Евгений Замятин
Ние (10)

10

Конспект:

Писмото

Мембраната

Косматият аз

 

Вчерашният ден бе за мен като онази хартия, през която химиците филтрират разтворите си: всички дисперсни частици, всичко излишно остава на хартията. И на сутринта се спуснах долу дестилиран докрай, прозрачен.

Долу, зад масичката във вестибюла, контрольорката поглеждаше часовника и записваше номерата на влизащите. Името й е Ю… впрочем по-добре да не казвам цифрите й, защото се страхувам, че мога да напиша нещо лошо за нея. Макар че всъщност е много почтена възрастна жена. Единственото, което не ми харесва у нея, е, че бузите й са малко увиснали — като рибешки хриле (човек би могъл да си рече — та какво от това?).

Тя скръцна с перото, аз се видях на страницата: „Д–503“ — и редом мастилено петно.

Тъкмо се канех да й направя забележка, когато тя изведнъж вдигна глава и капна у мен една такава мастилена усмивчица:

— Имате писмо. Да. Ще го получите, драги, ще го получите.

Знаех: прочетеното от нея писмо трябва да мине още и през Бюрото на Пазителите (мисля, че е излишно да обяснявам този естествен ред), и не по-късно от 12 ще стигне до мен. Но бях смутен от усмивчицата, капката мастило размъти прозрачния ми разтвор. Дотам, че по-късно, на строежа на ИНТЕГРАЛА, изобщо не можах да се съсредоточа — и дори веднъж сбърках в изчисленията, което никога не ми се бе случвало.

В 12 часа — отново розово-кафявите рибешки хриле, усмивчица — и най-после писмото е в ръцете ми. Не зная защо не го прочетох на място, а го пъхнах в джоба си и — бегом в стаята. Отворих го, хвърлих един поглед и — седнах… Беше официално известие, че за мен се е записал номер I–330 и днес в 21 трябва да се явя при нея — отдолу се посочваше адресът…

Не: след всичко, което се случи, след като толкова недвусмислено й показах отношението си! При това тя дори не знаеше бил ли съм в Бюрото на Пазителите — нямаше откъде да научи, че съм бил болен — направо не можех… И въпреки всичко — —

В главата ми се завъртя и забуча някакво динамо. Буда — жълтото — момините сълзи — розовият полумесец… Да, и още нещо — отгоре на всичко О искаше да дойде днес при мен. Да й покажа ли известието от I–330? Не зная: тя едва ли ще повярва (пък и как наистина да повярва?), че нямам нищо общо с това, че съм напълно… Ще възникне труден, нелеп, абсолютно нелогичен разговор… Не, само не това. Нека всичко се реши механично: просто ще й изпратя копие от известието.

Припряно го пъхнах в джоба — и видях ужасната си маймунска ръка. Спомних си как тя, I, по време на онази разходка взе ръката ми, огледа я. Нима тя наистина…

И ето, 21 без четвърт. Бяла нощ. Всичко е зеленикаво-стъклено. Но това е някакво друго, крехко стъкло — не е нашето, не е истинското, а тънка стъклена черупка, под нея нещо се върти, вихрено фучи, бучи… И не бих се учудил, ако куполите на аудиториумите литнат сега нагоре като кръгли, бавни кълбета дим и възрастната луна се усмихне мастилено — както днес сутринта онази, зад масичката, и във всички домове мигом се спуснат щорите, и зад тях — —

Странно усещане: ребрата ми сякаш са железни пръчки и пречат — без съмнение пречат на сърцето, тясно му е, не му стига мястото. Стоях пред стъклена врата със златни цифри: I–330. I, с гръб към мен, пишеше нещо на бюрото. Влязох…

— Ето… — подадох й розовия талон. — Получих днес известието ви и идвам.

— Колко сте точен! Може ли за минутка? Седнете, само да завърша.

Отново сведе очи над листа — какво ли има там, вътре в нея, зад спуснатите щори? Какво ще каже — какво ще направи след секунда? Как да го науча, как да го изчисля, след като тя цялата е оттам, от дивата древна страна на сънищата.

Гледах я мълчаливо. Ребрата ми са като железни пръчки, тясно ми е… Когато говореше, лицето й бе бързо, искрящо колело: не се виждаха отделните спици. А сега колелото е неподвижно. И забелязах странно съчетание: високо вдигнати към слепоочията тъмни вежди — насмешлив остър триъгълник с върха нагоре — две дълбоки бръчки от носа към ъгълчетата на устните. Тези два триъгълника донякъде си противоречаха и отпечатваха върху цялото лице един неприятен, дразнещ X — като кръст: зачеркнато на кръст лице.

