Евгений Замятин
Ние (26)

26

Конспект:

Светът съществува

Обрив. 41°

Утро. През тавана — небето здраво както винаги, кръглолико, румено. Мисля, че по-малко бих се учудил, ако бях видял над главата си някакво необикновено четириъгълно слънце, хора в пъстри вълнени дрехи, зидани непрозрачни стени. Какво излиза, нима светът — нашият свят — още съществува? Или това е просто инерцията, генераторът вече е изключен, а зъбчатите колела още се въртят с грохот — два оборота, три оборота — на четвъртия ще спрат…

Познато ли ви е това странно състояние? Събуждате се нощем, отваряте очи в тъмното и изведнъж усещате — заблудили сте се, и започвате припряно, пипнешком да търсите наоколо нещо познато и твърдо — стена, лампа, стол. Точно така опипвах, търсех във Всеобщия Държавен Вестник — по-бързо, по-бързо — и ето:

„Вчера се състоя очакваният с нетърпение от всички Ден на Единодушието. За 48-и път единодушно е избран многократно доказалият непоколебимата си мъдрост Благодетел. Тържеството бе помрачено от известно объркване, предизвикано от враговете на нашето щастие, които по този начин се лишиха, естествено, от правото да бъдат тухли в обновения вчера фундамент на Всеобщата Държава. Всеки разбира, че да се вземат под внимание техните гласове, би било също тъй нелепо, както да се приеме за част от великолепната героична симфония — кашлицата на случайно присъствуващи в концертната зала болни…“

О, най-мъдри! Нима въпреки всичко ние сме спасени? Какво наистина може да се противопостави на този кристален силогизъм?

И по-нататък — още два реда:

„Днес в 12 ще се състои съвместно заседание на Административното Бюро, Медицинското Бюро и Бюрото на Пазителите. Тези дни предстои важен Държавен Акт.“

Не, стените още са здрави — ето ги — мога да ги пипна. И вече го няма странното усещане, че съм се изгубил, че не зная къде съм, че съм се заблудил, и нищо чудно няма в това, че виждам синьото небе, кръглоликото слънце; и всички — както винаги — тръгват за работа.

Крачех по булеварда особено твърдо и звънко — и ми се струваше, че всички крачат така. Но ето кръстовището, завой зад ъгъла и виждам: всички някак странно заобикалят ъгъла на сградата — сякаш там, в стената, се е спукала някаква тръба, шурти студена вода и не може да се мине по тротоара.

Още пет, десет крачки — и мен също ме облива студена вода, блъсва ме, събаря ме от тротоара… На височина около 2 метра, на стената — четириъгълен лист хартия и на него — неразбираеми — отровнозелени — букви:

МЕФИ

А отдолу — силно извит гръб, прозрачни, размахани от гняв или вълнение криле-уши. Вдигнал нагоре дясната си ръка и безпомощно опънал назад лявата — като болно, счупено крило, той подскачаше нагоре — да откъсне листчето — но не успяваше, мъничко не му достигаше.

Сигурно всеки от минаващите край него си мислеше: „Ако точно аз се приближа — няма ли да си помисли, че съм виновен в нещо и тъкмо затова искам…“

Признавам си: и на мен ми мина същата мисъл. Но си спомних колко пъти той е бил за мен истински ангел-пазител, колко пъти ме е спасявал и смело приближих, протегнах ръка, откъснах листчето.

S се обърна, светкавично заби свределчета в мен, до дъно, извади нещо оттам. После повдигна лявата си вежда и намигна към стената, където висеше „Мефи“. И ми се мярна опашчицата на усмивката му — за мое учудване като че ли весела. А впрочем какво чудно има. Лекарят винаги предпочита обрива и четирийсетградусовия огън пред мъчителната, бавно покачваща се температура на инкубационния период; тогава поне се изяснява характерът на болестта. „Мефи“, избило днес по стените, е обрив. Разбирам усмивката му^[1]…

Спускам се под земята — и под краката ми, върху непорочното стъклено стъпало — отново бяло листче: „Мефи“. И на стената долу, на пейката, на огледалото във вагона (лепено е набързо — накриво, небрежно) — навсякъде все същият бял, страховит обрив.

В тишината — жуженето на колела като възбудения шум на кръвта. Докоснаха някого за рамото — той трепна, изтърва чантата, която държеше. От лявата ми страна — друг: чете във вестника един и същи, един и същи, един и същи ред и вестникът едва забележимо потрепва. Усещам как навсякъде — в колелата, ръцете, вестниците, миглите — пулсът се ускорява и може би днес, когато I ме заведе там — термометърът ще показва 39, 40, 41 градуса — отбелязани с черна черта…

На хелинга — същата жужаща като далечно, невидимо самолетно витло тишина. Машините стоят навъсени и мълчаливи. И само крановете едва чуто, сякаш на пръсти, пълзят, навеждат се, хващат с щипките си сините късове замразен въздух и ги товарят в бордовите цистерни на ИНТЕГРАЛА: ние вече го подготвяме за пробен полет.

— Как: ще свършим ли товаренето за седмица?

Питам Втория Строител. Лицето му е фаянс, изрисуван със сладко-сини и нежно розови цветчета (очите, устните), но днес са някак избелели, изтрити. Броим на глас, но аз изведнъж, по средата на думата, замръзвам с отворена уста: високо под купола на вдигнатата от крана синя грамада — едва забележимо бяло квадратче — залепена хартийка. И целият се разтърсвам — може би от смях — да, аз самият чувам как се смея (случвало ли ви се е сами да чувате смеха си?).

— Не, слушайте… — казвам. — Представете си, че сте на древен аероплан, височина на полета пет хиляди метра, крилото се счупва, летите, премятайки се надолу, и по пътя пресмятате: „Утре — от дванайсет до два… от два до шест… в шест обяд…“ Не е ли смешно? Ами че ние сега правим същото!

Сините цветчета мигат, кокорят се. Де да бях стъклен и да не виждах, че само след някакви си 3–4 часа…