Евгений Замятин
Ние (34)

34

Конспект:

Пуснати на свобода роби

Слънчева нощ

Радиовалкирия

 

О, ако наистина бях разбил себе си и всички останали на парчета, ако наистина — заедно с нея — се бях озовал някъде отвъд Стената, сред зверовете с оголени жълти зъби, ако наистина никога повече не се бях връщал тук. Хиляда — милион пъти по-добре. А сега — какво? Да отида и да удуша тази — — Но нима това ще помогне?

Не, не, не! Ела на себе си, Д–503. Набий се на здравата логическа ос — с всички сили натисни лоста — и като древен роб вземи да въртиш воденичните камъни на силогизмите — докато не запишеш, докато не обмислиш всичко, което се случи…

Когато влязох в ИНТЕГРАЛА — всички бяха се събрали вече, всички по местата си, всички килийки в огромния стъклен кошер бяха запълнени. През стъклото на палубите — дребни като мравки хора — долу, край телеграфите, генераторите, трансформаторите, алтиметрите, вентилите, стрелките, двигателите, помпите, тръбите. В каюткомпанията — някакви наведени над таблиците и инструментите — навярно командировани от Научното Бюро. И до тях — Вторият Строител с двама свои помощници.

И на тримата главите са хлътнали в раменете като на костенурки, лицата им — сиви, есенни, без лъчи.

— Как е? — попитах.

— Как може да е… Страшничко… — сиво, без лъчи се усмихна единият. — Може да се наложи да кацнем на непознато място. И изобщо — не се знае…

Не издъ̀ржах да ги гледам — тези, които аз със собствените си ръце след час завинаги ще изхвърля от уютните цифри на Часовите Скрижали, завинаги ще откъсна от майчината гръд на Всеобщата Държава. Те ми напомняха трагичните образи на „Тримата пуснати на свобода роби“ — чиято история всеки ученик у нас знае. Историята разказва за три номера, с които направили опит — за един месец ги освободили от работа: прави каквото искаш, върви където искаш.^[1] Клетниците се лутали около местоработата си и с гладни очи надничали вътре; спирали на площадите — и по цели часове извършвали движенията, които в определено време на деня били станали за тях вече органична потребност: режели и рендосвали въздуха, с невидими чукове удряли, бухали по невидими отливки. И накрая, на десетия ден, не издържали: хванали се за ръце, влезли във водата и под звуците на Марша взели да потъват все по-дълбоко, докато водата не прекъснала страданията им…

Повтарям: тежко ми беше да ги гледам, бързах да изляза.

— Ще направя само проверка в машинното — казах, — и потегляме.

Питаха ме за нещо — какъв волтаж е нужен за пусковия взрив, колко воден баласт — за кърмовата цистерна. У мен имаше някакъв грамофон; отговаряше на всички въпроси бързо и точно, а аз непрестанно — вътре в себе си, мислех за своето.

Изведнъж се озовах в тясно коридорче — по него се случи да тръгна навътре — и всъщност от този момент започна всичко.

В тясното коридорче ми се мяркаха сиви юнифи, сиви лица и сред тях за секунда едно: ниско нахлупени коси, поглед изпод вежди — онзи същият. Разбрах: те са тук и никъде не мога да избягам от всичко това, остават само минути, няколко десетки минути… Ситна, молекулярна треска в цялото тяло (тя не ме остави до самия край) — сякаш е вкаран огромен мотор, а сградата на тялото ми е твърде лека, и ето, всички стени, преградки, кабели, греди, светлини — всичко трепери…

Още не зная: тук ли е тя. Но сега вече няма за кога — пратиха да ме викнат да се качвам по-скоро горе, в командната рубка: време е да потегляме… накъде?

Сиви, без лъчи лица. Опънати сини жили долу, на водата. Тежки, чугунени пластове небе. И тъй трудно ми е да вдигна чугунената си ръка, да хвана слушалката на командния телефон.

— Нагоре — четирийсет и пет градуса!

Глух взрив — тласък — разпенена бяло-зелена водна планина в кърмата — палубата под краката изчезва — мека, гумена — и всичко остава долу, целият живот, завинаги… За секунда — всичко наоколо започна да се свива, да потъва все по-дълбоко в някаква яма — изпъкналият леденосин чертеж на града, кръглите мехурчета на куполите, самотният оловен палец на акумулаторната кула. После — мигновената завеса на облаците като от памук — ние през нея — и слънце, синьо небе. Секунди, минути, мили — синьото бързо се втвърдява, налива се с тъмнина, звездите избиват като капки студена сребърна пот…

И ето — страховита, непоносимо ярка, черна, звездна, слънчева нощ. Сякаш внезапно сте оглушали: виждате, че тръбите все още се надуват, но само го виждате; тръбите са неми, тишина. Такова бе — нямо — слънцето.

