Илия Михайлов
Автобус за някъде (20)

Дежавю

В един студен и ясен слънчев ден, преди няколко години, се разхождаме с жена ми и брат й по улиците на Амстердам. Усещането е, сякаш се спускаш по цветовете на дъгата. Шарено, интересно, освобождаващо и толерантно. Улични музиканти, фокусници, мимове, музеи, галерии, шум, глъчка. И много колоездачи, които там се ползват с особени привилегии. Като вървиш покрай каналите, по които постоянно плуват лодки и туристически корабчета, няма как да не те задмине и някоя карета или ретро автомобил.

Усещаш как всичко балканско в теб изведнъж започва да се съмнява в себе си. Изпълва те едно странно чувство, че и ти си европеец по някакъв начин поне за малко, поне докато си там.

А хората… Ах, хората! Не се сещам как по-добре да ги опиша с едно изречение, освен да цитирам бай Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания“, в които нарича панагюрци „охолни и непритеснявани хора“.

Оставаш с натрапчивото усещане, че всичко в Холандия е в името на онзи — „малкия човек“. Да му е удобно и комфортно на него, защото там отдавна са разбрали, че най-голямото богатство на една страна — това са нейните хора.

Мислиш си: „Защо и в България не е така?“ А един жесток глас ти отговоря с умерена доза цинизъм в себе си: „Защото в България живеят българи!“.

„Докога, по дяволите, ще ми излизаш с това обяснение?“ — питаш ядосан, но гласът мълчи. Май и на него вече му е писнало.

Вчера, години по-късно, крачим с жена ми към Главната за вечерна разходка.

— Какво става тук? — пита тя нетърпеливо, виждайки колко много хора са плъзнали като безброй кръвни телца по вените на града.

— Нищо — отговарям. — Пловдив е жив. Тук постоянно се случва нещо. Знаеш как е.

Поемаме към Капана. Има някакъв фест. Пълно е с млади и модерни хора, които културно се забавляват. Кюфте да хвърлиш, няма къде да падне. Шарено. Цветно. Забавно. Интересно. На различните улици звучат джаз, соул, рок. Зона, забранена за чалга и простотия. Артинсталации, графити по стените на сградите. Кафенета в ретро стил, бирарии, ресторанти.

Изведнъж ме връхлита дежавю, което със силен шут по задника ме връща в Амстердам. Чувствам се щастлив и се чувам как възкликвам: „Толкова много млади хора на едно място! Има надежда! България ще я бъде!“.

Жена ми се усмихва и ми прошепва:

— Знаеш ли, аз пък имам усещане…

— Какво е? — питам разсеяно, докато се възхищавам на картините на един от уличните художници. Седнал на тротоара с бира в ръка, той се усмихва и вдига тост в знак за поздрав към навалицата.

Младо семейство с деца си прави селфи за спомен пред нас, а някакво усмихнато момиче ми предлага флаер, който ме кани на изложба.

Неусетно започва да вали, което само прави нещата още по-магични. Валечка също е под наркозата на Капана, но довършва мисълта си:

— Имам усещане за Пловдив.

Настръхвам и стискам още по-силно ръката й. Целувам я с цялата нежност, на която съм способен. Дъждовните капки бавно падат върху нас като любовни заклинания, които нашепва красивото пловдивско небе.

После поглеждаме в очите си. Точно в този момент думите са излишни, защото ние отдавна сме се научили да общуваме със сърцата и душите си. Поемаме си въздух като двама дълбоководолази и отново се потапяме в магията на Капана — нашия малък Амстердам.