Илия Михайлов
Автобус за някъде (37)

Приземяване

Вече почти два часа бяхме в небето. Шумът от самолетните двигатели и леката турбуленция ме караха да се чувствам като в стомаха на голяма птица, страдаща от газове. Опитвах се да чета, като от време на време гледах през малкото прозорче облаците, които приличаха на памук, разстлан върху голяма холна маса. Дори последвах повика на природата в малкото самолетно WC. А когато излязох, вече бях готов да повярвам, че съм йога.

После се отпуснах на седалката и отворих големия албум със спомени, който всеки от нас държи на някой от рафтовете на душата си. И с усърдието на опитен филателист започнах да подреждам най-новите си попълнения. А бяхме насъбрали доста от последните няколко дни с Валка в добрата стара Англия. Някой беше ядосал Ливърпул преди ние да пристигнем. Градът ни посрещна с дъжд, студ и вятър — неговите начини да покаже на хората, че грешат в нещо, че им е сърдит. После всичко си дойде на мястото. Срамежливото ноемврийско слънце прояви смелост и в Мърсисайд стана малко по-светло, малко по-топло и малко по-приветливо. Ние само това и чакахме. За три дни обиколихме тези Свети места на рокендрола, изкуството и футбола. Вървяхме по „Матю Стрийт“. Бяхме в „Кавърн клъб“ и стъпвахме по стъпките на Джон, Пол, Джордж и Ринго. Гледахме р. Мърси на Роял Албърт док. Бяхме на поклонение в „Анфийлд Роуд“ и седнахме на стола на хер Клоп и легендарната трибуна The Kop. Посетихме двете катедрали, Емпайър тиътър, ливърпулските музеи, култовата галерия „Тейт“ и т.н.

И след всичко това ето ни отново — на път за България с полет номер еди-кой си на „Райънеър“. Точно до нас дремеше една жена с нарисувани вежди, която, без ние да желаем, набързо ни беше обяснила как е дошла за малко на гости да гледа внучето. Как зет й я возел от Блекпул и за малко да изпуснат самолета заради трафика. А тя няколко пъти била казала да тръгнат по-рано. После едва не освободи аварийната ръчка, докато се опитваше да „издърпа пердето“, както тя се изрази, защото много й светело в очите.

Опитвах се да изучавам лицата на другите пътници в самолета, докато стюардесите за пореден път минаваха по пътеката, бутайки голяма платформа с храна и напитки. Някаква странна носталгия ме обзе за миг по студентските години, когато в претъпкания влак за София плешив добродушко със син панталон и бяла риза с надпис РСВ се опитваше да си проправя път през коридора с подобна количка. А ние, мъчениците, пътуващи на два реда един върху друг, се чудехме как да му направим път да мине.

Планът ни беше простичък — веднага щом кацнем, да се придвижим с метрото до гара Искър и оттам да хванем влака за Пловдив. Радостното усещане, че сме си у дома, се подсили и от служителката на БДЖ. С равен тон, сякаш съобщаваше нивото на река Дунав в сантиметри, тя ни информира, че влакът има един час закъснение. Решихме да не се възползваме от щедрата промоция на българските железници да прекараме 60 минути в уютната външна чакалня. И поехме към софийската Централна автогара. Тук щастливи установихме, че две различни автобусни фирми предлагат една и съща услуга (пътуване до Пловдив) на различна цена. Избрахме по-евтиния вариант и по стар семеен обичай аз посетих пръв тоалетната. Валка се върна оттам с поглед на дете, което току-що е познало чорапите на баща си под костюма на Дядо Коледа. Извади телефона и ми показа снимка, на която се виждаше залепена накриво върху вратата на дамската тоалетна бележка с разкривен надпис: „Не работи“.

— Не е ли това еманация на цялата държава? — попита ме тя.

Воден от силни патриотични чувства, отговорих:

— Е, видяхме, че и в Англия не са построили социализма. Имаше просяци по улиците и не беше особено чисто.

Два часа по-късно вече бяхме в Пловдив. Още докато слизаше преди нас, един намръщен шишко размени любезности с шофьора, който според него не си гледал работата. Кой знае защо си спомних за онзи човек с жълта сигнална жилетка, който стоеше на автобусната спирка на летище „Джон Ленън“ в Ливърпул и учтиво приканваше хората да влязат по-навътре, за да има място за всички. Не казах нищо. Нямаше смисъл.

Разбрахме се с Валка да я изчакам в жп гарата, докато тя отскочи до „Билла“. Една възрастна жена с бастун бавно се приближи до мен и ми поиска пари. Бръкнах в джоба си, но там уютно се гушеха един до друг само няколко пенса, останали от Англия. Усмихнах се виновно на жената, а тя сърдито измърмори нещо под носа си. Станах и взех чантата си в ръка, без да виждам нищо пред себе си, и някак инстинктивно намерих изхода. Вече бях сигурен — приземили сме се.