Евгений Замятин
Ние (27)

27

Конспект:

Никакъв конспект

Не бива

Сам съм в същите онези безкрайни коридори. Безмълвно бетонно небе. Някъде върху камък капе вода. Познатата тежка, непрозрачна врата — и оттам глух шум.

Тя каза, че ще излезе при мен точно в 16. Но ето, вече минаха пет минути, десет, петнайсет: никой не се появява.

За секунда се превръщам в предишния „аз“, който се страхува, че тази врата ще се отвори. Последни пет минути и ако тя не излезе — —

Някъде капе вода върху камък. Никой. Усещам мъчителна радост: спасен съм. Бавно тръгвам обратно по коридора. Трепкащият пунктир от лампички на тавана помътнява, гасне…

Изведнъж отзад припряно тракна врата, бързи стъпки, меко отскачащи от тавана, от стените — и тя, летяща, леко запъхтяна от тичането, диша с уста.

— Знаех си: ще те заваря тук, ще дойдеш! Знаех си: ти, ти…

Копията на миглите се отдръпват, пускат ме вътре — и… Как да разкажа какво прави с мен този древен, нелеп, чудесен обред, когато устните й докосват моите? С каква формула да изразя този вихър, който помита всичко от душата ми освен нея? Да, да — от душата ми — смейте се, ако искате.

Тя с усилие, бавно вдига клепачи — и с усилие, бавно — думите:

— Не, стига… после, сега — да вървим.

Вратата се отвори. Изтрити, стари стъпала. И непоносимо пъстра врява, свистене, светлина…

* * *

Оттогава мина почти цяло денонощие, всичко у мен донякъде се уталожи — и въпреки това ми е страшно трудно, макар и приблизително точно, да го опиша. В главата ми сякаш избухна бомба, разтвориха се зейнали уста, криле, листа, думи, камъни — всичко се обърка…

Помня, че първата ми мисъл беше: „По-бързо, презглава назад.“ Защото разбрах: докато съм чакал там, в коридорите — те по някакъв начин са взривили или разрушили Зелената Стена — и оттам всичко е нахлуло и е заляло нашия изолиран от низшия свят град.

Сигурно съм казал нещо подобно на I. Тя се засмя…

— Няма такова нещо! Просто излязохме върху Зелената Стена…

Тогава отворих очи и застанах лице срещу лице с онова, което никой жив досега не е виждал — освен намалено хиляда пъти, обезсилено, туширано от мътното стъкло на Стената.

Слънце… не нашето, равномерно разпределено по огледалната повърхност на улиците слънце: това бяха някакви живи отломки, непрекъснато подскачащи петна, които заслепяваха очите и замайваха главата. И дървета като свещи — до самото небе; като опрели грапавите си лапи в земята членестоноги; като безмълвни зелени фонтани… И всичко това пристъпва на четири крака, мърда, шумоли, изпод краката ми отскача грапаво кълбо, а аз съм като прикован, не мога и крачка да направя, защото под краката ми не е плоскост — разбирате ли, не е плоскост — а нещо отвратително — меко, податливо, живо, зелено, жилаво.

Всичко това ме оглуши, задави — може би това е най-подходящата дума. Стоях, вкопчен с две ръце в някакъв люлеещ се клон.

— Нищо, нищо! Така е само в началото, ще мине. По-смело!

До I — върху фона на зелената, главозамайваща, подскачаща мрежа — нечий тънък, изрязан от хартия профил… не, защо нечий, аз го познавам. Помня: докторът — не, не, съвсем ясно разбирам всичко. Разбирам: те двамата ме хващат под ръка и през смях ме теглят напред. Краката ми се заплитат, подхлъзват се. Там — грачене, мъх, буци, крясък, клони, дънери, криле, листа, свистене…

И — дърветата се пръснаха встрани, ярко осветена поляна, на поляната — хора… или не зная как: може би е по-правилно — същества.

Това е най-трудното. Защото това е извън всякакви граници на вероятното. Сега разбирам защо I винаги упорито премълчаваше: все едно, не бих й повярвал, дори на нея. Възможно е утре да не вярвам и на самия себе си — на тези редове.

На поляната, край гол камък, досущ като череп, шумеше тълпа от триста-четиристотин… човека — така да е — „човека“, трудно ми е да го кажа иначе. Както на трибуната сред множеството лица в първия момент виждате само познатите, така и тук първо зърнах само нашите сиво-сини юнифи. А секунда по-късно — и между юнифите, съвсем ясно и просто: врани, рижи, златисти, дорести, пъстри, бели хора — явно хора. Всички без дрехи и всички покрити с къса лъскава козина — като онази, която всички сме виждали на препарирания кон в Предисторическия Музей. Но лицата на женските бяха същите — да, да, същите — като на нашите жени: нежнорозови и неокосмени, такива бяха и гърдите им — едри, здрави, с прекрасна геометрична форма. При мъжкарите неокосмена беше само част от лицето — както при нашите прадеди.

Това бе толкова невероятно, толкова неочаквано, че спокойно стоях — уверявам ви: спокойно стоях и гледах. Като на везните: претоварете едното блюдо — и после можете да трупате колкото си искате — стрелката няма да мръдне повече…

Изведнъж — отново сам: I вече не е с мен — не зная как и къде е изчезнала. Наоколо само тези, с лъщящата на слънцето като атлас козина. Хващам нечие горещо, кораво, черно рамо:

— Кажете — в името на Благодетеля, — не сте ли виждали къде отиде тя? Ей сега — само преди минутка…

Срещу мен — космати, строги вежди:

— Шшшт! По-тихо! — И космато кимнаха натам, където по средата стърчеше жълтият като череп камък.

