Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мы, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (ноември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 декември 2007 г.)
Корекция
Mandor (2010)

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция спрямо хартиеното издание: Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Ние (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Ние.

Ние
Мы
АвторЕвгений Замятин
ИлюстраторГеоргий Петрусов
Създаден1920
СССР
Първо издание1920 г.
Оригинален езикруски
Страници226
ISBNISBN 0-14-018585-2

бележки
  • книгата е официално публикувана в СССР за пръв път през 1988 г.

„Ние“ (на руски: „Мы“) е антиутопичен роман на Евгений Замятин.

Завършен е през 1920 г. и е публикуван на руски език в съкратена версия същата година. Преведен е на английски език за пръв път през 1924 година.

Романът представлява изключително оригинална критика на тоталитарното общество.[1] Описва свят на хармония и конформизъм в обединена тоталитарна държава.

Вероятно този роман е сред творбите, повлияли и довели до създаването на романа „1984“ от Джордж Оруел.

Aдаптация

„Ние“ е адаптирана в късометражен филм през 2016 г. Филмът се нарича The Glass FortressСтъклената крепост.

Източници

37

Конспект:

Инфузория

Краят на света

Нейната стая

 

Сутринта в столовата — съседът отляво изплашено ми пошепна:

— Ама яжте де! Гледат ви!

Аз — с всички сили — се усмихнах. И го почувствувах — като някаква цепнатина на лицето си: усмихвам се — краищата на цепнатината се разширяват — и от това ме боли още повече…

По-нататък: едва успях да набуча кубчето на вилицата си, тя тутакси подскочи в ръката ми и дрънна в чинията — трепнаха, зазвънтяха масите, стените, съдовете, въздухът, и отвън — някакъв огромен, до небето, кръгъл железен тътен — през главите, през сградите — и заглъхна някъде далеч, както изчезват появилите се във водата едва забележими концентрични кръгове.

Видях мигновено излинелите, избелели лица, стопираните на пълен ход уста, замръзналите във въздуха вилици.

После всичко се обърка, излезе от вековните си релси, всички скочиха от местата си (без да изпеят Химна) — като как да е, не в такт, досдъвкаха залъка си и се давеха, дърпаха се един друг: „Какво? Какво стана? Какво?“ И — пръснати части от безупречната някога Велика Машина — всички се изсипаха надолу, към асансьорите — по стълбището — стъпки — тропот — частици от думи — като късчета от скъсано и разпиляно от вятъра писмо…

Също тъй се изсипваха и от всички съседни домове и след минута булевардът — като капка вода под микроскоп: затворените в стъклено-прозрачната капка инфузории объркано се мятат встрани, нагоре, надолу.

— Охо! — Нечий тържествуващ глас — пред мен — тил и насочен към небето показалец — много ясно помня жълто-розовия нокът и под него — белия, сякаш измъкващ се изпод хоризонта полумесец. И сякаш е компас: стотици очи, проследяващи този показалец, се вдигнаха към небето.

Там, за да се спасят от някакви невидими преследвачи, бързаха, блъскаха се и се прескачаха един през друг облаци — и оцветените от облаците тъмни авиолети на Пазителите с увисналите черни хоботи на далекогледите — и още по-нататък — там, на запад, нещо, което напомняше — —

Отначало никой не разбираше какво е това — дори аз не разбирах, макар че (за нещастие) знаех повече от всички други. Приличаше на огромен рой черни авиолети: някъде на невероятна височина — едва забележими бързи точки. Все по-близо: дрезгави, гърлени капки отгоре — най-после, над главите ни — птици. Изпълниха небето като остри, черни, пронизителни, падащи триъгълници, бурята ги отнасяше надолу и те кацаха върху куполите, покривите, стълбовете, по балконите.

— Охооо! — Тържествуващият тил се обърна — видях онзи, с нахлупеното чело. Но сега от предишния него бе останало само едното заглавие, той целият някак се бе измъкнал изпод вечния навес на челото си и на лицето му — около очите, край устните — като кичури косъмчета растяха лъчи, той се усмихваше.

