Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Мы, 1924 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (ноември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (22 декември 2007 г.)
- Корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.
Ние | |
Мы | |
Автор | Евгений Замятин |
---|---|
Илюстратор | Георгий Петрусов |
Създаден | 1920 СССР |
Първо издание | 1920 г. |
Оригинален език | руски |
Страници | 226 |
ISBN | ISBN 0-14-018585-2 |
бележки
|
„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.
Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.
Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.
Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.
Aдаптация
„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass Fortress – Стъклената крепост.
Източници
14
Конспект:
„Мой“. Не бива
Студеният под
Още за вчера. Снощи Личният ми час преди сън бе зает и не можах да пиша. Но всичко е у мен — като гравирано, и сигурно затова — изглежда, завинаги — е този непоносимо студен под…
Вечерта при мен дойде О — това бе нейният ден. Слязох при дежурния да получа право на щори.
— Какво ви е? — попита той. — Днес сте някак особен…
— Аз ли?… Болен съм…
Всъщност не лъжех: разбира се, че съм болен. Това е болест. И веднага си спомних: да, нали имам удостоверение… Попипах го в джоба си: ето, шумоли. Значи всичко е било, всичко е било наистина…
Подадох бележката на дежурния. Чувствувах как бузите ми пламват; без да поглеждам, видях: дежурният ме гледа учудено.
И ето — 21,30. В стаята отляво щорите са спуснати. В стаята отдясно — виждам съседа си: над книгата — плешивата му, цялата в цицини глава и челото — огромна жълта парабола. Мъчително крача из стаята, крача: как ще мога — след всичко онова — с нея, с О? И отдясно — със сигурност усещам, че ме наблюдават, ясно виждам бръчките по челото — жълти, нечетливи редове; и, кой знае защо, ми се струва — тези няколко реда са за мен.
В 22 без четвърт в стаята ми — радостен розов вихър, здрав пръстен от розови ръце около врата ми. Но чувствувам: пръстенът се разхлабва, разхлабва — отвори се — ръцете й се отпуснаха…
— Вие не сте вече същият, не сте предишният, не сте моят!
— Що за странна терминология: „мой“. Никога не съм бил… — И се запънах: дойде ми наум — по-рано не съм бил, вярно, но сега… Та сега аз живея не в нашия разумен свят, а в древния, фантастичния, в света на корен от минус единица.
Щорите падат. Там, зад стената отдясно, съседът изтървава книгата си на пода и в последния тесен, мигновен процеп между щората и пода — виждам: жълтата ръка хваща книгата и у мен пламва желанието: с всички сили да се уловя за тази ръка…
— Мислех — исках да ви срещна днес на разходката. Толкова много — толкова много неща трябва да ви…
Мила, клета О! Розовата й уста — розов полумесец с рогчетата надолу. Но не мога да й разкажа какво се случи — дори само защото така ще я направя съучастница в моите престъпления: нали знам, тя няма да намери сили да отиде в Бюрото на Пазителите и следователно — —
О лежеше. Бавно я целувах. Целувах тази наивна пухкава гънчица на китката, сините очи бяха затворени, розовият полумесец бавно разцъфваше, разтваряше се — и аз я целувах цялата.
Изведнъж осъзнах: до каква степен всичко у мен е опустошено, отдадено. Не мога, не бива. Трябва — не бива. Устните ми изведнъж изстинаха…
Розовият полумесец затрепери, помръкна, изкриви се. О придърпа отгоре си завивката, скри се с лице към възглавницата.
Седях на пода до леглото — какъв отчайващо-студен под, — седях мълчаливо. Мъчителен студ отдолу — все по-нагоре, все по-нагоре. Вероятно същият мълчалив студ е и там, в сините, безмълвни междупланетни пространства.
— Разберете: не исках… — промълвих аз… — Аз с всички сили…
Така е: аз, истинският, не исках. И все пак: с какви думи да й го кажа. Как да й обясня, че желязото не искаше, но законът е неизбежен, точен — —
О вдигна лице от възглавниците и без да отваря очи, каза:
— Излезте. — Но от сълзите й се чу „излетте“ и, кой знае защо, запомних и тази нелепа подробност.
Целият пронизан от студ, вцепенен, излязох в коридора. Там, зад стъклото — лека, едва забележима мъгла. Но нощес тя сигурно отново ще се спусне, ще ни обгърне отвсякъде. А какво ще стане след нощта?
О мълчаливо се плъзна покрай мен към асансьора, вратата се захлопна.
— Една минутка — викнах: стана ми страшно.
Но асансьорът вече бучеше надолу, надолу, надолу…
Тя ми отне R.
Тя ми отне О.
И все пак, и все пак.