Евгений Замятин
Ние (20)

20

Конспект:

Електрическо изпразване

Материалът за идеи

Нулевата скала

Това е най-подходящото определение. Сега виждам, че случилото се бе точно като електрическо изпразване. Пулсът ми през последните дни става все по-рязък, все по-ускорен, все по-напрегнат — полюсите са все по-близко — сух пукот — още милиметър: взрив, после — тишина.

У мен сега е съвсем тихо и пусто — като вкъщи, когато всички са излезли, а ти лежиш, сам и болен, и ясно чуваш рязкото метално почукване на мислите си.

Може би това „изпразване“ ме излекува най-подир от мъчителната ми „душа“ — и аз отново станах като всички. Най-малкото сега без всякаква болка виждам мислено О на стъпалата на Куба или под Газовата Камбана. И ако там, в Операционната, тя изрече името ми — нека: в последния момент набожно и благодарно ще целуна наказващата ръка на Благодетеля. Имам това право по отношение на Всеобщата Държава — да понеса наказанието си, и не ще го отстъпя. Никой от нас, номерата, не бива, не трябва да се отказва от това свое единствено — и толкова по-ценно — право.

Тихичко, метално рязко почукват мислите: незнаен авиолет ме отнася в синята вис на моите любими абстракции. И виждам как тук — в чистия разреден въздух — с лек пукот като напомпена гума — се спуква разсъждението ми за „действеното право“. И ясно виждам, че то е само остатък от нелепия предразсъдък на древните — идеята им за „правото“.

Има идеи от глина — и има идеи, навеки изваяни от злато или от скъпоценното ни стъкло. За да се определи от какъв материал е идеята, достатъчно е само да се капне върху него капка силна киселина. Една такава киселина е била известна и на древните: redicio ad finem. Струва ми се, така са я наричали; но те се страхували от тази отрова, предпочитали да виждат каквото и да е, дори глинено небе, дори небе като играчка, но не и синьото нищо. А ние — слава на Благодетеля — сме пораснали и играчки не ни трябват.

Та тъй — ако капнем от тая отрова върху идеята за „правото“. Дори при древните най-възрастните са знаели: правото произлиза от силата, правото е функция на силата. И ето — на едното блюдо на везните е грамът, на другото — тонът, на едното — „аз“, на другото — „Ние“, Всеобщата Държава. Какво по-ясно: да се допуска, че „аз“-ът може да има някакви права спрямо Държавата, е все едно да се допуска, че грамът може да уравновеси тона. Оттук разпределението: тонът има права, грамът — задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувствуваш милионна частица от тона…

Вие, охранени, румени венерианци, вие, почернели от дим като ковачи уранци — чувам в синята си тишина вашия ропот. Но разберете най-после: всичко велико е просто; разберете: непоколебими и вечни са само четирите аритметични правила. И велик, непоклатим и вечен ще пребъде само моралът, основан върху тези четири правила. Това е висшата мъдрост, това е върхът на пирамидата, по която хората — зачервени и изпотени, с ритници и пръхтене са се катерили векове. И от този връх — там, на дъното, където като жалък червей още мърда нещо, оцеляло у нас от дивите ни прадеди — от този връх еднакво изглеждат: и незаконната майка О, и убиецът, и онзи безумец, дръзнал да замери със стих Всеобщата Държава; обща е за тях смъртната присъда. Това е божественото правосъдие, за което са мечтаели още хората от каменножилищната епоха, огрени от наивните розови лъчи на зората в човешката история: техният „Бог“ е наказвал обругаването на Светата църква също както убийството.

Вие, уранци — жестоки и суеверни като древните испанци, постигнали мъдростта да изгарят когото трябва на клада — вие мълчите, струва ми се, че сте с мен. Но чувам: розовите венерианци бъбрят нещо за изтезания, за екзекуции, за връщане към варварството. Скъпи мои: жал ми е за вас — не сте способни да мислите философско-математически.

Човешката история се издига нагоре спираловидно — подобно на авиолет. Кръговете са различни — златни, кървави, но всички са еднакво разделени на 360 градуса. И ето, от нулата — напред: 10, 20, 200, 360 градуса — отново нула. Да, върнахме се на нулата — да. Но за моя математически организиран ум е ясно: това е съвсем друга, нова нула. Тръгнахме надясно от нулата и се върнахме при нея отляво. И затова: вместо плюс нула — имаме минус нула. Разбирате ли?

Тази Нула ми прилича на мълчалива, огромна, тясна, остра като нож скала. В свирепа, мъхната тъмнина, притаили дъх, се отблъснахме от черната нощна страна на Нулевата Скала. Цели векове ние, колумбовците, плавахме, плавахме, обиколихме цялата земя и най-после, ура! Салют — всички на мачтите; пред нас е другата, непозната досега страна на Нулевата Скала, озарена от полярното сияние на Всеобщата Държава, синя грамада, искряща дъга, слънце — стотици слънца, милиарди дъги…

И какво от това, че само острието на ножа ни дели от другата страна на Нулевата Скала! Ножът е най-здравото, най-безсмъртното, най-гениалното създание на човека. Ножът е бил гилотина, ножът е универсалният начин за разсичане на всякакви възли, по острието на ножа минава пътят на парадоксите — единствено достойният за дръзките умове път…