Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мы, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (ноември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (22 декември 2007 г.)
- Корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.
Ние | |
Мы | |
Автор | Евгений Замятин |
---|---|
Илюстратор | Георгий Петрусов |
Създаден | 1920 СССР |
Първо издание | 1920 г. |
Оригинален език | руски |
Страници | 226 |
ISBN | ISBN 0-14-018585-2 |
бележки
|
„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.
Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.
Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.
Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.
Aдаптация
„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass Fortress – Стъклената крепост.
Източници
36
Конспект:
Празни страници
Християнският бог
За майка ми
Странно — в главата ми на това място има празна, бяла страница: как отидох там, как чаках (зная, че съм чакал) — нищо не помня, нито един звук, нито едно лице, нито един жест. Сякаш всички нишки между мен и света бяха прекъснати.
Дойдох на себе си — вече застанал пред Него, и ми е страшно да вдигна очи: виждам само Неговите огромни чугунени ръце — връз коленете. Тези ръце притискаха самия Него, огъваха коленете му. Той бавно мърдаше пръсти. Лицето — някъде горе, в мъгла, и само защото гласът му стигаше до мен от такава височина — не гърмеше, не ме оглушаваше, а все пак приличаше на обикновен човешки глас.
— Значи — и вие? Вие — Строителят на ИНТЕГРАЛА? Вие — комуто бе съдено да стане велик конкистадор. Вие — чието име трябваше да стои в началото на нова, блестяща глава в историята на Всеобщата Държава… Вие?
Кръвта нахлу в главата ми, изби по бузите ми — отново бяла страница: само в слепоочията — пулс, и отгоре звънък глас, но ни една дума. Едва когато той замълча, се сепнах и видях: ръката се повдигна стопудово — бавно запълзя — пръстът се закова пред мен.
— Е? Защо мълчите? Така ли е, или не? Палач ли съм?
— Така е — покорно отвърнах. И по-нататък ясно чувах всяка Негова дума.
— И какво? Мислите, че се страхувам от тази дума ли? А опитвали ли сте някога да обелите черупката и да видите какво има под нея? Сега ще ви покажа. Спомнете си: син хълм, кръст, тълпа. Едните — горе, опръскани с кръв, разпъват тялото на кръста; другите — долу, облени в сълзи, гледат. Не ви ли се струва, че ролята на онези, горе, е най-трудната и най-важната. Ако ги нямаше, нима щеше да бъде поставена цялата тази величествена трагедия? Те са били освиркани от невежата тълпа: но тъкмо затова авторът на трагедията — Бог — трябва още по-щедро да ги възнагради. А самият християнски Бог, най-милосърдният, който изгаря на бавен огън в ада всички непокорни — нима Той е палач? И нима изгорените на клада от християните са по-малко от изгорените християни? И въпреки това — разберете, въпреки това векове наред са славили този Бог като Бог на любовта. Абсурд ли? Не, напротив: отпечатан с кръв патент за неизкоренимото благоразумие на човека. Още тогава — див и космат — той е разбирал: истинската, алгебричната любов към човечеството — задължителният признак на тази истина, е нейната жестокост. Както задължителният признак на огъня е, че изгаря. Чували ли сте за огън, който не изгаря? Е — доказвайте, спорете!
Как можех да споря? Как можех да споря, когато това бяха собствените ми (преди) мисли — само че никога не успях да ги облека в такава блестяща кована броня. Мълчах…
— Ако това означава, че сте съгласен с мен — хайде да си поговорим като възрастните, след като децата заспят: за всичко, докрай. Питам: за какво — от пелените още — хората са се молили, мечтали, измъчвали? За това — някой да им каже веднъж завинаги какво е щастие и да ги прикове с верига за това щастие. Нима ние сега не правим същото? Древната мечта за рая… Спомнете си: в рая вече няма желания, жалост, любов, там — блаженствуват с оперирана фантазия (тъкмо поради това и блаженствуват) — ангелите, слугите Божии… И ето, в момента, когато ние вече достигнахме тази мечта, когато я сграбчихме ей така (ръката Му се сви в юмрук: ако в нея имаше камък — от камъка би пръснал сок), когато вече оставаше само да одерем и да изкормим плячката и да я разделим на парчета — в същия този миг вие — вие…
Чугуненият звън внезапно секна. Аз — целият червен като метална отливка върху наковалнята под удрящия чук. Чукът мълчаливо надвисва, и чакаш — и това е още по-страш…
Изведнъж:
— На колко сте години?
— На трийсет и две.
— А сте два пъти по-наивен, като шестнайсетгодишен хлапак! Слушайте: нима наистина ни веднъж не ви хрумна, че на тях — още не знаем имената им, но съм сигурен, че от вас ще ги научим — че на тях вие сте били нужен само като Строител на ИНТЕГРАЛА — само за да могат чрез вас…
— Не! Недейте — викнах.
… Все едно да скриеш лицето си в ръце и да викнеш това на куршума: още чуваш смешното си „недей“, а куршумът — вече те е пронизал, вече се гърчиш на пода.
Да, да: Строителят на ИНТЕГРАЛА… Да, да… и в същия миг: разяреното, с подскачащи тухленочервени хриле лице на Ю — онази сутрин, когато те двете заедно бяха в стаята ми…
Много ясно си спомням: засмях се — вдигнах очи. Пред мен седеше плешив, сократовски плешив човек и на плешивината му — ситни капчици пот.
Колко просто е всичко. Колко величествено-банално и смешно-просто.
Смехът ме душеше, изскачаше от мен на валма. Запуших устата си с длан и стремглаво хукнах навън.
Стъпала, вятър, мокри, подскачащи отломъци от светлини, лица и тичайки: „Не! Трябва да я видя! Само още веднъж да я видя!“
Тук — отново празна, бяла страница. Помня само: крака. Не хора, а тъкмо — крака: стотици крака нестройно тропат, падат някъде отгоре върху паважа, тежък дъжд от крака. И някаква весела, шеговита песен, и вик — сигурно към мене: „Ей! Ей! Ела при нас!“
После — пустият площад, догоре натъпкан със сгъстен вятър. В средата — безжизнената, тромава, страшна грамада: Машината на Благодетеля. И от нея — някакво уж неочаквано ехо у мен: ослепително бялата възглавница; на възглавницата — отметната назад глава с притворени очи; остра, сладка ивица зъби… И всичко това е някак нелепо, ужасно свързано с Машината — аз зная как, но още не искам да го видя, да го кажа на глас — не искам, не бива.
Затворих очи, седнах на стъпалата, водещи нагоре, към Машината. Изглежда, валеше дъжд: лицето ми бе мокро. Някъде далече, сподавено — викове. Но никой не чува, никой не чува как викам: спасете ме от това — спасете ме!
Ако имах майка — като древните: моя — да, именно — майка.
Да не бъда за нея Строител на ИНТЕГРАЛА, нито номер Д–503, нито молекула на Всеобщата Държава, а едно човешко същество — късче от самата нея — смачкан, смазан, изхвърлен… И нищо че аз разпъвам или мен разпъват — може би това е едно и също, — но тя да чуе онова, което никой не чува; и със старческите си набръчкани устни да — —