Илия Михайлов
Автобус за някъде (26)

Тъй дълго пътуване

Нощният влак за Варна потегли почти веднага след като ние с Валка се качихме. Беше някак странно без обичайното мъничко забавяне, което поколения българи наред сме се научили да прощаваме великодушно. „Не бързай да се радваш! — процеди през зъби Здравият разум в мен. — Познаваш БДЖ и онази тяхна необяснима склонност да даряват безплатни минути на такива като теб под формата на чакане на някоя спирка в полето.“

Пропъдих тези мисли заедно с една прозявка и с мъка затворих развалената плъзгащата се врата след себе си. Зимният декемврийски мрак навън вече беше полепнал по мръсното стъкло на стария железопътен маратонец, който препускаше по релсите на републиката за пореден път. Не знам дали има такава държава, но има такива влакове — истински стари момчета, които продължават да дават всичко от себе си, за да докажат сякаш че все още ги бива, че все още са нужни някому.

„Машинистът явно е в чудесно настроение — помислих, докато настанявахме багажа си върху ожулените метални решетки над главите ни. — Или може би бърза да се прибере вкъщи при жена си, за да обуе старите си чехли и да въздъхне: «Прибрах се! У дома съм!»“. Нали всъщност „най-хубавото във всяко пътуване е завръщането“. Стига само да има някого, който да те очаква.

В купето беше тъмно като в душата на престъпник и топло като в стаята на училищен парнаджия. Извадих киндъла си, решен да довърша „Вихрушка“ през следващите няколко часа и да затворя литературното досие на Клавел. Чета от години този велик разказвач и не спирам да му се възхищавам.

Скоро към нас се присъедини възрастна двойка, която общуваше помежду си на непознат за мен диалект. Хората бяха усмихнати и приятни, въпреки че ми пречеха да чета. Обадиха се на внуците, а жената скоро след това заспа, хъркайки поносимо и някак приемливо. След около час се събуди за миг, опипа с ръка косата си, която беше заприличала на карфиол. Отпи малко вода и потърси с поглед мъжа си. Той се възползва от ситуацията и страхливо подхвърли:

— Трябва да направим крем карамел за Коледа.

— Живи и здрави да сме дотогава! — охлади тя празничния му ентусиазъм и отново потъна в неспокойния си железопътен сън, свита на седалката.

Мъжът се почеса вяло по плешивата си главата, помоли ме да отворя за момент вратата и после също заспа.

И жена ми отдавна се рееше някъде из царството на Морфей и само тихото й равномерно дишане издаваше присъствието й.

Останах сам с Джеймс Клавел и още няколко часа път, които ни очакваха. По закона на Мърфи батерията на киндъла ми не след дълго се изтощи. Единственото, което можех да направя, бе да видя как подсветката на четеца ми угасва красиво като свещ на коледна елха. Понечих да търся кабела в раницата, но щях да събудя всички и се отказах. Отпуснах се безпомощно на облегалката и си помислих, че ако някой ден срещна проклетия Мърфи, със сигурност ще му вкарам поне два шамара.

Затворих очи и се опитах да заспя, но късното ми кафе не ми позволи този лукс. Влакът намали скоростта си за кратко и от съседното купе дочух весела глъчка на млади хора. Две момичета излязоха в коридора и отвориха прозореца пред себе си. Свеж въздух изпълни всичко наоколо.

— Ще си изкараме супер! — каза едното момиче с бяло яке и дълга коса, укротена в плитка.

— Да. Може би — отвърна събеседничката й, която беше малко по-висока, с къса коса и панталони над глезените. Помислих си, че ако навремето някой обуеше такива панталони, щяха да го подиграват, че у тях е имало наводнение.

— Защо си тъжна? — попита момичето с бялото яке и плитката.

— Не, просто мисля за Ники. Липсва ми — отговори притежателката на късите панталони.

После двете потънаха в кратко мълчание. Чуваха се само нощният вятър и скърцането на влака върху релсите.

— Обичам Ники — промълви отново девойката с късата коса. — Обичам я. По-силно е от мен.

Момичето с бялото яке не каза нищо, изчаквайки събеседничката си да продължи:

— Знаеш ли, мислехме дори да избягаме. Някъде в чужбина само двете — тя и аз. Но нашите ще откачат. Не е истина, човек! В капан съм!

Приятелката й въздъхна, загледана в ясното звездно небе навън.

— И все пак — продължи любимата на Ники — един ден ще се чупим двете. Искаме да живеем в Холандия или някъде другаде в Европа.

— Знам как се чувстваш — каза момичето с дългата коса. — Майка ми искаше да ме води на психолог, когато разбра навремето, че пуша трева. Но това са минали работи. Правех го, за да се харесам на другите в компанията. Дори не ми беше интересно.

Сякаш без да я чува, другарката й продължи:

— Ако един ден се върна в България, то ще е само заради Родопите. Обичам тази планина. Няма по-красиво и гостоприемно място. Магично е. Имаме си там наше тайно място с Ники… — не довърши момичето с късата коса, пренасяйки се в мислите си в някакви много скъпи спомени и съкровени преживявания.

Няколко минути по-късно сънената кондукторка започна поредната си проверка. Двете момичета затвориха прозореца и се прибраха при другите.

— Нови пътници? — попита служителката на БДЖ, включвайки за минута осветлението в нашето купе. Спящите ми спътници се размърдаха неспокойно, а аз забелязах един надпис на малката масичка до прозореца: „Обичам Кирил“. После отново стана тъмно. Очакваха ни още няколко часа път.