— Разбирате ли — през фученето на вятъра, крилете, граченето — викна ми той. — Разбирате ли: Стената — взривили са Стената! Раз-би-ра-те ли?

Мимоходом, някъде на заден план, се мяркат фигури — главите източени — бягат, по-скоро по домовете, вътре в тях. По средата на улицата — бърза и въпреки това — бавна (от тежестта) лавина от оперирани, които крачат натам — на запад.

… Космати кичурчета лъчи край устните, очите. Хванах го за ръката:

— Кажете: къде е тя — къде е I? Там, зад Стената — или… Трябва ми — чувате ли? Веднага, не мога…

— Тук е — викна ми той пияно, весело — здрави жълти зъби… — Тук е тя, в града, действува. Охо — ние действуваме!

Кои — ние? Кой съм — аз?

Край него — около петдесетина също такива — измъкнали се от тъмните навеси-чела, шумни, весели, белозъби. Като гълтаха с отворени уста бурята и размахваха такива едни невинни на вид и безопасни електроножове (откъде ли ги бяха намерили) — те се отправиха също натам, на запад, подир оперираните, но по обиколния път — по успоредния 48-и булевард…

Спъвах се в здрави, оплетени от вятъра въжета и тичах към нея. Защо? Не зная. Спъвах се, пусти улици, чужд, див град, непрестанен, тържествуващ птичи грак. Краят на света. През стъклените стени — видях в няколко дома (запечата ми се): женски и мъжки номера безсрамно се съвкупяваха — дори без да пуснат щорите, без всякакви талони, посред бял ден…

Домът — нейният дом. Широко отворена, смаяна врата. Долу зад контролната масичка — празно. Асансьорът — спрял насред шахтата. Хукнах, задъхан, нагоре по безкрайното стълбище. Коридор. Бързо — като завъртени спици на колело — цифрите на вратите: 320, 326, 330… I–330, да!

И през стъклената врата: всичко в стаята е пръснато, преобърнато, смачкано. Съборен в бързината стол — ничком, с четирите си крака нагоре — като издъхнало добиче. Леглото — някак нелепо, на една страна дръпнато от стената. На пода — нападали, изпомачкани розови листенца — талони.

Наведох се, вдигнах един, втори, трети: на всички — Д–503, на всички бях аз — капки от разтопеното ми, преляло ръба „аз“.

И това е всичко, което е останало…

Не зная защо, но не биваше да останат ей тъй, на пода, да ги тъпчат. Грабнах още една шепа, оставих ги на масата, огладих ги внимателно, погледнах — и… се засмях.

Преди не знаех — сега зная, и вие също знаете: смехът има различен цвят. Това е — Само далечно ехо от избухналия у вас взрив: може би са празнични, червени, сини, златни ракети, а може би — пръснати във въздуха късове човешко месо…

На талоните се мярна непознато за мен име. Цифрите не запомних — само буквата Ф. Съборих всички талони от масата на пода, взех да ги тъпча — с тока върху себе си — ха така, ха така — и излязох…

Седях в коридора върху корниза на прозореца, срещу вратата — и чаках, тъпо, дълго. Отляво зашляпаха стъпки. Старец: лицето му — като пробит, празен, осеян с гънки мехур — и от дупчицата още се просмуква нещо прозрачно, бавно се стича надолу. Бавно, смътно разбрах: сълзи. И едва когато старецът вече се отдалечи — се сепнах и му викнах:

— Извинете — извинете, да знаете: номер I триста и трийсет…

Старецът се обърна, отчаяно махна с ръка и се затътри нататък…

По здрач се върнах у дома. На запад небето всеки миг се свиваше в бледосиня конвулсии — и оттам тежък, загърнат в нещо тътен. Покривите — покрити с черни клюмнали главички: птиците.

Проснах се на леглото — и мигом ме връхлетя като звяр, задуши ме сън…