Евгений Замятин
Ние (9)

9

Конспект:

Литургията

Ямби и хореи

Чугунената ръка

Тържествен, светъл ден. В такъв ден забравяш за слабостите, за несъвършенствата и болестите си — всичко е кристално-непоколебимо, вечно като създаденото от нас ново стъкло…

Площадът на Куба. Шестдесет и шест мощни концентрични кръга: трибуните. И шестдесет и шест реда: кротките светилници-лица, очи, отразили сиянието на небесата — или може би сиянието на Всеобщата Държава. Алени като кръв цветя — устните на жените. Нежни гирлянди от детски лица — на първите редове, близо до мястото на действието. Задълбочена, строга, готическа тишина.

Ако съдим по стигналите до нас описания, нещо подобно са изпитвали древните по време на своите „богослужения“. Но те са служили на своя безсмислен, неизвестен Бог, а ние служим на смислен и съвсем точно известен; техният Бог не им е дал нищо освен вечни, мъчителни търсения; не е измислил нищо по-умно от това да се принесеш в жертва, без да разбираш защо, а ние принасяме жертва на нашия Бог, на Всеобщата Държава — спокойна, обмислена, разумна жертва. Да, това бе тържествена литургия в чест на Всеобщата Държава, спомен за суровото време на Двестагодишната война, величествен празник на победата на всички над единия, на сбора над единицата…

Ето го — този един — стоеше на стъпалата на налетия със слънце Куб. Бяло… дори не — не бяло, а вече без цвят — стъклено лице, стъклени устни. И само очи, черни, попиващи, поглъщащи дупки, и онзи страшен свят, от който го деляха няколко минути. Златната плочка с номера е вече свалена. Ръцете са вързани с пурпурна лента (старинен обичай: обяснението е, че в древността, когато това е ставало не в името на Всеобщата Държава, осъдените, естествено, се чувствували в правото си да се съпротивляват, затова обикновено оковавали ръцете им във вериги).

А горе, на Куба, до Машината — неподвижната, сякаш метална фигура на този, когото наричаме Благодетеля. Оттук, отдолу, лицето не се вижда ясно: личат само строгите му, величествени квадратни очертания. Затова пък ръцете… Има такива фотографии: много близо, на преден план снети ръце — излизат огромни, приковават погледа — закриват всичко. Тези тежки, засега спокойно лежащи върху коленете ръце — ясно: те са каменни и коленете едва издържат тежестта им…

Изведнъж една от тези грамадни ръце бавно се вдигна — бавен, чугунен жест — и от трибуните, по волята на вдигнатата ръка, към Куба се приближи един номер. Беше от Държавните Поети, ощастливен от жребия да увенчае празника със стиховете си. И над трибуните загърмяха божествени медни ямби — за онзи безумец със стъклените очи, който стоеше там, на стъпалата, и чакаше логическата последица от безумствата си.

… Пожар. Люлеят се сградите, бликват нагоре като течно злато, рухват. Превиват се зелените дървета, капе сок и накрая — само черните кръстове на гробниците. Но се явява Прометей (това, разбира се, сме ние):

И впрегна огъня в стомана той,

и хаоса в закони окова.

Всичко е ново, стоманено: стоманено слънце, стоманени дървета, стоманени хора. Изведнъж някакъв безумец — „отвърза огъня на воля“ — и отново всичко загива…

За съжаление бързо забравям стихове, но запомних едно: не могат да се намерят по-поучителни и прекрасни образи.

Отново бавен, тежък жест — и на стъпалата на Куба се появява втори поет. Чак се надигнах: не може да бъде! Да, това са неговите дебели негърски устни, той е… Защо не каза по-рано, че му предстои такава висока… Устните му треперят посивели. Разбирам: пред погледа на Благодетеля, пред гвардията на Пазителите — но все пак така да се вълнува…

Резки, бързи — като остра брадва — хореи. За нечутото престъпление: за кощунствените стихове, в които Благодетелят бил наречен… не, ръката ми не се повдига да го повторя.

R–13, бледен, без никого да поглежда (не очаквах от него такъв свян) — слезе, седна. За част от секундата до него ми се мярна нечие лице — остър, черен триъгълник — и веднага се изличи; моите очи — хилядите очи — натам, нагоре, към Машината. Където — трети чугунен жест на нечовешката ръка. И полюшван от невидим вятър — престъпникът пристъпва бавно, едно стъпало — още едно — и ето крачката, последната в неговия живот — и той е с лице към небето, с отметната назад глава — на последното си ложе.

Тежък, каменен като съдбата, Благодетелят заобиколи Машината, положи върху ръчката огромната си ръка… Ни шум, ни дъх: всички очи са вперени в тази ръка. Какъв огнен, завладяващ вихър — да бъдеш оръдие, да владееш стотиците хиляди волта. Каква велика участ!

Безкрайна секунда. Включвайки тока, ръката тръгна надолу. Блесна непоносимо яркото острие на лъча — едва чут пукот в тръбичките на Машината, подобен на тръпка. Простряното тяло — цялото в лека, светеща мъгла — стопяваше се, стопяваше се пред очите ни, разтваряше се с ужасяваща бързина. И нищо — само локва химически чиста вода, преди минута буйно и червено пулсирала в сърцето…

Това беше нещо елементарно, всеки от нас го знаеше: да, дисоциация на материята, да, разпадане на атомите на човешкото тяло. И въпреки това всеки път беше — чудо, беше — знамение за нечовешката мощ на Благодетеля.

Горе, пред Него — пламналите лица на десет женски номера, полуразтворени от вълнение устни, полюшвани от вятъра цветя^[1].

По стар обичай — десет жени увенчаваха с цветя неизсъхналата още от пръските юнифа на Благодетеля. С величествената крачка на първосвещеник Той бавно се спуска надолу, бавно минава между трибуните, следван от вдигнатите нежни бели клонки — женските ръце, и от единномилионната буря от викове. После същите викове в чест на гвардията на Пазителите, които незримо присъствуваха някъде тук, в нашите редове. Кой знае: може би точно тях, Пазителите, е видял във фантазията си древният човек, за да създаде своите нежно-страшни „архангели“, поставени да бдят над всекиго от раждането му.

Да, нещо от древните религии, нещо пречистващо като гръмотевична буря имаше в цялото това тържество. Вие, които ще четете написаното от мен — преживявали ли сте подобни минути? Би било жалко за вас, ако не сте…