Илия Михайлов
Автобус за някъде (40)

Разговор

Продължаваше да вали. Дъждът тихо разказваше приспивните си истории на своите търпеливи слушатели: сивия зимен следобед, самотните дървета с голи клони и няколко неправилно паркирани на улицата коли. Пригласяше му монотонно само капчукът на близките прозорци.

Съзерцавайки философски тази картина, под навеса на сградата двете жени пушеха мълчаливо. По-младата от тях бавно отпи глътка кафе от бялата си порцеланова чаша, по която личаха следите от яркото й червило. Кестенявата й коса се спускаше по раменете й на своенравни кичури, които елегантно заобикаляха напрегнатото й лице. А уморените й от безсъние очи излъчваха поглед, изпълнен с контролирана тревожност.

Приятелката й до нея беше висока и слаба жена в предпенсионна възраст. В някога гарвановочерната й коса днес си почиваха побелели кичури, оставени там за спомен от Негово величество Времето. Лицето й беше спокойно до степен на безразличие. Загледана някъде пред себе си, тя остави за миг цигарата си в стъкления пепелник на парапета. Вдигна догоре ципа на якето си и също отпи глътка кафе.

— Вече почти съм го решила — каза по-младата жена.

Приятелката й я погледна въпросително:

— Нали вече се разбрахме? След работа ще дойда с теб до магазина. Искам и аз да ги видя тези обувки. Може и да имат моя номер.

Младата жена се усмихна някак объркана и въздъхна:

— Не. Друго исках да кажа.

Последва кратка пауза, след което тя довърши:

— Ще напусна Иван. Не издържам вече.

— Какво е станало? — попита по-възрастната дама с нотки на изненада в гласа си.

Отговорът беше почти моментален:

— Нещо, което се случва от години. Бие ме. В началото беше много рядко, но после…

Младата жена бръкна в джоба си и извади пакет сухи кърпички. Елегантно измъкна една и с достойнство избърса сълзите си, които някак изневиделица напълниха очите й.

— Милата! — възкликна със съчувствие приятелката й и я прегърна, за да я утеши в обятията си. Младата жена избухна в сподавен плач.

— Моля те! Успокой се! Всичко ще се оправи — каза по-възрастната дама. — От колко време продължава това?

— Мими беше в трети клас, когато се случи първия път — успя да каже жената, хлипайки.

— Боже! — възкликна приятелката й. — Та това са вече пет години. Как си издържала?

— Там е работата, че вече не издържам — каза младата жена. — По-рано търпях заради детето. Беше малка. Страхувах се какво ще стане с нас, какво ще кажат хората. Но вече не мога. Ще я взема и ще се върнем при майка ми в Асеновград.

Дъждът изведнъж започна да преминава в малки мокри бели снежинки, които палаво танцуваха в кръг наоколо.

— Я виж! — каза по-възрастната жена, сякаш за да отвлече вниманието на приятелката си и да я откъсне от мислите й. — Обърна го на сняг! Най-после!

Младата жена се усмихна през сълзи:

— Ей, вярно! Знаеш ли, искам да вали цял ден и цяла нощ. Да затрупа всичко и всички. Да е много бяло и тихо…

— Хайде да се прибираме, че стана студено — каза по-възрастната жена и подаде ръка изпод навеса, сякаш за да улови някоя от падащите снежинки. После двете угасиха цигарите си в пепелника и хлопнаха зелената дървена врата след себе.