Евгений Замятин
Ние (4)

4

Конспект:

Дивакът с барометър

Епилепсията

Ако само

Досега всичко в живота ми беше ясно (не случайно изпитвам, струва ми се, известно пристрастие към самата тази дума „ясно“)… А днес… Не разбирам.

Първо: наистина получих наряд за аудиториум 112, както тя ми беше казала. Макар вероятността да беше 1500/10000000 = 3/20000 (1500 е броят на аудиториумите, а 10 000 000 — номерата). Второ… Впрочем да започнем поред.

Аудиториумът. Огромно полукълбо от стъклени масиви, цялото пронизано от слънце. В кръг — редици от благородно-кълбовидни, гладко остригани глави. Огледах се наоколо с леко вълнение. Мисля, че търсех: няма ли да блесне някъде над сините вълни на юнифите — розовият сърп — милите устни на О. Ето нечии необикновено бели и остри зъби, напомнящи… не, не е тя. Довечера в 21 О ще дойде при мен — желанието да я видя тук бе съвършено естествено.

Ето и звънеца. Станахме, изпяхме Химна на Всеобщата Държава — и на естрадата застана блестящият със златния си високоговорител и остроумието си фонолектор.

— Уважаеми номера! Неотдавна археолозите изкопаха една книга от двайсетия век. В нея авторът иронично разказва за дивака и барометъра. Дивакът забелязал: всеки път, когато барометърът спира на „дъжд“, наистина вали дъжд. И тъй като на дивака му трябвало да завали, той изчовъркал точно толкова живак, колкото да падне нивото до „дъжд“ (на екрана — дивак с пера, който изчопля живака: смях). Вие се смеете: а не ви ли се струва, че европеецът от онази епоха е много по-достоен за присмех? Подобно на дивака и той искал „дъжд“ — дъжд с главна буква, алгебричен дъжд. Но стоял пред барометъра като мокра кокошка. В крайна сметка дивакът имал повече смелост и енергия и — логика, макар и първобитна: успял да установи, че между следствието и причината има връзка. Решението му да изчопли живака е първата крачка по великия път, който…

В този момент (повтарям: пиша, без да скривам нищо) — в този момент станах сякаш непромокаем за живителните потоци, които се лееха от високоговорителите. Изведнъж ми се стори, че съм дошъл тук напразно (защо „напразно“ и как бих могъл да не дойда, щом имах наряд?); стори ми се, че всичко е празно, само черупки. С усилие се съсредоточих едва тогава, когато фонолекторът мина към основната тема: нашата музика, математическата композиция (математикът — причината, музиката — следствието), описанието на изобретения неотдавна музикометър.

— Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ — неизвестна форма на епилепсията. И ето ви най-забавната илюстрация на това, което са постигали — музика от Скрябин — двайсетия век. Този черен сандък (на естрадата завесата се вдигна, там бе техният древен инструмент) — този сандък те наричали „роялен“ или „кралски“, което за сетен път доказва, че цялата им музика…

И по-нататък — пак не помня, сигурно защото… Е, ще го кажа направо: защото към „роялния“ сандък се приближи тя — I–330. Вероятно съм бил просто поразен от неочакваната й поява на естрадата.

Беше във фантастичен старинен костюм: плътно прилепнала о тялото черна рокля, силно подчертаваща белите й открити рамене и гръд, и тази топла, люлееща се от дъха й сянка между… и ослепителните, почти хищни зъби…

Усмивка-ухапване, насам-надолу. Седна, засвири. Диво, трескаво, пъстро, като целия им тогавашен живот, нито намек за разумна механичност. И разбира се, тези около мен са прави: всички се смеят. Само неколцина… но защо и аз — аз?

Да, епилепсия — душевна болест — болка… Бавна, сладка болка — ухапване — и нека бъде още по-дълбоко, още по-болезнено. И ето, бавно — слънце. Не нашето, не това синкаво-кристално и равномерно през стъклените тухли — не: диво, носещо се, изпепеляващо слънце — смъквай всичко от себе си — всичко на дребни късчета.

Съседът ми хвърли един поглед наляво — към мен — и се изкиска. Кой знае защо, ясно запомних: видях — на устните му изскочи микроскопично мехурче слюнка и се пукна. Това мехурче ме отрезви. Аз съм отново аз.

Чувах както всички останали една нелепа, хаотична струнна пукотевица. Смеех се. Стана ми леко и ясно. Талантливият фонолектор твърде живо ни бе изобразил тази първобитна епоха — това е всичко.

С каква наслада слушах после нашата днешна музика. (Тя бе демонстрирана накрая за контраст.) Кристалните хроматични гами на безкрайните числови редици, които се събираха и разделяха — и сумиращите акорди на формулите на Тейлър и Маклърен; еднотонните, квадратно-тромави модулации на питагоровата теорема; тъжните мелодии на затихващо-колебателното движение; насечените от фраунхоферовите линии на паузите ярки тактове — спектралния анализ на планетите… Какво величие! Каква непоклатима закономерност! И колко жалка е произволната, неограничавана от нищо — освен от странната им фантазия — музика на древните…

Както обикновено, в стройни редици по четирима, заизлизахме през широките врати на аудиториума. Край мен се мярна познатата двойно извита фигура; почтително се поклоних.

След час трябва да дойде милата О. Чувствувах се приятно и полезно развълнуван. Вкъщи — по-точно в канцеларията — подадох на дежурния розовия си талон и получих удостоверение за право на щори. Това право ни се дава само за сексуалните дни. А иначе — между прозрачните си, сякаш изтъкани от блестящ въздух стени, ние винаги живеем пред очите на всички, вечно облени със светлина. Нямаме какво да крием един от друг. При това така се облекчава тежкият и възвишен труд на Пазителите. Иначе малко ли неща могат да се случат. Възможно е тъкмо странните непрозрачни обиталища на древните да са породили жалката им клетъчна психология. „Моят (sic!) дом е моята крепост“ — ама че са го измислили!

В 21 спуснах щорите — и в същата минута влезе, леко запъхтяна, О. Протегна ми розовите си устица — и розовото талонче. Откъснах талона и не можах да се откъсна от розовите уста до последния момент — 22,15.

После й показах „дневника“ си и говорих — струва ми се, много добре — за красотата на квадрата, куба, правата. Тя тъй очарователно-розово ме слушаше — и изведнъж от сините й очи — сълза, втора, трета — право върху разтворената страница (стр. 7-ма). Мастилото се размаза. Ето на, ще се наложи да преписвам.

— Мили Д, ако само бихте, ако само…

Е, какво „ако“? Какво „ако“? Отново старата й песен — дете. Или може би нещо ново — по повод… по повод на онази? Макар че тук сякаш… Не, това би било твърде нелепо.