Евгений Замятин
Ние (5)

5

Конспект:

Квадратът

Владетелите на света

Приятно-полезната функция

Не, пак не е това, което искам да кажа. Пак говоря с вас, незнайни мой читателю, сякаш сте… да кажем, моят стар приятел R–13, поетът с негърските устни — всички го познават. А в същото време вие сте — на Луната, на Венера, Марс, Меркурий — кой ви знае къде сте и кой сте.

Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон.

Та ето на̀. Някой от древните мъдреци — разбира се, случайно — е казал нещо умно: „Света го владеят любовта и гладът.“ Ерго: за да завладее света, човек трябва да покори владетелите на света. Нашите прадеди са платили скъпа цена за победата над Глада: говоря за Великата Двестагодишна война — войната между града и селото. Вероятно от религиозни предразсъдъци фанатиците християни упорито са държали на своя „хляб“^[1]. Но през 35-а година — преди основаването на Всеобщата Държава — била изобретена нашата сегашна нефтена храна. Наистина оцелели само 0.2 процента от населението на Земята. Но затова пък как грейнало лицето й, изчистено от хилядолетната мръсотия. И тъй, тези нула цяло и две десети познали блаженството в чертозите на Всеобщата Държава.

Но нали разбирате: блаженството и завистта са числителят и знаменателя на дробта, наречена щастие. Какъв смисъл биха имали безбройните жертви на Двестагодишната война, ако в нашия живот все пак останеше повод за завист? А такъв повод останал, защото си останали носовете „кончета“ и „класическите“ носове (разговорът ни по време на разходката), защото за любовта на един се борели мнозина, а на други — никой.

Тогава, покорила Глада (алгебрично = на сбора от външни блага), Всеобщата Държава повела настъпление срещу другия владетел на света. Любовта. Накрая и тази стихия била победена, т.е., организирана и математизирана, и преди около триста години бил провъзгласен нашият исторически „Lex sexualis“: всеки от номерата има право — като на сексуален продукт — да получава любовта на всеки номер по избор.

А по-нататък е въпрос на техника. Подробно ви изследват в лабораторията на Сексуалното Бюро, определял точно съдържанието на половите ви хормони в кръвта — и ви изработват съответна Таблица на сексуалните дни. После подавате заявление, че през еди-кой си ден искате да ползувате номер еди-кой си (или еди-коя си) и получавате съответния талон (розов). Това е всичко.

Ясно: вече няма никакви поводи за завист, знаменателят на дробта на щастието е сведен до нула — дробта се превръща във великолепна безкрайност. И онова, което за древните е било източник на безкрайни глупави трагедии, у нас е сведено до приятно-полезна функция на организма — като съня, физическия труд, храненето, дефекацията и прочие. Оттук виждате как великата сила на логиката пречиства всичко, до което се докосне. О, ако можехте и вие, незнайни, да усетите тази божествена сила, ако можехте и вие да се научите да я следвате докрай.

Странно, днес писах за най-високите върхове в човешката история, през цялото време дишах планинския въздух на мисълта, а сякаш у мен е облачно, паяжинно и се шири някакъв четирикрак хикс — като кръст. Или са моите космати лапи и всичко това е, защото дълго ми бяха пред очите. Не обичам да говоря за тях — не ги обичам: те са следа от онази дива епоха. Нима у мен наистина — —

Исках да зачеркна всичко това, защото излиза от рамките на конспекта. Но после реших — няма да го зачеркна. Нека моите записки като свръхчувствителен сеизмограф изпишат кривата на най-незначителните мозъчни колебания: нали понякога точно тези колебания са предвестник — —

Е. това вече е абсурд, наистина би трябвало да го зачеркна: ние сме вкарали в руслото всички стихии — никакви катастрофи не може да възникнат.

И сега ми е съвсем ясно: странното чувство у мен е от квадратното положение, за което говорих в началото. Хиксът не е у мен (това не може да бъде) — просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели. Но вярвам, че няма да ме съдите прекалено строго. Вярвам, ще разберете, че ми е тъй трудно да пиша, както никога на нито един автор в цялата човешка история: някои са писали за съвременниците си, други — за потомците, но никой никога не е писал за прадедите си или за същества, подобни на тези наши тъй чужди, далечни прадеди…