Илия Михайлов
Автобус за някъде (41)

Избори

— Раздаде ли ги всичките? — попита отегчено момчето, докато разкопчаваше суитшърта си. До него, на мръсната дървена седалка, безмълвно стояха стекче с предизборни флаери, обвити грижливо с ластик, и картонена чашка с кафе.

— Ти как мислиш? — отговори с въпрос момичето. С престорена гордост вирна високо глава, при което конската му опашка заприлича на истинско кестеняво корабно въже, спускащо се по гърба му. Усмихна се и театрално вдигна двете си ръце като победител в състезание по лека атлетика, който току-що е пресякъл финиша.

Седях тихо до тях на спирката на пазарджишката Държавна болница и се опитвах да не мисля за нищо — едно от най-трудните упражнения. Защото мислите ни са като кълбото прежда, което всеки като дете е виждал да се търкаля някъде около стола на баба му със забити в него два шиша — сякаш нашето „вчера“ и „днес“. А „утре“-то? Какво да правим с „туй наше вечно «утре»“? Да вярваме ли в него? Да го осъждаме или да се страхуваме?

От другата ми страна бяха седнали удобно един старец и жена на средна възраст. Старецът държеше в ръка измачкания си сив каскет и с плешивото си теме, наведен леко напред, може би търсеше лъчите на благосклонното октомврийско слънце.

— Всички са едни и същи! — каза вяло жената и с блаженство вдиша дима от собствената си цигара, която бавно догаряше в ръката й като надеждите на българския национален отбор по футбол. — Не вярвам на никого! Няма да гласувам!

Старецът изправи глава и се взря в лицата, които го гледаха от налепените до него предизборни плакати, но не каза нищо.

Вместо да обърнат внимание на тази провокация, момчето и момичето продължиха разговора си.

— Ти какво ще правиш с твоите пари? — попита своя колега младата предизборна агитаторка.

Отговорът беше моментален, искрен и спонтанен:

— Ще се „отрежа“ в петък вечер. Ходим с едни приятели в Пловдив всяка седмица. Много е яко. Трябва да дойдеш някой път. А ти?

Една катафалка мина покрай нас и паркира до близката траурна агенция, оставяйки след себе си тягостното и нахално чувство за преходност и вина.

— А ти? — попита отново момчето след тази кратка, отрезвяваща за всички пауза.

— Абе к’во да ти кажа… — промълви замислено момичето. — С майка ми събираме пари за нова пералня, но май няма да мога сега да помогна.

— Защо? — въпросът на момчето увисна във въздуха заедно с дима от цигарата на жената до мен.

— Ще даря парите — каза момичето. — Не са много, но все пак. Ще ги даря за Георги. Нали се сещаш — момчето, дето…

— Да, да! — прекъсна го колегата му по предизборна кампания. — Сещам се.

Помълчаха още няколко мига, после момичето се усмихна и каза:

— Изпий си кафето и да тръгваме. Трябва да раздадем и останалите.