Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (ноември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 декември 2007 г.)
Корекция
Mandor (2010)

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
АвторЕвгений Замятин
ИлюстраторГеоргий Петрусов
Създаден1920
СССР
Първо издание1920 г.
Оригинален езикруски
Страници226
ISBNISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass FortressСтъклената крепост.

Източници

15

Конспект:

Камбаната

Огледалното море

Съдено ми е вечно да горя

 

Едва влязох в хелинга, където се строи ИНТЕГРАЛЪТ, и насреща ми — Вторият Строител. Лицето му както винаги: кръгло, бяло, фаянсово — чинийка, и говори, сякаш поднася на чинийката нещо страшно вкусно:

— Ей, на̀, разболяхте се, ваша милост, и вчера без вас, без началството, тъй да се каже — произшествие.

— Произшествие?

— Ами да! Звънецът удари, свършихме, тръгнахме да излизаме от хелинга — и представете си: дежурният залови неномериран човек. Как се е промъкнал — умът ми не го побира. Отведоха го в Операционната. Там сиромахът ще си каже как и защо (усмивка — апетитна…)…

В Операционната работят нашите най-добри и опитни лекари под непосредственото ръководство на самия Благодетел. Там има разни уреди и най-вече там е знаменитата Газова Камбана. Това е всъщност стар училищен опит: под стъкления похлупак пускат мишка; разреждат постепенно въздуха под похлупака с помощта на въздушна помпа… И тъй нататък. Само че, разбира се. Газовата Камбана е значително по-съвършен апарат — използуват се различни газове и после — това вече не е издевателство над малкото беззащитно животинче, а се прави с възвишена цел — грижа за безопасността на Всеобщата Държава, с други думи, за щастието на милионите. Преди около петстотин години, когато Операционната едва започвала да функционира, се намерили глупаци, които я сравнявали с древната инквизиция, но това е нелепо — все едно да сравниш хирурга, който прави трахеотомия, с разбойника от широкия друм: и двамата държат нож в ръцете си, и двамата прерязват гърлото на жив човек. И все пак единият е благодетел, а другият — престъпник, единият е със знак +, другият — със знак — …

Всичко това — много ясно, за секунда, за едно завъртане на логическата машина, а после зъбците веднага захванаха минуса — и ето, на повърхността е вече друго: халката на шкафа още се поклаща. Вратата очевидно само е хлопнала — а нея, I, вече я няма: изчезнала е. Това машината изобщо не можеше да го смели. Сън? Но аз и сега чувствувам: непозната сладка болка в дясното рамо — тя е притисната към дясното ми рамо, I — до мен, в мъглата. „Ти обичаш ли мъглата?“ Да, и мъглата… всичко обичам и всичко е гъвкаво, ново, удивително, всичко е чудесно…

— Всичко е чудесно — казах на глас.

— Чудесно? — кръгло се ококориха фаянсовите очи. — Тоест какво му е чудесното? Щом този, неномерираният, се е изхитрил… тогава те са навсякъде, наоколо, през цялото време, те са тук, те са — около ИНТЕГРАЛА, те…

— Но кои те?

— Знам ли кои? Но ги усещам, разбирате ли? През цялото време.

— А чухте ли: изобретили май някаква операция — изрязват фантазията? (Тези дни наистина чувах нещо такова.)

— Да, знам. Но какво общо има това?

— Ами на ваше място бих отишъл и помолил да ми направят тази операция.

Върху чинийката се появи нещо лимоненокисело. Милият — обиди го далечният намек, че той може би има фантазия… Впрочем: преди седмица аз също навярно бих се обидил. А сега — сега не: защото зная, че има нещо такова у мен — болен съм. И зная още — не искам да оздравея. Не искам, и това е. Изкачихме се по стъклените стъпала. Всичко — долу под нас — като на длан…

Вие, които четете тези записки — каквито и да сте, — над вас грее слънце. И ако някога сте боледували от моята болест, сигурно знаете какво е — какво може да бъде — слънцето сутрин, виждали сте това розово, прозрачно, топло злато. И самият въздух — леко розов, и всичко е просмукано с нежната слънчева кръв, всичко е живо: живи са и до един се усмихват хората. Може след час всичко да изчезне, може след час да изтече розовата кръв, но засега е — живо. И аз виждам: пулсират, преливат се стъклените сокове на ИНТЕГРАЛА; виждам: ИНТЕГРАЛЪТ мисли за великото си и страшно бъдеще, за тежкия товар на неизбежното щастие, което той ще понесе натам, нагоре, към вас, незнайни, към вас, дето вечно търсите и никога не намирате. Ще намерите, ще бъдете щастливи — длъжни сте да бъдете щастливи и не ви остава да чакате дълго.