Колелото се завъртя, спиците се сляха:

— А не бяхте ли вече в Бюрото на Пазителите?

— Бях… Не можах: разболях се.

— Да. И аз така си мислех: нещо трябваше да ви попречи — все едно какво (острите зъби, усмивката). Затова пък сега сте в моите ръце. Нали помните: „Всеки номер, ненаправил изложение в Бюрото до 48 часа, се смята…“

Сърцето ми се заблъска тъй, че пръчките се извиха. Като хлапак — глупаво се хванах като хлапак, глупаво мълчах. И чувствувах: заплел съм се — да не помръднеш ни ръка, ни крак…

Тя стана, протегна се лениво. Натисна копчето и щорите с лек пукот паднаха. Бях отрязан от света — насаме с нея.

I беше някъде там, зад гърба ми, до шкафа. Юнифата й шумолеше, падаше — аз слушах — целият слушах. И си спомних… не: мярна ми се за стотна от секундата…

Наскоро трябваше да изчисля кривата на улична мембрана от нов тип (сега тези мембрани, изящно декорирани, записват по всички булеварди уличните разговори — за улеснение на Бюрото на Пазителите). И помня: вдлъбната, розова, трепкаща ципа — странно същество, състоящо се само от един орган — от ухо. Сега бях такава мембрана.

Ето че щракна секретното копче до яката — на гърдите — и още по-надолу. Стъклената коприна шумоли по раменете, по коленете — на пода. Чувам — по-ясно, отколкото ако го виждах — единият крак прекрачва синкаво-сивото копринено купче, после другият…

Опънатата докрай мембрана трепти и записва тишината. Не: резките, с безкрайни паузи удари на чук по пръчките. И чувам — виждам: тя, зад гърба ми, мисли една секунда.

Ето — вратичката на шкафа, ето — тропна някакъв капак — и отново коприна, коприна…

— Готово.

Обърнах се. Беше по лека, шафраненожълта рокля, старинен модел. Хиляди пъти по-страшно, отколкото ако беше без нищо. Две остри точки — през тънката тъкан, тлеещи в розово — два въглена през пепелта. Нежно-кръгли колене…

Тя седна в ниското кресло. На четириъгълната масичка пред нея — бутилка с нещо отровнозелено, две малки чашки на столчета. В крайчето на устните й димеше — в тънка хартиена тръбичка — онова древно нещо за пушене (забравих как се наричаше).

Мембраната все още трептеше. Чукът удряше — вътре у мен — по нагорещените до червено пръчки. Дочувах всеки удар и… ами ако тя също ги чува?

Но тя спокойно пушеше, спокойно ме поглеждаше и небрежно изтърси пепелта — върху розовото ми талонче.

— Защо тогава се записахте за мен? — попитах колкото може по-хладнокръвно. — И защо ме накарахте да дойда?

Сякаш не ме чу. Наля от бутилката в чашката, отпи.

— Чудесен ликьор. Искате ли?

Едва сега разбрах: алкохол. Като мълния се мярна видяното вчера: каменната ръка на Благодетеля, непоносимото острие на лъча и там, върху Куба — простряното с отметната глава тяло. Трепнах.

— Вижте какво — казах, — нали знаете, че всички, които се тровят с никотин и особено с алкохол, Всеобщата Държава безпощадно…

Тъмните вежди — високо към слепоочията, острият насмешлив триъгълник:

— Да се унищожат наведнъж малцина, е по-разумно, отколкото да се даде възможност на множеството да се погубва и изражда, и тъй нататък. Това е до неприличност вярно.

— Да… до неприличност.

— Да ги пуснеш — такива плешиви, голи истини — на улицата… Не, представете си… ето, този мой неизменен обожател — нали го знаете — представете си, че свали цялата заблуда на дрехите и в истинския си вид се изправи пред публиката… Ох!

Тя се смееше. Но ясно виждах долния тъжен триъгълник, двете дълбоки бръчки от ъглите на устата към носа. Кой знае защо, от тези бръчки разбрах: онзи, двойно извитият, прегърбеният, крилоухият — я е прегръщал — нея… Той…

Впрочем сега се мъча да предам тогавашните си — ненормални — усещания. Сега, когато пиша това, прекрасно съзнавам, че така е редно, че и той като всеки честен номер има право на радост — и би било несправедливо… Ясно.

I се смя много странно и дълго. После внимателно ме погледна — навътре:

— Важното е, че с вас съм абсолютно спокойна. Вие сте толкова мил — о, сигурна съм, — и през ум няма да ви мине да отидете в Бюрото и да съобщите, че аз — ето на, пия ликьор, пуша. Ще се разболеете — или ще бъдете зает — или нещо друго. Дори: сигурна съм — ще пийнете сега с мен от тази очарователна отрова…

Какъв нагъл, подигравателен тон. Със сигурност чувствувах: сега отново я мразя. Впрочем защо „сега“? Мразех я през цялото време.

