Евгений Замятин
Ние (14)

14

Конспект:

„Мой“. Не бива

Студеният под

Още за вчера. Снощи Личният ми час преди сън бе зает и не можах да пиша. Но всичко е у мен — като гравирано, и сигурно затова — изглежда, завинаги — е този непоносимо студен под…

Вечерта при мен дойде О — това бе нейният ден. Слязох при дежурния да получа право на щори.

— Какво ви е? — попита той. — Днес сте някак особен…

— Аз ли?… Болен съм…

Всъщност не лъжех: разбира се, че съм болен. Това е болест. И веднага си спомних: да, нали имам удостоверение… Попипах го в джоба си: ето, шумоли. Значи всичко е било, всичко е било наистина…

Подадох бележката на дежурния. Чувствувах как бузите ми пламват; без да поглеждам, видях: дежурният ме гледа учудено.

И ето — 21,30. В стаята отляво щорите са спуснати. В стаята отдясно — виждам съседа си: над книгата — плешивата му, цялата в цицини глава и челото — огромна жълта парабола. Мъчително крача из стаята, крача: как ще мога — след всичко онова — с нея, с О? И отдясно — със сигурност усещам, че ме наблюдават, ясно виждам бръчките по челото — жълти, нечетливи редове; и, кой знае защо, ми се струва — тези няколко реда са за мен.

В 22 без четвърт в стаята ми — радостен розов вихър, здрав пръстен от розови ръце около врата ми. Но чувствувам: пръстенът се разхлабва, разхлабва — отвори се — ръцете й се отпуснаха…

— Вие не сте вече същият, не сте предишният, не сте моят!

— Що за странна терминология: „мой“. Никога не съм бил… — И се запънах: дойде ми наум — по-рано не съм бил, вярно, но сега… Та сега аз живея не в нашия разумен свят, а в древния, фантастичния, в света на корен от минус единица.

Щорите падат. Там, зад стената отдясно, съседът изтървава книгата си на пода и в последния тесен, мигновен процеп между щората и пода — виждам: жълтата ръка хваща книгата и у мен пламва желанието: с всички сили да се уловя за тази ръка…

— Мислех — исках да ви срещна днес на разходката. Толкова много — толкова много неща трябва да ви…

Мила, клета О! Розовата й уста — розов полумесец с рогчетата надолу. Но не мога да й разкажа какво се случи — дори само защото така ще я направя съучастница в моите престъпления: нали знам, тя няма да намери сили да отиде в Бюрото на Пазителите и следователно — —

О лежеше. Бавно я целувах. Целувах тази наивна пухкава гънчица на китката, сините очи бяха затворени, розовият полумесец бавно разцъфваше, разтваряше се — и аз я целувах цялата.

Изведнъж осъзнах: до каква степен всичко у мен е опустошено, отдадено. Не мога, не бива. Трябва — не бива. Устните ми изведнъж изстинаха…

Розовият полумесец затрепери, помръкна, изкриви се. О придърпа отгоре си завивката, скри се с лице към възглавницата.

Седях на пода до леглото — какъв отчайващо-студен под, — седях мълчаливо. Мъчителен студ отдолу — все по-нагоре, все по-нагоре. Вероятно същият мълчалив студ е и там, в сините, безмълвни междупланетни пространства.

— Разберете: не исках… — промълвих аз… — Аз с всички сили…

Така е: аз, истинският, не исках. И все пак: с какви думи да й го кажа. Как да й обясня, че желязото не искаше, но законът е неизбежен, точен — —

О вдигна лице от възглавниците и без да отваря очи, каза:

— Излезте. — Но от сълзите й се чу „излетте“ и, кой знае защо, запомних и тази нелепа подробност.

Целият пронизан от студ, вцепенен, излязох в коридора. Там, зад стъклото — лека, едва забележима мъгла. Но нощес тя сигурно отново ще се спусне, ще ни обгърне отвсякъде. А какво ще стане след нощта?

О мълчаливо се плъзна покрай мен към асансьора, вратата се захлопна.

— Една минутка — викнах: стана ми страшно.

Но асансьорът вече бучеше надолу, надолу, надолу…

Тя ми отне R.

Тя ми отне О.

И все пак, и все пак.