Евгений Замятин
Ние (29)

29

Конспект:

Нишки по лицето

Кълнове

Противоестествена компресия

Странно: барометърът пада, а вятър все още няма, тишина. Там, горе, вече е започнала — още невидима за нас — бурята. Заплашително надвисват облаци. Още са малко — отделни зъбчати отломъци. Сякаш горе вече е разрушен някакъв град и надолу летят отломъци от стени и кули, нарастват пред очите ми с ужасяваща бързина — все по-близо, — но цели дни има да летят още през синята безкрайност, докато рухнат при нас долу, на дъното.

Долу — тишина. Във въздуха — тънки, необясними, почти невидими нишки. Всяка есен идат някъде оттам, иззад Стената. Бавно плават — и изведнъж чувствувате: нещо чуждо, невидимо ляга върху лицето ви, искате да го отмахнете — не: не можете, за нищо на света не можете да се отървете…

Особено много са тези нишки — ако тръгнете покрай Зелената Стена, където се разхождах днес сутринта: I ми определи среща в Древния Дом — в нашия „апартамент“.

Вече отминавах грамадата на Древния Дом, когато чух след себе си нечии ситни, припрени стъпки, ускорено дишане. Обърнах се — и видях: О ме настигаше.

Цялата беше някак особено, завършено, еластично кръгла. Ръцете и гърдите, цялото й тяло, толкова познато, се бе наляло и опъваше юнифата: току-виж разкъсало тънкия плат — и навън, на слънце, на светло. Представям си: там, в зелените дебри, пролетно време също тъй упорито пробиват земята кълнове — за да пуснат час по-скоро клонки, листа, по-скоро да цъфнат.

Няколко секунди тя мълча — синьо сияние насреща ми.

— Видях ви тогава — в Деня на Единодушието.

— И аз ви видях… — И веднага си спомних как тя бе застанала долу, в тесния проход, притисната до стената, прикрила с ръце корема си. Неволно погледнах закръгления й под юнифата корем.

Тя забеляза — цялата стана кръгло-розова, и розова усмивка.

— Толкова съм щастлива — толкова съм щастлива… Препълнена съм — разбирате ли: до ръба. И ето — вървя и не чувам нищо наоколо, чувам само вътре в себе си…

Мълчах. На лицето ми — нещо чуждо, което ми пречи — и не мога да го отмахна. И изведнъж неочаквано, още по-синьо грейнала, тя улови ръката ми — почувствувах на ръката си устните й… Случваше се за първи път в живота ми. Беше някаква непозната досега древна ласка и от нея — такъв срам и болка, че аз (може би дори грубо) издърпах ръката си.

— Полудяхте ли? И не само това — изобщо вие… На какво се радвате? Нима не си давате сметка за това, което ви чака? Ако не сега, след месец, след два месеца…

Тя — клюмна; всички окръжности — изведнъж се огънаха, разкривиха се. А в сърцето ми — неприятна, дори болезнена компресия, свързана с усещането за жалост (сърцето не е нищо друго освен идеална помпа; компресията, свиването — всмукване на течност от помпата — е технически абсурд; оттук: колко абсурдни са всъщност, колко противоестествени, болезнени всички „любови“, „жалости“ и тъй нататък, предизвикващи такава компресия).

Тишина. Мътнозеленото стъкло на Стената — отляво. Тъмночервената грамада — отпред. И тези два цвята, сливайки се, ми подсказаха — нещо като резултанта — една, струва ми се, блестяща идея.

— Чакайте! Зная как да ви спася. Ще ви избавя от това: да видите детето си и после да умрете. Ще можете да го откърмите, разбирате ли — ще виждате как расте в ръцете ви, как се закръгля и налива като плод…

Тя цялата се разтрепери, вкопчи се в мен.

— Помните ли онази жена… отдавна, по време на разходката. Та тя сега е тук, в Древния Дом. Да вървим при нея и ви обещавам — незабавно ще уредя всичко.

Вече виждах как двамата с I я водим по коридорите — ето, тя е вече там, сред цветята, тревите, листата… Но тя отстъпи назад, рогчетата на розовия полумесец трепкаха, извити надолу.

— Онази същата ли? — каза тя.

— Тоест… — Кой знае защо, се смутих. — Е, да: същата.

— И вие искате да отида при нея — да я моля — да… Не ми говорете повече за това, да не сте посмели!

Тя бързо си тръгна, приведена. Но си спомни още нещо — обърна се и викна:

— Ще умра — да, нека! Какво ви интересува — не ви ли е все едно?

Тишина. Отгоре падат, с ужасяваща бързина нарастват пред очите ми — отломъци от сини кули и стени, но цели часове още — а може би дни — има да летят през безкрайността; бавно плават невидимите нишки, падат по лицето — и не можеш да ги отмахнеш, не можеш да се избавиш от тях.

Бавно вървя към Древния Дом. В сърцето ми — абсурдна, мъчителна компресия…