Гаврътна цялата чашка зелена отрова, стана — розовото прозираше през шафрана, — направи няколко крачки и спря зад креслото ми…

Изведнъж — ръката й около врата ми — уста в уста… не, още по-дълбоко, още по-страшно… Кълна се, беше съвсем неочаквано и може би само затова… Тъй като е невъзможно — сега ми е съвсем ясно, — невъзможно е аз самият да съм пожелал това, което се случи после.

Непоносимо сладки устни (предполагам, това бе вкусът на „ликьора“) — и у мен проникна глътка изгаряща отрова — и още — и още… Откъснах се от земята и като самостоятелна планета полетях с бясно въртене надолу, надолу — по някаква неизчислена орбита…

Последвалото мога да опиша само приблизително, с повече или по-малко близки аналогии.

По-рано никога не бе ми идвало наум — но е точно така: през цялото време се движим над клокочещо червено море от огън, скрито там — в утробата на земята. Но никога не мислим за това. А ако изведнъж тънката черупка под краката ни стане стъклена — тогава бихме видели…

Аз станах стъклен. Видях — вътре у себе си.

Имаше двама аз. Единият — предишният, Д–503, номер Д–503, а другият… По-рано той само едва-едва показваше косматите си лапи изпод черупката, а сега изскочи целият, черупката запука, ето сега ще се разхвърчи на парчета и… и какво тогава?

Хванах се с все сили за сламката — облегалката на креслото, и попитах, за да чуя гласа си — онзи, предишния:

— Къде… къде намерихте тази… тази отрова?

— О, това ли! Един лекар, един от моите…

— „От моите“? От кои — „моите“?

И този, другият — изведнъж изскочи и изкрещя:

— Не разрешавам! Не искам никой освен мен. Ще убия всеки, който… Защото ви — аз ви — —

Видях: с косматите си лапи той я сграбчи грубо, разкъса тънката коприна, впи зъби — точно помня: зъби.

Не зная как I се изплъзна. И ето — над очите й се спуснаха тези проклети, непроницаеми щори — тя стоеше, облегнала гръб на шкафа, и ме слушаше.

Помня: бях на пода, прегръщах краката й, целувах коленете й. И молех: „Сега — още сега — още тази минута…“

Острите зъби — острият насмешлив триъгълник на веждите. Тя се наведе и мълчаливо откачи плочката ми.

— Да! Да, мила — мила! — Припряно започнах да свалям юнифата си. Но I — също тъй мълчаливо — вдигна до самите ми очи часовника върху плочката. До 22,30 оставаха пет минути.

Изстинах. Знаех какво значи това — да се покажеш на улицата след 22,30. Цялата ми лудост в миг се изпари. Аз — бях аз. И разбирах едно: мразя я, мразя я, мразя я!

Без да се сбогувам, без да се обърна — втурнах се навън от стаята. Забодох криво-ляво плочката на бегом, през стъпалата — по аварийното стълбище (страхувах се, че ще срещна някого в асансьора) — изскочих на пустия булевард.

Всичко беше на мястото си — толкова просто, обикновено, закономерно: стъклените, грейнали в светлини домове, стъкленото бледо небе, неподвижната зеленикава нощ. Но под това тихо, прохладно стъкло — лудееше нечуто нещо буйно, червено, космато. И аз тичах задъхан, за да не закъснея.

Изведнъж почувствувах: забодената набързо плочка се откопчава — откопча се, издрънча върху стъкления тротоар. Наведох се да я вдигна — и в секундата тишина: нечий тропот отзад. Обърнах се: иззад ъгъла завиваше нещо дребно, изгърбено. Така поне ми се стори тогава.

Хукнах с все сили — въздухът свистеше в ушите ми. Пред входа спрях: часовникът ми показваше 22,30 — без една минута. Ослушах се: отзад нямаше никого. Явно бе нелепа фантазия, реакция на отровата.

Нощта бе мъчителна. Леглото под мен се надигаше, спускаше се и отново се надигаше — плаваше по синусоида. Внушавах си: „През нощта номерата са длъжни да спят; това е тяхно задължение — също както работата през деня. Необходимо е, за да могат да работят през деня. Да не се спи през нощта, е престъпно…“ И въпреки това не можех, не можех.

Загивам. Не съм в състояние да изпълнявам задълженията си пред Всеобщата Държава… Аз…