Евгений Замятин
Ние (21)

21

Конспект:

Авторски дълг

Ледът набъбва

Най-трудната любов

Вчера беше нейният ден, а тя пак не дойде и пак получих странна бележка, от която нищо не разбрах. Но съм спокоен, напълно спокоен. Ако аз все пак постъпвам така, както ми е наредено в бележката, ако все пак нося на дежурния талона за нея, после пускам щорите и си седя в стаята сам — това, разбира се, не е, защото съм безсилен да се противопоставя на желанието й. Смехория. Разбира се, не. Просто — щорите ме ограждат от всички пластирно-лечебни усмивки и мога спокойно да пиша ей тия страници, това първо. И второ: страхувам се да не изгубя в нейно лице — в лицето на I, единствения може би ключ към това да разкрия всички неизвестни (историята с шкафа, моята временна смърт и така нататък). А вече се чувствувам задължен да ги разкрия дори само като автор на тези записки, да не говорим, че неизвестното по принцип е органично враждебно на човека и homo sapiens само тогава е човек в пълния смисъл на думата, когато в граматиката му изобщо няма въпросителни знаци, а само възклицателни, запетаи и точки.

И ето, подтикван, както ми се струва, тъкмо от авторския си дълг, днес, на 16-ти, взех авиолет и отново потеглих към Древния Дом. Духаше силен насрещен вятър. Авиолетът с усилие преодоляваше въздушния гъсталак, прозрачните клони фучаха и го шибаха. Градът долу — същински сини, грамадни късове лед. Изведнъж — облак, бърза коса сянка, ледът потъмнява като олово, набъбва както пролетно време, когато стоиш на брега и чакаш — ей сега всичко ще се пропука, ще рукне, ще се завърти и понесе; но минутите си текат, ледът не помръдва и самият ти започваш да набъбваш, сърцето ти бие все по-тревожно, все по-ускорено (впрочем какви ги пиша и откъде тези странни усещания? Нима има ледоразбивач, който би могъл да разбие свръхпрозрачния и свръхздрав кристал на нашия живот!…).

Пред входа на Древния Дом няма никого. Заобиколих и видях старицата край Зелената Стена: сложила ръка над очите си, гледа нагоре. Там, над Стената, острите черни триъгълници на някакви птици: хвърлят се с грачене в атака — с гърди връз здравата преграда от електрически вълни — и назад, и отново над Стената.

Виждам: по тъмното, избраздено с бръчки лице — коси, бързи сенки, бърз поглед към мен.

— Никого, никого, никого няма тук! Да! И няма защо да идвате. Да…

Как така, какво значи „няма защо“? Какво е това странно отношение — да ме смятат само за нечия сянка. А може би всички вие да сте мои сенки. Нали аз населих с вас тези страници — съвсем доскоро четириъгълни бели пустини. Нима без мен биха ви видели всички ония, които ще поведа след себе си по тесните пътечки на редовете?

Разбира се, не й го казах; от собствен опит зная: най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност. Просто отбелязах сухо, че работата й е да отваря вратата, и тя ме пусна в двора.

Пусто. Тихо. Вятър — там, зад стените, далечен като през онзи ден, когато ние рамо до рамо, двамата — едно, излязохме отдолу, от коридорите — стига това наистина да се е случило. Вървях под някакви каменни арки, където стъпките ми, ударили се във влажните сводове, падаха зад мен — сякаш през цялото време друг ме следваше по петите. Жълтите — с червени тухлени пъпки — стени ме наблюдаваха през тъмните си квадратни очила-прозорци, гледаха как отварям пеещите врати на бараките, как надничам из ъглите, задънените проходи, потайните кътчета. Вратичка в оградата и изоставено пусто място — паметник на Великата Двестагодишна война: от земята — голи каменни ребра, стени като жълти озъбени челюсти, старинна печка с вертикален комин — завинаги вкаменен кораб сред жълтите каменни и червените тухлени вълни.

Стори ми се: вече съм виждал веднъж тези жълти зъби — смътно, сякаш на дъното, през водната грамада — и започнах да търся. Падах в някакви дупки, спъвах се в камъни, ръждиви лапи ме хващаха за юнифата, по челото ми се стичаха солени капки пот…

Никъде! Не можах да открия никъде онзи изход от коридорите долу — нямаше го. А впрочем може би така е по-добре: увеличава се вероятността това да е бил един от моите нелепи „сънища“.

Изморен, целият в някаква паяжина, прашен — отворих вратичката — да се върна в главния двор. Внезапно зад мен — шумолене, шляпащи стъпки и ето — розовите криле-уши, двойно извитата усмивка на S.

Той присви очи, заби в мен свределчетата си и попита:

— Разхождате ли се?

Мълчах. Ръцете ми пречеха.

— Е, как, по-добре ли се чувствувате сега?

— Да, благодаря. Струва ми се, влизам във форма.

