Илия Михайлов
Автобус за някъде (21)

Една сутрин в края на лятото

Слънцето вече прежуря по склоновете на Шуменското плато, увило се като висока зелена яка около града. Има нещо много интимно и магично в начина, по който тук от векове общуват планината и хората. Иначе нищо необичайно — започва поредният горещ августовски ден в края на лятото. Сякаш осъзнавайки, че есента наближава, то става още по-горещо. Като стари батерии за дистанционно, които си решил да сменяш, защото ти се струват изхабени, а те изведнъж започват да работят още по-добре — ей така, за да ти направят напук.

Една мързелива котка е намерила спасение под паркираната неправилно върху тротоара кола и блажено нехае за поредния ядрен тест на Северна Корея, новия политически проект на Слави Трифонов и африканската чума по свинете в Русенско. (Колко е хубаво да си котка понякога! Или поне така изглежда отстрани.)

Отваряме желязната врата на арменската църква и се шмугваме бързо с Валечка под сянката на високите величествени дървета. Прохладно и приятно е. Нападалите по земята борови иглички скърцат под обувките ни. Спирам се за миг пред надгробния паметник с малкия мраморен ангел, разперил тихо крилете си над вечния сън на малката Забел. Тя „почива тук“ още от средата на XIX в. Мисля за смъртта и за това малко момиченце, доживяло само до третата си година и погребано в църковния двор. Защо ли Бог го е повикал при себе си толкова рано? Някои хора не получават шанса дори да започнат да трупат греховете си, докато други дълго и старателно му се наслаждават. Или може би смъртта е просто фасадата, зад която се крие тягостното чувство за неизбежност у хората.

Кучешки лай от близките дворове прекъсва грубо този миг на уединение и порив към вечните истини като неумолима аларма на телефон сутрин рано.

— Добре дошли! Заповядайте! — ни посрещат любезно двама от мъжете, които от години се грижат за храма заедно с останалата част от арменската общност в града. Те са „момчетата за всичко“. Тук са, защото това е свято място за тях, което пази паметта и традициите на предците им, напуснали преди няколко поколения изстрадалата си родина в търсене на спасение от ужасите на геноцида и ново начало. Като че ли именно тук те все още имат усещането, че са такива, каквито са — арменци. Все още…

Питат ни с интерес как сме пътували, какво ново по Южна България, за цената на доматите там и как върви моят даскалък.

— Вие как я карате? — връщам на свой ред част от въпросите.

— Комси-комса — с чувство за хумор отговаря по-младият. — Стягаме се за Св. Богородица.

— Не отива на добре тоя грешен свят — добавя замислено другият. — Виж какво става с природата. На Антрацида вече снегът намалява. Чух го по радиото вчера.

— К’ва Антрацида, бе? — наставнически го поправя по-младият. — Антарктида!

Довършва поправката си и влиза в църквата. Оттам, заедно с гласа му, се чува от тонколоната да звучи литургия на запис.

— Ама така ни се пада! Щото хората сме едни…

— Седни де. Закъде бързаш? — ми казва моят събеседник и поглежда стария си ръчен часовник.

Присядам на пейката до него и двамата се взираме в големия традиционен арменски каменен кръст срещу нас. Красивите орнаменти и шарки, издялани върху кафеникавия камък, приличат на следи от стъпките на всички арменци, пръснати по целия свят. Безброй човешки пътеки в душата на тяхната далечна родина — майка Армения.

Старецът до мен въздиша леко и продължава:

— Животът не обича да го карат да бърза, а хората все забравят това. После се оплакват как са отлетели годините. Радвай му се, докато можеш. И не се опитвай да го разбираш. От мен да го знаеш!

— Ще го запомня! — обещавам твърдо аз като истински политик. Лесно се дават такива обещания.

Разменяме още няколко думи. После си вземаме довиждане с църквата и хората в нея. На излизане затваряме внимателно желязната врата зад себе си. Слънцето напича още по-силно. Вече е почти обед.