, хванах дръжката — и изведнъж: „Ами ако не е сама?“ Спрях, ослушах се. Но чувах само: наблизо биеше — не у мен, а някъде около мен — сърцето ми.

Влязох. Широко, гладко оправено легло. Огледало. Още едно огледало, вградено във вратичката на шкафа, а в ключалката — ключ със старинна халка. И няма никого.

Тихичко я повиках:

— I! Тук ли си? — И още по-тихо, със затворени очи, без да дишам — сякаш вече стоях на колене пред нея: — I! Мила!

Тихо. Само в бялото корито на чешмата припряно капе вода. Не мога да обясня защо, но това ми беше неприятно; завъртях здраво крана, излязох. Тук я няма: ясно. Значи е в някой друг „апартамент“. Изтичах надолу по широкото полутъмно стълбище, бутнах една врата, друга, трета: заключено. Навсякъде бе заключено освен онзи „наш“ апартамент, но там нямаше никого.

Въпреки това — отново се върнах, не зная защо. Вървях бавно, с усилие — подметките ми изведнъж станаха чугунени. Помня, че си помислих: „Не е вярно, че силата на тежестта е константна. Следователно всичките ми формули — —“

В този момент — взрив: долу хлопна врата, някой бързо изтрополи по плочите. Аз — отново лек, свръхлек — се втурнах към перилата — да се наведа и в една дума, в един вик: „Ти!“ — да изкажа всичко…

И изтръпнах: долу — вписана в тъмния квадрат на сянката от рамката на прозореца, размахала розовите си криле-уши, бързаше главата на S.

Светкавично — само един гол извод, без предположения (не ги знам и сега): „Не бива — за нищо на света — да ме види.“

И на пръсти, притиснат към стената, се плъзнах нагоре към незаключения апартамент.

За секунда спрях пред вратата. Онзи — тежко крачи нагоре, насам. Само вратата! Умолявах вратата, но тя е дървена: изскърца, изпищя. Като вихър през нея — зелено, червено, жълтият Буда — и съм пред огледалната вратичка на шкафа: бледото ми лице, ослушващи се очи, устни… Чувам — през шума на кръвта си — вратата отново изскърца… Това е той, той.

Хванах ключа на вратичката — и ето, халката се поклаща. Това ми напомня нещо — отново мигновен, гол, без предположения извод — по-точно част от него: „Онзи път — —“ Бързо открехвам шкафа — вътре съм, в тъмното, затварям плътно вратичката. Крачка — и подът под краката ми се люшна. Бавно, меко се заспусках някъде надолу, пред очите ми притъмня, умрях.

* * *

По-късно, когато ми се наложи да описвам тези странни произшествия, порових в паметта си, в книгите — и сега, естествено, разбирам: бил съм в състояние на временна смърт, познато на древните и — доколкото зная — абсолютно неизвестно при нас.

Нямам представа колко време съм бил мъртъв, най-вероятно 5–10 секунди, но скоро възкръснах, отворих очи: тъмно е и усещам — слизам надолу, надолу… Протегнах ръка — хванах се — грапава, бързо изплъзваща се стена ме одраска, на пръста ми — кръв, ясно — всичко това не е игра на болната ми фантазия. Но какво е, какво?

Чувах прекъслечното си трескаво дишане (срам ме е да си го призная — всичко бе толкова чудно и неочаквано). Минута, две, три — все надолу. Накрая — мек удар: онова, което се спускаше под краката ми, сега е неподвижно. В тъмнината напипах някаква дръжка, натиснах я — отвори се врата — мътна светлина. Видях: зад гърба ми бързо се носеше нагоре малка квадратна платформа. Втурнах се — но вече бе късно: бях отрязан тук… къде е това „тук“ — не зная.

Коридор. Стотонна, надвиснала тишина. По кръглите сводове — лампички, безкраен, блещукащ, трепкащ пунктир. Приличаше малко на „тунелите“ на нашата подземна железница, само че много по-тесен и не от стъкло, а от някакъв друг, едновремешен материал. Сетих се за подземията, където уж се били спасявали по време на Двестагодишната война… Все едно: трябва да вървя.

Вървях, предполагам, двайсетина минути. Завих надясно — по-широк коридор, по-ярки лампи. Някакъв смътен шум. Може би машини, може би гласове — не зная, но ето ме — пред тежка непрозрачна врата: шумът иде оттам.

Почуках, още веднъж — по-силно. Зад вратата — притихна. Нещо издрънча, вратата бавно, тежко се отвори.

Не зная кой от двама ни се закова по-силно на място — пред мен беше моят остронос, тънък доктор.

— Вие? Тук? — Ножиците му направо се затвориха. А аз — сякаш никога не съм знаел ни една човешка дума: мълчех, гледах и изобщо не разбирах какво ми говори. Сигурно, че трябва да си вървя; защото после той бързо ме избута (с плоския си хартиен корем) до края на по-светлата част на коридора — и ме блъсна леко в гърба.

— Извинете… аз исках… мислех, че е тя, I триста и трийсет. Но след мен…

— Стойте тук! — отряза докторът и изчезна…

Най-после! Най-после тя е някъде редом, тук — и не е ли все едно къде е това „тук“. Познатата шафраненожълта коприна, усмивката-ухапване, скритите зад щори очи… Устните, ръцете, коленете ми треперят — а в главата ужасно глупавата мисъл:

„Колебанията са звук. Треперенето трябва да звучи. Защо не се чува?“

Очите й се отвориха пред мен — широко, влязох вътре…

— Не можех повече! Къде бяхте? Защо… — изстрелях, без за секунда да откъсвам очи от нея, сякаш бълнувах — бързо, несвързано — може би дори само си го мислех. — След мен — сянка… Аз умрях — от шкафа… Защото този ваш… с ножиците, казва: имам душа… Неизлечима…

— Неизлечима душа! Горкичкият! — I се разсмя и ме напръска със смеха си: бълнуването изчезна, навсякъде блестят, звънтят весели искрици и колко, колко е хубаво всичко.

Иззад ъгъла отново се показа лекарят — чудесният, великолепният, тънък лекар.

— Е? — спря той до нея.

— Нищо, нищо! После ще ви разкажа. Той случайно… Кажете, че ще се върна след… петнайсетина минути…

Докторът изчезна зад ъгъла. Тя чакаше. Вратата глухо хлопна. Тогава I бавно, като вкарваше все по-дълбоко в сърцето ми острата сладка игла — ме докосна с рамо, с ръка, цялата се притисна до мен — и тръгнахме заедно, заедно с нея — двамата — едно цяло…

Не помня къде свихме в тъмнината — и пак на тъмно, по някакви стъпала — нагоре, безкрай, мълчаливо. Не виждах, но знаех: тя също вървеше със затворени очи, ослепяла, отметнала нагоре глава, прехапала устни — и слушаше като музика: моето едва забележимо потръпване.

Дойдох на себе си в едно от безбройните кътчета в двора на Древния Дом: някаква ограда, от земята — голите каменисти ребра и жълтите зъби на съборени стени. Тя отвори очи, каза: „Вдругиден, в шестнайсет.“ И се изгуби.

Наистина ли ми се случи всичко това? Не зная. Ще науча вдругиден. Има само една реална следа: на дясната ми ръка — кожата на върха на пръстите е охлузена. Но днес на ИНТЕГРАЛА Вторият Строител ме уверяваше, че е видял как случайно съм докоснал с тези пръсти диска на шлайфмашината — там е работата. Може и така да е. Дори е много вероятно. Не зная — нищо не зная.