Той ме пусна — вдигна очи нагоре. Главата отметната — и за пръв път забелязах адамовата му ябълка.

Горе — на не повече от 50 метра — бръмчаха авиолети. По бавния им нисък полет, по спуснатите черни хоботи на апаратите за наблюдение познах Пазителите. Но не бяха двама или трима както обикновено, а между десет и дванайсет (за съжаление не мога да уточня цифрата).

— Защо са толкова много днес? — реших се да попитам.

— Защо ли? Хм… Истинският лекар започва да лекува здравия, онзи, който ще се разболее утре, вдругиден, след седмица. Профилактика, да!

Той кимна, зашляпа по каменните плочи на двора. После се обърна — и през рамо:

— Внимавайте!

Сам съм. Тихо. Пусто. Далеч над Зелената Стена летят птици, вятър. Какво искаше да каже с това?

Авиолетът бързо се плъзга по течението. Леки, тежки сенки от облаците, долу — сини куполи, кубове от стъклен лед — помътняват като олово, набъбват…

ВЕЧЕРТА:

Отворих ръкописа си, за да отбележа на тези страници някои, струва ми се, полезни (за вас, читатели) мисли за великия Ден на Единодушието — той вече наближава. И видях: не мога да пиша. През цялото време се вслушвам във вятъра, който хлопа с тъмните си криле по стъклените стени, през цялото време се оглеждам, чакам. Какво? Не зная. И когато в стаята ми се появиха познатите кафеникаво-розови хриле — много се зарадвах, казвам го чистосърдечно. Тя седна, целомъдрено оправи образувалата се между коленете й гънка на юнифата, бързо ме облепи целия с усмивки — по парченце на всяка от пукнатините ми — и се почувствувах приятно, здраво завързан.

— Представяте ли си, влизам днес в класа (тя работи в Детско-възпитателния Завод) — и на стената карикатура. Да, да, повярвайте ми! Бяха ме нарисували като някаква риба. Може би аз наистина…

— Не, не, какво говорите — побързах да кажа (отблизо наистина се вижда, че няма никакви хриле и сравнението ми е било съвсем неуместно).

— В края на краищата това не е толкова важно. Но разбирате ли: самата постъпка. Естествено, веднага повиках Пазителите. Много обичам децата и мисля, че най-трудната и висша любов е жестокостта — разбирате ли?

И още как! Това така съвпадаше с мислите ми. Не устоях и й прочетох откъс от 20-ата си записка, която започва: „Тихичко, метално рязко почукват мислите…“

Без да я поглеждам, видях как потрепват кафеникаво-розовите й бузи, приближават се към мен и ето, в ръцете ми — сухите, твърди, дори леко бодливи пръсти.

— Дайте, дайте ми това! Ще го фонографирам и ще накарам децата да го научат наизуст. Това е нужно не толкова на вашите венерианци, колкото на нас, на нас — сега, утре, вдругиден.

Тя се озърна — и съвсем тихо:

— Чухте ли: казват, че в Деня на Единодушието…

Скочих:

— Какво — какво казват? Какво — в Деня на Единодушието?

Вече ги нямаше уютните стени. Мигом се почувствувах изхвърлен, там, навън, където над покривите бушуваше огромен вятър и косите сумрачни облаци — все по-ниско…

Ю ме улови за рамото решително, твърдо (макар че забелязах: в отговор на моето вълнение — пръстите й трепереха).

— Седнете, мили, не се вълнувайте. Какво ли не се приказва… И после, стига да имате нужда от мен — в този ден ще бъда до вас, ще оставя децата си в училище на някой друг и ще бъда с вас, защото вие, скъпи — също сте дете и ви трябва…

— Не, не — размахах ръка, — за нищо на света! Тогава вие наистина ще си помислите, че съм дете — че не мога сам… За нищо на света! (Признавам си: имах други планове за този ден.)

Тя се усмихна; явно неписаният текст на усмивката бе: „Ах, какво упорито момче!“ После седна. Очите наведени. Ръцете свенливо оправят образувалата се отново между коленете гънка на юнифата — и сега за друго:

— Мисля, че трябва да се реша… заради вас… Не, моля ви: не ме карайте да бързам, трябва още да помисля…

Не я карах да бърза. Макар да разбирах, че трябва да бъда щастлив и че няма по-голяма чест от това да увенчаеш със себе си заника на нечий живот.

… Цялата нощ — някакви криле, аз вървя и крия с ръце главата си от крилете. А после — стол. Но не от сегашните ни столове, а старинен, от дърво. Местя крака като кон (десния преден — и левия заден, левия преден — и десния заден); столът притичва до леглото ми, качва се върху него — обичам този дървен стол: неудобно, боли.

Чудно нещо: нима не може да се измисли никакво средство срещу тази сънна болест — да бъде излекувана или да се направи полезна — може би дори разумна.