Това бе естествено, тъкмо това трябваше да се очаква. Излязохме от земната атмосфера. Но някак много бързо, изневиделица — и всички наоколо се смутиха, умълчаха се. А на мен — на мен дори ми олекна под това фантастично нямо слънце: сякаш целият свит за последен път, бях вече престъпил неизбежния праг — и тялото ми е някъде там, долу, а аз летя в новия свят, където всичко така и трябва да си бъде — непознато, преобърнато…

— Дръж така! — викнах в машинното — или по-скоро не аз, а онзи грамофон у мен — и грамофонът тикна с механичната си шарнирна ръка командния рупор на Втория Строител. А аз, целият обзет от ситната, молекулярна, невидима за другите треска — хукнах надолу да я търся…

Вратата на каюткомпанията — онази същата: след час тя тежко ще издрънчи, ще се затвори… Край вратата — някакъв непознат, нисичък, с лице на стотна, хилядна част от тълпата, разтворено в нея, и само ръцете му — необикновено дълги, до коленете: сякаш набързо, по грешка са ги взели от друг човешки комплект.

Дългата ръка се изпъна, прегради ми пътя:

— Вие къде?

Разбирам: той не знае, че аз знам всичко. Нека: може би — така трябва. И аз отгоре надолу — умишлено рязко:

— Аз съм Строителят на ИНТЕГРАЛА. И аз командувам изпитанията. Ясно ли е?

Ръката я няма.

Каюткомпанията. Над инструментите, картите — нависнала в кръг сива четина от глави — и глави жълти, плешиви, узрели. Бързо всички в шепа — с един поглед — и назад, по коридора, по трапа, долу, в машинното. Там — горещина и грохот от нагретите от взривовете тръби, блестящи мотовилки приклякат в дързък пиянски танц, едва забележимо, без да спират ни за секунда — треперят стрелките на циферблатите…

И ето — най-сетне — до тахометъра — той, с ниско прихлупеното над бележника чело…

— Чуйте… (грохот: трябва да викам в самото му ухо). — Тук ли е тя? Къде е тя?

В сянката — изпод веждите — усмивка:

— Тя ли? Там е. В радиотелефонната…

И аз — натам. Там са — трима. Всички — в крилати шлемофони. И тя — сякаш с една глава по-висока от обикновено, крилата, блестяща, летяща — като древните валкирии, и сякаш огромните сини искри горе, на радиоантената — идват от нея, и от нея се пръска тук лек, озонен мирис на светкавици…

— Някой… не, може би — вие… — казах й задъхан (от тичането). — Трябва да предам долу, на земята, на хелинга… Да вървим, ще ви продиктувам…

До апаратната — малка каюта-кутийка. Зад масата сме, редом. Намерих и здраво стиснах ръката й.

— И какво? Какво ще стане?

— Не зная. Разбираш ли колко е чудесно: да летиш — без да знаеш — все едно накъде… И скоро ще удари дванайсет — и неизвестно какво ще се случи! И нощта… къде ще бъдем с теб през нощта? Може би на трева, на сухи листа…

От нея — сини искри и мирис на светкавица, и ме тресе все по-силно.

— Запишете — казвам високо, все още задъхан (от тичането). — Време — единайсет и трийсет. Скорост — шест хиляди и осемстотин…

Тя — изпод крилатия шлемофон, без да откъсва очи от хартията, тихо:

— … Снощи тя дойде при мен с твоята бележка… Зная — — всичко зная: мълчи. Но нали детето е твое? И аз я изпратих — тя е вече там, зад Стената. Тя ще живее…

Отново съм в командната рубка. Отново — фантастичната, с черно звездно небе и ослепително слънце нощ; стрелката на стенния часовник — бавна, накуцваща от една минута на друга; и всичко е като в мъгла, обхванато от ситна, едва забележима (само от мен) треска.

Кой знае защо, ми се струва: по-добре всичко това да беше станало не тук, а някъде долу, по-близо до земята.

— Стоп! — викнах в машинното.

Все още напред — по инерция — но по-бавно, по-бавно. Ето, ИНТЕГРАЛЪТ се вкопчи в някакво косъмче-секунда, за миг увисна неподвижен, после косъмчето се скъса — и ИНТЕГРАЛЪТ — като камък надолу — все по-бързо. Така в мълчание, минути, десетки минути — чува се пулсът — стрелката пред очите ми е все по-близо до 12 и разбирам: аз съм камъкът, I е земята, а аз — хвърлен от някого камък — и камъкът няма търпение да падне, да стигне земята и — на парчета… Ами ако… — долу е вече твърдата, синя мъгла на облаците… — ами ако…

Но грамофонът у мен — шарнирно, точно, взема рупора, командува „малък ход“ — камъкът престана да пада. И ето, уморено фучат четирите долни разклонения — две кърмови и две носови, само за да парализират теглото на ИНТЕГРАЛА и ИНТЕГРАЛЪТ с леко потрепване, здраво, като на котва — спря във въздуха, на някакъв си километър от земята.

