Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мы, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (ноември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (22 декември 2007 г.)
- Корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.
Ние | |
Мы | |
Автор | Евгений Замятин |
---|---|
Илюстратор | Георгий Петрусов |
Създаден | 1920 СССР |
Първо издание | 1920 г. |
Оригинален език | руски |
Страници | 226 |
ISBN | ISBN 0-14-018585-2 |
бележки
|
„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.
Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.
Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.
Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.
Aдаптация
„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass Fortress – Стъклената крепост.
Източници
5
Конспект:
Квадратът
Владетелите на света
Приятно-полезната функция
Не, пак не е това, което искам да кажа. Пак говоря с вас, незнайни мой читателю, сякаш сте… да кажем, моят стар приятел R–13, поетът с негърските устни — всички го познават. А в същото време вие сте — на Луната, на Венера, Марс, Меркурий — кой ви знае къде сте и кой сте.
Добре, представете си квадрат — жив, прекрасен квадрат. И той трябва да говори за себе си, за своя живот. Квадратът изобщо не би се сетил да каже, че всичките му ъгли са равни: толкова е свикнал с това, че просто не го забелязва. Ето и аз през цялото време съм в подобно квадратно положение. Дори тия розови талони и всичко, свързано с тях: за мен това е равенството на четирите ъгъла, но за вас може би е по-сложно от бинома на Нютон.
Та ето на̀. Някой от древните мъдреци — разбира се, случайно — е казал нещо умно: „Света го владеят любовта и гладът.“ Ерго: за да завладее света, човек трябва да покори владетелите на света. Нашите прадеди са платили скъпа цена за победата над Глада: говоря за Великата Двестагодишна война — войната между града и селото. Вероятно от религиозни предразсъдъци фанатиците християни упорито са държали на своя „хляб“[1]. Но през 35-а година — преди основаването на Всеобщата Държава — била изобретена нашата сегашна нефтена храна. Наистина оцелели само 0.2 процента от населението на Земята. Но затова пък как грейнало лицето й, изчистено от хилядолетната мръсотия. И тъй, тези нула цяло и две десети познали блаженството в чертозите на Всеобщата Държава.
Но нали разбирате: блаженството и завистта са числителят и знаменателя на дробта, наречена щастие. Какъв смисъл биха имали безбройните жертви на Двестагодишната война, ако в нашия живот все пак останеше повод за завист? А такъв повод останал, защото си останали носовете „кончета“ и „класическите“ носове (разговорът ни по време на разходката), защото за любовта на един се борели мнозина, а на други — никой.
Тогава, покорила Глада (алгебрично = на сбора от външни блага), Всеобщата Държава повела настъпление срещу другия владетел на света. Любовта. Накрая и тази стихия била победена, т.е., организирана и математизирана, и преди около триста години бил провъзгласен нашият исторически „Lex sexualis“: всеки от номерата има право — като на сексуален продукт — да получава любовта на всеки номер по избор.
А по-нататък е въпрос на техника. Подробно ви изследват в лабораторията на Сексуалното Бюро, определял точно съдържанието на половите ви хормони в кръвта — и ви изработват съответна Таблица на сексуалните дни. После подавате заявление, че през еди-кой си ден искате да ползувате номер еди-кой си (или еди-коя си) и получавате съответния талон (розов). Това е всичко.
Ясно: вече няма никакви поводи за завист, знаменателят на дробта на щастието е сведен до нула — дробта се превръща във великолепна безкрайност. И онова, което за древните е било източник на безкрайни глупави трагедии, у нас е сведено до приятно-полезна функция на организма — като съня, физическия труд, храненето, дефекацията и прочие. Оттук виждате как великата сила на логиката пречиства всичко, до което се докосне. О, ако можехте и вие, незнайни, да усетите тази божествена сила, ако можехте и вие да се научите да я следвате докрай.
Странно, днес писах за най-високите върхове в човешката история, през цялото време дишах планинския въздух на мисълта, а сякаш у мен е облачно, паяжинно и се шири някакъв четирикрак хикс — като кръст. Или са моите космати лапи и всичко това е, защото дълго ми бяха пред очите. Не обичам да говоря за тях — не ги обичам: те са следа от онази дива епоха. Нима у мен наистина — —
Исках да зачеркна всичко това, защото излиза от рамките на конспекта. Но после реших — няма да го зачеркна. Нека моите записки като свръхчувствителен сеизмограф изпишат кривата на най-незначителните мозъчни колебания: нали понякога точно тези колебания са предвестник — —
Е. това вече е абсурд, наистина би трябвало да го зачеркна: ние сме вкарали в руслото всички стихии — никакви катастрофи не може да възникнат.
И сега ми е съвсем ясно: странното чувство у мен е от квадратното положение, за което говорих в началото. Хиксът не е у мен (това не може да бъде) — просто се страхувам, че някакъв хикс ще остане у вас, неизвестни мои читатели. Но вярвам, че няма да ме съдите прекалено строго. Вярвам, ще разберете, че ми е тъй трудно да пиша, както никога на нито един автор в цялата човешка история: някои са писали за съвременниците си, други — за потомците, но никой никога не е писал за прадедите си или за същества, подобни на тези наши тъй чужди, далечни прадеди…