Евгений Замятин
Ние (16)

16

Конспект:

Жълтото

Двуизмерната сянка

Неизлечимата душа

Не съм писал няколко дни. Не зная точно колко: всичките си приличат. Всички са в един цвят — жълт, като изсушен, нагрят пясък, и нито педя сянка, нито капка вода, и по жълтия пясък — без край. Не мога без нея — а тя от момента, когато така странно изчезна в Древния Дом…

Видях я само веднъж по време на разходката. Преди два-три-четири дни — не зная: всичките си приличат. Тя се мярна, изпълни за секунда жълтия празен свят. Хванал ръката й — до рамото й, — двойният S, тънкият хартиен доктор и още някой, четвърти — запомних само пръстите му: те излитаха от ръкавите на юнифата му като снопчета лъчи — необикновено тънки, бели, дълги. I вдигна ръка, махна ми; през главата на S — наведе се към онзи с пръстите-лъчи. Счу ми се думата ИНТЕГРАЛ: четиримата ме погледнаха; и мигом се изгубиха в сиво-синьото небе, и отново — жълтият, спечен от сушата път.

Същия ден вечерта тя имаше розов талон за мен. Стоях пред номератора — и с нежност, с омраза го молех да щракне, за да се появи час по-скоро в белия процеп: I–330. Хлопваше вратата, от асансьора излизаха — бледи, високи, розови, мургави, щорите наоколо падаха. Нея я нямаше. Не дойде.

И може би точно в тази минута, точно в 22, когато пиша това — тя, затворила очи, също както тогава, се обляга на нечие рамо и също тъй му говори: „Обичаш ли ме?“ На кого? Кой е той? Дали не онзи, с лъчите-пръст или R с дебелите устни-фонтан? Или S?

… Защо през всички тези дни чувам зад себе си плоските му шляпащи като в локва стъпки? Защо всички тези дни е след мен — като сянка? Отпред, отстрани, отзад — сиво-синя, двуизмерна сянка; през нея минават, настъпват я, но тя все тъй е неизменно тук, до мен, сякаш завързана с невидима пъпна връв. Може би тази пъпна връв е тя — I? Не зная. Или може би те, Пазителите, вече знаят, че аз…

Ако ми кажат: вашата сянка ви вижда, през цялото време ви вижда. Разбирате ли? Изведнъж се появява странно усещане: ръцете ми са чужди, пречат ми и забелязвам, че ги размахвам нелепо, не в такт с крачките си. Или изведнъж — това непреодолимо желание да се огледам, а не бива да го правя, за нищо на света, вратът ми е като скован. И бягам, бягам все по-бързо и чувствувам с гърба си: след мен все по-бързо тича и сянката, и от нея — наникъде, наникъде…

В стаята си съм, най-после сам. Тук пък нещо друго: телефонът. Отново набирам номера: „Да, моля, I триста и трийсет.“ И отново в слушалката — лек шум, нечии крачки в коридора — покрай вратата на стаята й, и мълчание… Трясвам слушалката — не мога, не мога повече. Натам — при нея.

Това беше вчера. Хукнах натам и цял час, от 16 до 17, обикалях около дома, където живее. Покрай мен, в редици — номера. Хиляди нозе отмерваха такт и поклащайки се, край мен пълзеше милионнокрако чудовище. А аз съм сам, изхвърлен от бурята на необитаем остров, и търся, търся с поглед в сиво-сините вълни.

Ей сега ще се мерне отнякъде остро-насмешливият ъгъл на вдигнатите към слепоочията вежди и тъмните прозорци на очите — там, вътре, пламти камина, движат се нечии сенки. И аз — направо там, вътре, и ще й кажа „ти“ — непременно „ти“: „Нали знаеш, че не мога без теб. Тогава защо?“

Но тя мълчи. И изведнъж чувам тишината, изведнъж чувам — Музикалният Завод, и разбирам: вече минава 17, всички отдавна са си отишли, аз съм сам, закъснял. Наоколо — стъклена, заляна от жълтото слънце пустиня. Виждам: сякаш във вода — в стъклената повърхност на паважа — обърнати обратно блестящи стени, и обратно, присмехулно, надолу с главата вися и аз.

Трябва веднага, още в този миг, да получа удостоверение от Медицинското Бюро, че съм болен, иначе ще ме хванат и — — А може би така ще е най-добре. Да остана тук и спокойно да чакам, докато ме видят и отведат в Операционната — веднъж завинаги да свърши всичко, наведнъж да изкупя вината си.

Шумолене, пред мен — двойно извитата сянка. Без да вдигам поглед, усетих как бързо се забиха в мен двете остри сиво-стоманени свределчета, с последни сили се усмихнах и казах — нещо трябваше да кажа:

— Аз… трябва да отида в Медицинското Бюро.

— Какво се е случило? Защо стоите тук?

Нелепо обърнат наопаки, окачен с главата надолу, аз мълчах и целият пламтях от срам.

— Вървете след мен — строго каза S.

Покорно тръгнах, размахал ненужните си чужди ръце. Не можех да вдигна очи, през цялото време вървях в непознат, обърнат с главата надолу свят: ето някакви машини — с основите нагоре, и хора със залепени за тавана крака, и още по-долу — застиналото в дебелото стъкло на паважа небе. Помня: най-много ми беше мъчно, че за последен път в живота си виждах света — не истински, а обърнат наопаки. Но не биваше да вдигам очи.

