Илия Михайлов
Автобус за някъде (27)

Гръцки остров

Дружелюбното януарско слънце нежно гали лицата на хората — море от съдби, надежди и страхове в красивия съботен предиобед. Вълните на това истинско пловдивско море палаво се гонят от единия край на Главната до другия и обратно. Закачат се весело, изчакват се, говорят си и се смеят шумно, а после някак се разливат в съседните улици на Капана, достигат Стария град и прииждат отново към Джумаята.

Само преди няколко минути сме излезли с Валечка от вкъщи и усещаме как вече сме част от тази лежерна идилия, а аз за пореден път си давам сметка защо за древните евреи и техния календар съботата е свещен ден.

Пред нас двама старци, улични музиканти, с позахабени шофьорски шуби и черни ушанки, свирят на китарите си някаква средиземноморска класическа пиеса. Дотолкова са „потопени“ в музиката си, че ту единият, ту другият блажено притваря очи за миг, въздъхват замечтано и гледат минаващите покрай тях хора с чувство на сдържана тъга по отминалата си младост. Градският шум около тях също сякаш е притихнал, посядайки за миг да ги послуша.

Валечка изведнъж се спира и прави същото. После ме хваща за ръката и казва:

— Все едно сме на някой гръцки остров. Дори си представих тюркоазените води на Йонийско море. Помниш ли о. Корфу?

— Помня, разбира се — отговарям бързо. — Как да забравя дните, в които бяхме в Рая — ти и аз?

Тя се усмихва, сякаш без да ме чуе, и ме пита отново:

— Ами онзи нежен средиземноморски бриз? Ами маслиновите дръвчета навсякъде? Ех…

Една шарена група закръглени гръцки туристи обсъждат нещо на висок глас, минавайки покрай нас, и само дооцветяват дежавюто на жена ми.

Продължаваме по пътя си, а двамата музикални братя Грим продължават зад нас да разказват своите приказки със старите си китари.

Някакво прозрение изневиделица ми се стоварва върху главата и започвам да виждам около себе си толкова много гръцки острови и техните обитатели. Точно пред нас е младо семейство с дете. Всички са с предпазни маски заради грипа. Държат се за ръце. Щастливи са на своя остров. До тях, на друг остров, две момичета гледат нещо в телефоните си и се смеят. Една възрастна дама е тръгнала някъде със своето смешно куче. И тя е един малък остров.

„Боже! — мисля си. — Та това е цял архипелаг! Колко е красиво!“

Уморени сме. Сядаме на една пейка. Вятърът гони пухкави облачета в синьото небе. Срещу нас гордо е изправил снага голям панелен блок. Двама малчугани се возят на колелетата си в кръг пред него, а един мъж пуши мълчаливо на терасата на първия етаж.

Облягам се назад и държа ръката на Валечка в своята. Затваряме блажено очи и двамата. Ние сме там — на нашия си „гръцки остров“.