Корпусът на ИНТЕГРАЛА е почти готов: изящен удължен елипсоид от стъкло — вечно като златото, гъвкаво като стоманата. Виждах как вътре закрепват към стъкленото тяло напречни ребра — шпангоути, надлъжни — стрингери; как монтират на кърмата фундамента за огромния ракетен двигател. На всеки три секунди мощната опашка на ИНТЕГРАЛА ще изригва пламък и газове във вселената — и ще лети, ще лети — огненият Тамерлан на щастието…

Виждах: отмерено и бързо, в такт — по Тейлър, подобно лостове на огромна машина, хората долу се навеждаха, изправяха се и се обръщаха. В ръцете им искряха оксижени: с огън режеха, с огън спояваха стъклените стени, ъгли, ребра, сглобки. Виждах: по стъклените релси бавно се пързаляха прозрачно-стъклени чудовищни кранове и също като хората послушно се извиваха, навеждаха се, наместваха вътре, в утробата на ИНТЕГРАЛА, товарите си. И това бе едно цяло: очовечени, съвършени хора. Това бе висша, разтърсваща красота, хармония, музика… По-скоро — долу, при тях, с тях!

И ето — рамо до рамо, споен с тях, обхванат от стоманения ритъм… Отмерени движения: гъвкаво-кръгли, румени бузи; огледални, непомрачени от безумието на мислите чела. Плавах по огледално море. Почивах си.

И изведнъж някой спокойно се обърна към мен:

— Как сте — по-добре ли ви е днес?

— Кое да е по-добре?

— Ами нали ви нямаше вчера. Мислехме си да не е нещо опасно… — Челото грейнало, усмивката — детска, невинна.

Кръвта нахлу в лицето ми. Не можех, не можех да излъжа тези очи. Мълчах, потъвах…

Горе, в отвора на люка, се показа фаянсовото лице — сияйна кръгла белота.

— Ей, Д петстотин и три! Елате, ако обичате! Тук, при нас, става нещо — възловите моменти в конзолите показват критични стойности.

Без да доизслушам събеседника си, хукнах презглава нагоре — позорно се спасявах с бягство. Нямах сили да вдигна очи — погледът ми се премрежваше от бляскащите стъклени стъпала под краката, с всяко стъпало — все по-безнадеждно: на мен, престъпника, отровения, не ми е тук мястото. Никога вече няма да се влея в точния механичен ритъм, няма да плавам по огледално-безметежното море. Съдено ми е вечно да горя, да се мятам, да търся ъгълче, където да се свра — вечно, докато най-сетне не намеря сили да отида и — —

И ледена искра ме прониза целия: аз — как да е, на мене така ми се пада, но нали ще трябва и за нея, и нея също…

Измъкнах се от люка на палубата и спрях: накъде сега, защо дойдох тук? Погледнах нагоре. Над хоризонта се издигаше бледото, измъчено от зенита слънце. Долу — ИНТЕГРАЛЪТ, сиво-стъклен, мъртъв. Розовата кръв изтече, разбирам, че това са мои фантазии, че всичко си е както преди и в същото време явно…

— Ама вие, Петстотин и три, оглушахте ли? Викам, викам… Какво ви е? — Вторият Строител — направо в ухото ми: сигурно отдавна крещи.

Какво ми е? Изтървах щурвала. Моторът бучи с пълна сила, авиолетът тръпне и се носи напред, а щурвала го няма — и не зная накъде летя, надолу — тогава ще се блъсна в земята, или нагоре — към слънцето, към огъня…