Всички се събраха на палубата (всеки момент ще удари 12, звънец за обяд) и надвесени през стъклените перила, набързо, на един дъх поглъщаха непознатия свят отвъд Стената — там, долу. Кехлибарено, зелено, синьо: есенна гора, ливади, езеро. На края на синята паничка — някакви жълти, костеливи развалини, заплашително вдигнат жълт, изсъхнал пръст — навярно, оцелялото по някакво чудо кубе на древна църква.

— Вижте, вижте! Ей там — вдясно!

Там — по зелената пустиня — като кафява сянка лети някакво бързо петно. В ръцете ми — бинокъл, механично го вдигам пред очите си: до гърди в тревата, с развени опашки препуска табун кафяви коне, а върху тях — онези, дорестите, белите, враните…

Зад мен:

— А пък аз ви казвам: видях — лице.

— Хайде стига! Разправяйте го на някой друг!

— На̀ ви, на̀ ви бинокъла…

Но вече са изчезнали. Безкрайна зелена пустиня…

И в пустинята — изпълвайки я цялата, и мен целия, и всички — пронизителен звън: обяд, след минута ще е 12.

Светът — пръснат на мигновени, несвързани отломъци. На стъпалото — нечия звънка златна плочка — и това ми е безразлично: ето, тя изхрущя под краката ми. Глас: „А пък аз ви казвам — имаше лице!“ Тъмен квадрат: отворената врата на каюткомпанията. Стиснати, бели, остро усмихващи се зъби…

И в този момент, когато безкрайно бавно, притаил дъх от единия удар до другия, започна да бие часовникът и предните редици вече тръгнаха, квадратът на вратата изведнъж бе зачеркнат от две познати, неестествено дълги ръце:

— Стойте!

В дланта ми се забиха пръсти — I, тя е до мен:

— Кой е? Познаваш ли го?

— Нима… нима това е…

Той — върху нечии рамене. Над стотиците лица — неговото стотно, хилядно, единствено лице:

— От името на Пазителите… Вие, на които говоря — ме чувате, всеки от вас ме чува — казвам ви: ние знаем. Не са ни известни все още вашите номера — но знаем всичко. ИНТЕГРАЛЪТ няма да бъде ваш! Изпробването ще бъде завършено и вие — вие сега няма да посмеете да помръднете — вие със собствените си ръце ще осъществите всичко. А после… Впрочем аз свърших…

Мълчание. Стъклените плочки под краката — меки, като от памук, и краката ми — също меки, също от памук. Редом — нейната съвършено бяла усмивка, бесни, сини искри. През зъби — в ухото ми:

— Аха, значи това сторихте вие? Вие — „изпълнихте дълга си“? Е, какво…

Ръката й — изтръгна се от ръцете ми, валкирийният, гневно-крилат шлем — някъде далеч напред. Аз — сам, посърнал, мълчаливо като всички, отивам в каюткомпанията…

„Но нали не съм аз — не съм аз! Никой не го е чул от мен… никой освен тези бели, безмълвни страници…“

Изкрещях й всичко това — нечуто, отчаяно, силно — в себе си. Тя седеше срещу мен, през една маса — и ни веднъж дори не ме докосна с поглед. До нея — нечия узряло-жълта плешивина. Чувам (това е — I):

— „Благородство“ ли? Но, скъпи ми професоре, дори най-простият филологически анализ на тази дума показва, че това е предразсъдък, отживелица от древните феодални епохи. А ние…

Чувствувах: бледнея — и сега всички ще го забележат… Но грамофонът у мен извършваше 50-те установени дъвкателни движения на всяка хапка, аз се заключих в себе си като в старинен непрозрачен дом — задръстих вратата с камъни, спуснах завесите на прозорците…

После — в ръцете ми е рупорът и — полет — в последни, ледени мъки — през облаци — в ледената, звездно-слънчева нощ. Минути, часове. И явно у мен през цялото време трескаво, на пълен ход — нечуван от самия мен логически мотор. Защото изведнъж в някаква точка на синьото пространство: бюрото ми, над него — бузите-хриле на Ю, забравеният лист от моя дневник. И разбирам: никой освен нея — всичко разбирам…

Ах, само — само да се добера до радиото… Крилатите шлемове, мирисът на сини светкавици… Помня — нещо й говорех високо, и помня — тя гледаше през мен, сякаш бях стъклен — отдалече:

— Заета съм: приемам от земята. Диктувайте на другата…

В мъничката каюта-кутийка, след като помислих минута, твърдо издиктувах:

— Време — четиринайсет и четирийсет. Приземяване! Да се спрат двигателите. Край на всичко.

Командната рубка. Машинното сърце на ИНТЕГРАЛА е спряно, падаме и сърцето ми — не успява да пада, изостава, надига се все по-високо в гърлото. Облаци — и после далечно зелено петно — все по-зелено, все по-ясно — като вихър се носи насреща ни — и край — —

Фаянсовобялото, изкривено лице на Втория Строител. Сигурно беше той — блъсна ме с все сила, ударих главата си в нещо и вече със замаяно съзнание, докато падах — смътно чух:

— Кърмовите — пълен напред!

Рязък тласък нагоре… Нищо повече не помня.