Спряхме. Пред мен — стъпала. Една крачка — и ще видя: фигури в бели престилки, огромната безмълвна Камбана…

С усилие, сякаш най-после бях приведен в движение, откъснах поглед от стъклото под краката си — изведнъж в лицето ми плиснаха златните букви „Медицинско“… Защо ме доведе тук, а не в Операционната, защо ме пощади — дори не помислих за това тогава: с един скок — през стъпалата, плътно затворих вратата след себе си — и въздъхнах. Сякаш от сутринта не бях дишал, сякаш сърцето ми бе спряло — и едва сега си поех дъх за първи път, едва сега се отвори шлюзът в гърдите ми…

Двама: единият — нисичък, с крака като трупчета — с очи сякаш вдигаше пациентите си на рога, а другият — тънък, с блестящи устни-ножици, нос-острие… Същият.

Втурнах се към него като към роден брат, право срещу остриетата, и почнах — за безсънието, сънищата, сенките, жълтия свят… Устните-ножици се усмихваха.

— Закъсали сте! Мисля, че ви се е появила душа.

Душа ли? Тази странна, древна, отдавна забравена дума. Понякога казвахме „задушевно“, „равнодушно“, „душегубец“, но душа — —

— Това е… много опасно — промълвих аз.

— Неизлечимо — отрязаха ножиците.

— Но… какво представлява всъщност? Някак не… не мога да си представя.

— Виждате ли… как да ви… Нали сте математик?

— Да.

— Вземете някаква плоскост, повърхност, ето това огледало например. На повърхността сме ние с вас, ето — виждате ли, примижаваме срещу слънцето и тази синя електрическа искра в тръбичката, и ей там — мярва се сянката на авиолет. Само на повърхността, само за миг. Но представете си — тази непроницаема повърхност изведнъж се е размекнала от някакъв вътрешен огън и вече нищо не се плъзга по нея, а прониква навътре, натам, в този огледален свят, където ние като деца с любопитство сме надничали — децата изобщо не са така глупави, уверявам ви. Плоскостта е станала обем, тяло, свят и вътре в огледалото — вътре във вас — слънцето, и вихърът от винта на авиолета, и вашите треперещи устни, и още нечии. Разбирате ли — студеното огледало отразява, отхвърля, а това — всмуква, и от всичко остава следа — навеки. Зървате едва забележима бръчица върху нечие лице — и тя вече завинати е във вас; чувате веднъж: в тишината пада капка — и сега отново я чувате…

— Да, да, точно така… — Хванах го за ръката. И сега чувах: от крана на чешмата — в тишината бавно капят капки. И това се бе запечатало мен — завинаги. — Но все пак откъде-накъде изведнъж — душа? Нямах, нямах — и изведнъж… Защо другите нямат, а аз…

Още по-здраво се вкопчих в тънката ръка: страх ме беше да не изгубя спасителния пояс.

— Защо ли? А защо нямаме пера, криле — само раменни кости, само основи за криле? Защото крилете вече не са ни нужни — имаме авиолети, крилете само биха ни пречили. Те са, за да летиш, а ние вече нямаме закъде: ние долетяхме, пристигнахме, нали?

Объркано кимнах. Той ме погледна, разсмя се остро, ланцетно. Онзи, другият, чу, тромаво изтрополя от своя кабинет, с поглед сякаш вдигна на рога моя тънък доктор, мен също.

— Какво има? Как така душа? Душа ли, казвате? По дяволите! Така скоро и до холера ще стигнем. Аз ви казвах (тънкият бе вдигнат на рога), казвах ви: всякаква там фантазия трябва… На всички… Да се оперира фантазията. Само хирургията, само ножът…

Той надяна огромни рентгенови очила, дълго ме обикаля и се вглежда през черепа — в мозъка ми, записва нещо в бележника си…

— Крайно, крайно интересно! Слушайте: не бихте ли се съгласили… да ви спиртосаме? За Всеобщата Държава това би било извънредно… това би ни помогнало да предотвратим епидемията… Ако нямате, разбира се, особени причини…

— Знаете ли — каза другият, — номер Д петстотин и три е един от създателите на ИНТЕГРАЛА и съм сигурен — това би нарушило…

— Ааа — измуча онзи и затрополя обратно към кабинета си. Останахме двамата. Хартиената ръка леко, гальовно ме докосна, лицето-профил се приближи плътно до моето; той прошепна:

— Ще ви кажа на четири очи — не сте само вие. Моят колега не случайно говори за епидемия. Спомнете си, не сте ли забелязвали у някой друг нещо подобно, много близко… — Той внимателно ме погледна. За какво намеква — за кого? Нима — —

— Слушайте… — Скочих от стола. Но той вече заговори на висок глас:

— … А против безсъние, против тези ваши сънища — мога да ви посъветвам едно: ходете повече пеш. Ето, още утре сутринта вземете да се разходите… защо не и до Древния Дом.

Той отново ме убоде с очи, тънко се усмихна. И ми се стори: съвсем ясно видях увитата в тънката тъкан на тази усмивка дума — буква — име, единственото име… Или това отново е само фантазия?

Едва дочаках да ми напише удостоверението, че съм болен (за днес и утре), още веднъж му стиснах здраво ръка и мълком изтичах навън.

Сърцето — леко и бързо като авиолет, ме носи, издига ме нагоре. Знаех: утре ме чака радост. Каква?