Илия Михайлов
Автобус за някъде (14)

Альоша

Беше първият ми сутрешен крос от дълго време насам. Направих няколко дължини по алеята в Бунарджика и после бодро поех нагоре към Альоша. Не помня откога не бях изпитвал това странно чувство — сякаш чуваш как тялото ти крещи с пълна сила: „Хайде, глупако! Искам да ме натовариш още! Не ми е достатъчно!“.

Сутринта беше свежа, слънчева и прохладна. Чувах как птичите песни, градският шум и вятърът, поклащащ клоните на дърветата, образуваха някаква приятна лятна симфония. Липсваше ми само жена ми, която бях изпратил на работа малко по-рано. Тя винаги ми липсва, когато е далече от мен.

По павираната пътека нагоре, осеяна с изпокапали сливи и листа, обрулени от нощния дъжд, се разминах с няколко дружелюбни кучета и техните стопани.

Две дами обсъждаха на висок глас рецепта за мусака, докато един червен микробус „Форд Транзит“ задмина бавно всички ни.

Само няколко минути по-късно вече бях под шинела на Альоша. Обиколих наоколо с камерата, радостен, че няма хора, които да влязат в кадър. Направих няколко снимки и едно видео, но беше доста ветровито и реших да слизам обратно. Едва тогава видях на една от пейките слабичък старец с кафяви панталони и синя блуза с навити ръкави. Жилестите му ръце държаха стара бейзболна шапка с надпис Champions, а една брошура на BILLA му правеше компания, оставена на пейката до него. Първо забелязах как вятърът си играе с косъмчетата около плешивото му теме, а след това видях големите му мътни очи. Той беше плакал.

Пристъпих по-близо и го попитах:

— Добре ли сте? Всичко наред ли е?

Старецът ме погледна и отговори:

— Да, младеж. Добре съм.

Колко отдавна не ме бяха наричали „младеж“. Вече почти бях свикнал да бъда „чичко“.

— Понеже ми се стори…

Но вместо да довърша казах:

— Извинявайте! Не исках да Ви безпокоя.

Старецът тъжно се усмихна:

— Не. Няма нищо. Просто съм… самотен.

Няколко работници от „Градини и паркове“ в оранжево-зелени гащеризони минаха покрай нас. Той сякаш ги изчака и продължи:

— Някога бях щастлив. Имах всичко — семейство, кола, вила. Работих няколко години в Либия. Имах пари.

— Но какво стана? — попитах тихо, съжалявайки за своето любопитство.

Той направи опит да се усмихне. Нахлупи шапката на плешивата си глава и не отговори.

— Извинявайте! — казах. — Не е моя работа. Мога ли с нещо да Ви помогна?

— Не — промълви сякаш на себе си старецът. — А и Альоша вече ме изслуша.

После погледнахме и двамата към голямата каменна статуя и той продължи:

— Понякога идвам тук, когато няма никого, и му разказвам живота си. Альоша е чудесен слушател.

Усмихнах се вяло. Сбогувахме ме се и аз заслизах по стълбите. Няколко метра по-надолу се обърнах и реших да направя една последна снимка — за спомен от днес. Стареца вече го нямаше. Само Альоша мълчаливо съзерцаваше Пловдив от високо.