Там горе — над главите на всички — тя. Слънцето свети право в очите ми, отсреща, и затова — на синьото небесно платно — тя се очертава рязко, въгленочерна, нанесен с въглен силует върху синьото. Малко по-горе летят облаци, но сякаш не са облаци, а камък, и самата тя е на камъка, и след нея тълпата, и поляната — нечуто се плъзгат като кораб, и лека, земята отплава под краката…

— Братя… — това е тя. — Братя! Всички вие знаете: там, зад Стената, в града, строят ИНТЕГРАЛ. И знаете: дойде денят, когато ще разрушим тази стена — всички стени, — за да прелети зеленият вятър от край до край — по цялата земя. Но ИНТЕГРАЛЪТ ще отнесе тези стени там, горе, към хилядите други земи, които довечера ще затрепкат над вас през черния нощен листак…

Вълни, пяна, вятър — в камъка:

— Долу ИНТЕГРАЛЪТ! Долу!

— Не, братя: не долу. Но ИНТЕГРАЛЪТ трябва да бъде наш. В деня, когато той за първи път ще литне в небето, на него ще бъдем ние. Защото с нас е Строителят на ИНТЕГРАЛА. Той напусна стените, той дойде с мен тук, за да бъде сред вас. Да живее Строителят!

Миг — и аз съм някъде горе, под мен — глави, глави, глави, широко раззинати уста, размахващи се ръце. Беше необикновено странно, опияняващо: чувствувах се над всички, аз бях аз, нещо отделно, отделен свят, престанах да бъда събираемо както винаги и се превърнах в единица.

И ето ме — с подпухнало, щастливо, изпотъпкано като след любовни прегръдки тяло — долу, до самия камък. Слънце, гласове отгоре — усмивката на I. Някаква златокоса и цялата като златен атлас, ухаеща на треви жена. В ръцете й чаша, явно дървена. Отпива с червените си устни и ми подава, и аз жадно, затворил очи, пия, за да угася огъня — пия сладки, бодливи, студени искри.

А после — кръвта у мен и целият свят — хиляди пъти по-бързо, леката земя лети като пух. И всичко ми е леко, просто, ясно.

Ето, сега виждам на камъка познатите огромни букви: „Мефи“ — и, не знам защо, съм сигурен, че така трябва, тази проста, здрава нишка свързва всичко. Виждам недодялана рисунка — може би на същия камък: крилат юноша, прозрачно тяло и там, където трябва да бъде сърцето — ослепителен, малиновочервен, тлеещ въглен. И пак: разбирам този въглен… или не: чувствувам го така, както, без да чувам, чувствувам всяка дума (тя говори отгоре, от камъка) — и чувствувам, че всички дишат заедно — и всички заедно ще полетят нанякъде, както тогава птиците над Стената…

Отзад, от шумно дишащата маса тела — силен глас:

— Но това е безумие!

И струва ми се, аз — да, мисля, че бях точно аз — скочих на камъка, и оттам — слънце, глави, назъбеният зелен трион на синия фон — и извиках:

— Да, да, точно така! И всички трябва да обезумеят, всички непременно трябва да обезумеят — колкото се може по-скоро! Зная, че така трябва.

До мене — I; усмивката й, две тъмни черти — от крайчетата на устата нагоре, под ъгъл; и въгленът е у мен — и това мигновено, леко, малко болезнено, прекрасно…

После — само заседнали, разпръснати отломки.

Бавно, ниско — птица. Виждам: тя е жива като мен, тя е като човек, обръща глава надясно, наляво и забива в мен черните си кръгли очи…

Още: гръб — с лъскава, с цвета на стара слонова кост козина. По гърба пълзи тъмно насекомо с мънички прозрачни крилца — гърбът потръпва, за да изгони насекомото, още веднъж потръпва…

Още: сянка от листата на дърветата — пъстра, решетеста. Лежат в сянката и дъвчат нещо като легендарната храна на древните: дълъг жълт плод и парче от нещо тъмно. Жената дава и на мен — смешно: мога ли да го ям!

И отново: тълпа, глави, крака, ръце, уста. За секунда изскачат отделни лица — и изчезват, пукат се като мехури. И за секунда — или може би само ми се струва — прозрачни, летящи криле-уши. С всичка сила стискам ръката на I. Тя се оглежда:

— Какво има?

— Той е тук… Стори ми се…

— Кой?

— … Току-що — в тълпата…

Въгленочерните тънки вежди излитат към слепоочията: остър триъгълник, усмивка. Не разбирам: защо се усмихва — как може да се усмихва?

— Ти не разбираш, I, не разбираш какво значи, ако той или някой от тях е тук.

— Какъв си смешен! Нима някой там, зад Стената, ще допусне, че сме тук. Спомни си: ти самият — нима си мислил някога, че това е възможно? Те ни преследват там — нека ни преследват! Бълнуваш.

Тя се усмихва леко, весело и аз също се усмихвам, земята — пияна, весела, лека — плава…