Илия Михайлов
Автобус за някъде (13)

Въпроси

Белият лист с надпис „В болнични съм“, с две отлепени по краищата парченца лейкопласт, беше паднал уморен сред накапалите есенни листа, пожълтял и тъжен като тях. Явно му беше писнало да информира хората и сам беше потърсил спасение.

Прехвърлих в другата си ръка пазарската чанта с тиквички, гъби и няколко моркова, наведох се и го преместих в празния кашон от кроасани до вратата, който служеше за кошче за боклук. Преди да продължа към вкъщи, където ме чакаше нетърпеливо новият учебник по история за 10-ти клас, чух глас, който идваше някъде откъм детската градина:

— Чичко, чичко!

Огледах улицата, окъпана от щедрото септемврийско слънце, което грее, без да топли, бях сам сред паркираните неправилно наоколо коли. На високата ограда на детската градина, като двама малки затворници, бяха застанали двама малчугани. Момченцето беше със сини къси панталонки, тениска с картинка на Спайдърмен и рошава коса. До него стоеше малко момиченце, което държеше в ръка отворена и полуизядена вафла, следи от която издайнически се забелязваха върху лицето му и бялата рокличка с голямо сърце и надпис „I love you“ вътре в него.

— Чичко! — повтори отново малкият Спайдърмен. — Подай ни маймунката!

Признавам си, че останах доста изненадан от това желание, но веднага видях падналата на улицата жълта плюшена маймуна, която децата бяха изпуснали през оградата.

Пресякох улицата и стъпих на другия тротоар, за да изпълня тази важна задача. Трябваше философски да преглътна някак обръщението „чичко“, с което ме повика на помощ този малък нахалник. В края на краищата Марк Твен е прав: „Старостта не е хубаво нещо, но е единственият начин да поживеем по-дълго“. А някога бях „батко“ и когато някой кажеше, че е на 42, си мислех: „Егати стареца!“. Но така е в живота — всичко се връща. Особено ако като млад си си позволявал лукса да не проумяваш неговия кръговратен характер.

Наведох се, вдигнах от земята жълтата плюшена маймуна и осъзнах за пореден път какви грехове носят на плещите си китайците и тяхната икономика. Не стига, че замърсяват активно околната среда. Използват евтина работна ръка. Подбиват световните пазари. А на всичко отгоре объркват завинаги представите на децата за царството на животните. Жълта маймуна?! Що за глупост, по дяволите! Гледам редовно National Geo Wild и никога не съм виждал такова нещо. Мисля, че „Грийнпийс“ трябва да обърнат внимание и на този проблем.

Подадох плюшената играчка на двамата малки обитатели на детската градина и с надежда почаках за миг, за да чуя дали вече са научили някоя и друга вълшебна думичка. Вместо това, момиченцето ми подари една голяма усмивка, показвайки ми скромното нейно съдържание — няколко самотни зъбчета с полепнал по тях шоколад от вафлата, която все още държеше.

Преди да продължа, малчуганът изстреля срещу мен първия си коварен въпрос:

— Чичко, ти какво работиш?

— Учител съм — отговорих и се замислих, че ако сега трябва да решавам какъв искам да стана като порасна, пак бих избрал същото.

— А като си учител, защо не си жена? — продължи с неудобните си търсения малкият любопитко.

— Ами… — понечих аз да обясня, но той продължи своята бомбардировка:

— А ти беден ли си?

— Не! — успях някак да промуша краткия си отговор, докато той отново направи поредното си умозаключение:

— Мама казва, че ние сме бедни, защото нямаме кола и татко пие ракия.

Не знаех какво да отговоря, а Спайдърмен явно не беше приключил със своята анкета:

— Обичаш ли да спиш следобед? Нас тук ни карат всеки ден.

„Какво да се прави?! Всеки с проблемите си!“ — успях да си помисля аз, докато изслушвах житейските несгоди на тези двама малки мъченици, затворени на това ужасно място.

Понечих да зарежа пазарската си чанта на тротоара и да побягна, за да се спася от следващия неудобен въпрос от типа на „Мразиш ли магданоз?“. Щях да се върна по-късно и да си я прибера някак. В този момент обаче чух спасителния глас на учителката, която седеше на сянка в близката беседка с покрив като гъбка:

— Кирчо! Петя! Бързо тук! Прибираме се! Време е за обяд!

Понякога спасението идва някак изневиделица. Вече съм сигурен.

Двамата малчугани сякаш изведнъж забравиха за интереса си към мен и нашето импровизирано интервю. Пуснаха решетките на оградата, които стискаха така старателно до този момент, и бързо се запътиха към тристепенното си обедно меню, което вече може би ги очакваше.