Енрике Марискал
Приказки за подарък на чувствителни хора (23)

22. Шефът си е шеф (III)

Спомням си една забавна случка от дългия ми стаж като организационен консултант.

Шефът на отдел „Човешки ресурси“ в една международна компания се пенсионираше и беше решил да организира, за първи път откакто бе станал управленски кадър, семинар за стимулиране на креативността, в който да участват всички членове на отдела: около седемдесет души от цялата страна.

Натовариха ме с организацията.

Мястото, заобиколено с градини, беше перфектно; денят беше слънчев, пролетен; настроението — чудесно, долавяше се радостта от срещата; пенсиониращият се началник, непринуден и умен човек, беше доволен да види събрани всички свои колеги. Аз, от своя страна, бях в най-доброто си настроение за работа с група — празнично, спокойно и същевременно бликащо от енергия…

Бях представен с хвалебствия и когато се канех да започна първоначалното си изложение, някой се изправи и ме помоли да му дам думата.

Беше служител от охраната, едър, около петдесетгодишен, който с уверен глас и с усмивка ме попита:

— Кой е шефът на човешкото тяло… знаете ли?

— Може би мозъкът… — отвърнах предпазливо, доста учуден.

— Категорично не — заяви той и като се обърна към присъстващите, ентусиазирано добави: — Веднъж органите на човешкото тяло решили да определят на общо събрание и с консенсус, кой е шефът. Първият, който взел думата, при това с цел да се самопредложи, бил мозъкът, наистина той обикновено е най-често споменаван във връзка с този въпрос: „Господа, няма какво да говорим, аз съм шефът“ — изтъкнал. Веднага го прекъснало сърцето: „Ами ако спра аз, свърши купонът, значи аз съм шефът!“ Панкреасът се намесил: „Объркали сте се. Аз съм шефът, моята функция не може да бъде заменена“. И така продължил разгорещеният и объркан спор. Чули се гласовете на гърлото, червата и белите дробове, които също пледирали за полагащата им се лидерска позиция. Изведнъж един дрезгав глас, глух, под молен и неочакван, промърморил: „Аз съм шефът“. Мозъкът светкавично възразил с раздразнение: „Кой ти е дал думата? Не виждаш ли, че нямаш позиция!“ Анусът се обидил и безмълвно се затворил плътно. Минали няколко дни и вътрешният климат станал непоносим. Мозъкът повтарял на сърцето: „Ти, като шеф, иди, поговори с него“, на което сърцето отговаряло: „Не, иди ти, нали ти си шефът“. И така си прехвърляли тревожния общ проблем, докато накрая мозъкът с най-любезния и кротък тон признал пред задника: „Добре, ти си шефът“. „Разбрахте го, нали?“, казал гордо анусът и първата му управленска инициатива била да се отпусне и да се изходи… което е най-спонтанната дейност на един началник.

Благодарих на добрия човек за приноса към темата за лидерството, която прецених за изчерпана с неговото изложение, и сред всеобщия смях го предупредих:

— Много благодаря, но днес не се чувствай длъжен да споделяш публично всичко, което ти мине през ума.

Семинарът продължи отлично и стана ясно, че идеите на всеки допринасят за общото благо, а и задачата на шефа е да постигне тази хармония на интелигентност, оригиналност и чувствителност.