Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (ноември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 декември 2007 г.)
Корекция
Mandor (2010)

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
АвторЕвгений Замятин
ИлюстраторГеоргий Петрусов
Създаден1920
СССР
Първо издание1920 г.
Оригинален езикруски
Страници226
ISBNISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass FortressСтъклената крепост.

Източници

24

Конспект:

Границата на функцията

Великден

Да зачеркна всичко

 

Аз съм като машина, включена на твърде чести обороти; лагерите са се нагрели, още миг — и ще закапе разтопен метал, и всичко — в нищото. По-бързо — студена вода, логика. Изливам цели кофи, но логиката съска върху нагорещените лагери и се разтваря във въздуха като неуловима бяла пара.

Добре, знае се, че за да се установи истинското значение на функцията, трябва да се вземе нейната граница. Разбирам, че границата на вчерашното нелепо „разтваряне във вселената“ е смъртта. Защото тъкмо смъртта е най-пълното ни разтваряне във вселената. Оттук — ако означим любовта с Л, а смъртта със С, то Л = f(С), тоест любовта и смъртта…

Да, точно така, точно така. Тъкмо затова се страхувам от I, боря се с нея, не искам. Но защо у мен „не искам“ и „иска ми се“ — са едно до друго? Там е целият ужас, че отново ми се иска вчерашната блажена смърт. Там е целият ужас, че дори сега, когато логическата функция е решена, когато е очевидно, че тя включва смъртта, аз въпреки това я искам — с устните, ръцете, гръдта си, с всеки милиметър.

Утре е Денят на Единодушието. Там, разбира се, ще бъде и тя, ще я видя, но отдалече. Отдалече — от това ще ме боли, защото ми е необходимо, неудържимо ме тегли — да съм до нея, ръцете й, рамото й, косите й… Но и тази болка дори е желана — нека.

Велики Благодетелю! Какъв абсурд — да искаш болка. Кой не знае, че болезнените — отрицателни, събираеми намаляват сбора, който наричаме „щастие“. И следователно…

И ето — никакви „следователно“. Чисто е. Голо.

 

ВЕЧЕРТА:

През стъклените стени на дома — ветровит, трескаво-розов, тревожен залез, обръщам креслото си така, че това, розовото, да не ми боде очите; прелиствам записаното — и виждам: отново съм забравил, че не пиша за себе си, а за вас, непознати, които обичам и съжалявам — за вас, дето още се влачите в отдалечените векове, там долу.

Ето — за Деня на Единодушието, за този велик ден. Винаги съм го обичал — още от детството си. Струва ми се, че за нас той е това, което е бил за древните „Великден“. Помня, няколко дни преди това си правех такова едно часово календарче — тържествено зачерквах всеки час: с един час е по-близо, един час по-малко ще чакам… Ако бях сигурен, че никой няма да ме види — честна дума, и сега бих си носил такова календарче и бих записвал колко още остава до утре, когато ще я видя — макар и отдалече…

(Попречиха ми: донесоха ми новата юнифа, направо от ателието. По традиция ни раздават нови юнифи за утрешния ден. В коридора — стъпки, радостни възклицания, шум.)

Продължавам. Утре ще видя познатото, повтарящо се всяка година и всеки път по нов начин вълнуващо зрелище: могъщата Чаша на Съгласието, благоговейно вдигнатите ръце. Утре е Денят на ежегодните избори на Благодетеля. Утре отново ще връчим на Благодетеля ключовете от непоклатимата крепост на нашето щастие.

Разбира се, това не прилича на неорганизираните, без всякакъв ред избори на древните, когато — смешно е да се каже — дори не е бил известен предварително резултатът от изборите. Какво по-безсмислено от това — да изграждаш държавата слепешком, върху напълно непредвидими случайности? Но ето, оказва се, че са били нужни цели векове, за да се разбере това.

Да повтарям ли, че при нас и този път — както винаги — няма място за никакви случайности, нищо неочаквано не може да се случи. И самите избори имат по-скоро символично значение: да напомнят, че сме единен, могъщ, милионноклетъчен организъм, че ние — ако говорим с думите от древното Евангелие, сме единна Църква. Защото историята на Всеобщата Държава не познава такъв случай — дори един-единствен глас да дръзне да наруши величествената хармония в този тържествен ден.

Казват, че древните правели изборите си някак тайно, спотайващи се като крадци; някои наши историци твърдят дори, че отивали на изборните тържества грижливо маскирани (представям си това фантастично мрачно зрелище: нощ, площад, промъкващи се покрай стените фигури с тъмни наметала; люшкания от вятъра ален пламък на факлите…). Защо е била необходима цялата тази тайнственост, не е изяснено окончателно; най-вероятно е изборите да са били свързвани с някакви мистични, суеверни, може би дори престъпни обреди. Ние нямаме какво да крием или да се срамуваме: празнуваме изборите си открито, честно, през деня. Виждам как всички гласуват за Благодетеля; всички виждат как аз гласувам за Благодетеля — може ли да бъде другояче, щом „всички“ и „аз“ — сме единното „Ние“. Колко по-облагородяващо, искрено, извисено е това от страхливата престъпна „тайна“ на древните. И после: колко е по-целесъобразно. Дори ако допуснем невъзможното, тоест някакъв дисонанс в обичайната монофония, нали невидимите Пазители са тук, сред нас: веднага могат да установят кои са заблудените номера и да ги спасят от следващи погрешни стъпки, а Всеобщата Държава — от тях самите. И накрая още нещо…

През стената отляво: пред огледалната вратичка на гардероба някаква жена припряно разкопчава юнифата си. И за секунда, смътно: очите, устните, двете остри розови пъпки. После щорите падат, мигом у мен оживява вчерашното и не зная вече какво исках да кажа с това „и накрая още нещо“, не искам за това, не искам! Искам само едно: I. Искам всяка минута, винаги да бъде с мен — само с мен. И това, което преди малко написах за Единодушието — е съвсем излишно и ненужно, иска ми се всичко да зачеркна, да го скъсам, да го изхвърля. Защото зная (нека да е кощунство): празник има само с нея, само ако е до мен, рамо до рамо. А без нея утрешното слънце ще бъде само кръгче от ламарина, небето също — оцветена в синьо ламарина, и аз самият.

Хващам телефонната слушалка:

— I, вие ли сте?

— Да. Колко късно се обаждате!

— Може би още не е късно. Искам да ви помоля… Искам утре да бъдете с мен. Мила…

„Мила“ го казвам съвсем тихо. И кой знае защо, ми се мярва онова, което се случи днес сутринта на хелинга: сложиха на шега един часовник под стотонния чук — размах, вятър в лицето — и стотонно нежното, тихо докосване до крехкия часовник.

Пауза. Струва ми се, че чувам там — в стаята на I — нечий шепот. После гласа й:

— Не, не мога. Нали разбирате: аз сама бих… Не, не мога. Защо? Утре ще видите.

НОЩ.