Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (6)

3.

Детски кубчета. Този образ беше изплувал в съзнанието на Кийт Лансинг преди две години, докато наблюдаваше сглобяването на „Старплекс“ в орбиталната корабостроителница на Реболо. Гигантският кораб се състоеше от девет модула, осем от които изглеждаха еднакви.

Най-големият беше комбинацията централен диск/шахта. Дискът имаше диаметър 290 метра и дебелина 30 метра. Квадратната шахта се простираше нагоре и надолу от центъра на диска на 90 метра във всяка посока и с нея височината на „Старплекс“ ставаше общо 210 метра. В двата й края имаше по една параболична хиперкосмическа радиотелескопна антена.

Всъщност централният диск се състоеше от три широки пръстена, заграждащи шахтата. Първият, с радиус 95 метра, ограждаше огромно пространство, което побираше 686 000 кубически метра солена вода и оформяше на палубата океан. Вторият, широк двадесет метра и дебел десет палуби, беше технически тор. Третият се състоеше от осем огромни товарни трюма и двадесет дока, чиито врати бяха разположени по извития му край.

Останалите осем модула бяха с естествена среда. Те представляваха триъгълни призми деветдесет метра високи, деветдесет метра широки в основата и тридесет метра дебели. Към всяка от четирите страни на шахтата беше прикрепен по един модул, който стърчеше над диска. По същия начин бяха разположени останалите четири модула от другата страна на диска. В профил конструкцията на кораба наподобяваше на ромб, пронизан от пръчка. Гледан отгоре, той представляваше кръг, в чийто център модулите с естествена среда се проектираха като кръст.

Модулите с естествена среда бяха разделени на по тридесет палуби, като всеки модул можеше да бъде сменен, за да се настани нова раса или да се сложи специална апаратура, както и за да бъде оставен като отделна база в космоса за продължително изследване на нов сектор.

През изминалата от пускането на кораба година не бе имало важни събития. Сега най-после себе появила възможност за установяване на първи контакт. Сега най-после всичко, което предлагаше големият кораб, щеше да бъде подложено на проверка.

 

 

Изпратиха към новоотворения сектор втора, по-съвършена сонда. Тя също откри трепкащи звезди и нейният хиперкосмически телескоп установи наличие на слънчева система със значителна маса. За по-точни изводи за разположението на тази маса се изискваха по-мощни телескопи, като тези в двата края на централната шахта на „Старплекс“.

След това Кийт заповяда да се пусне сондажен кораб с един човек и един ибиец от екипа на Джаг, който да мине от другата страна на портала и да извърши по-пълно разузнаване. Фактически те не отидоха в източника на трепкащите звезди! Нямаше начин за поддържане на връзка в реално време през портала, така че ако изпаднеха в беда, докато „Старплекс“ разбере, можеше да стане твърде късно за помощ. Но пък извършиха сканиране на целия електромагнитен спектър, претърсиха цялото небе за изкуствени радиосигнали и т.н. Двамата се върнаха на „Старплекс“ и докладваха, че от другата страна няма видими следи за някаква опасност. Причината за трепкащия звезден воал обаче остана неоткрита.

Кийт изчака данните от двете сонди и разузнавателните екипажи да бъдат проучени от всички служби. Накрая доволен, че рискът е малък, нареди на Тор да прекара самия „Старплекс“ през портала на новоотворения космически сектор.

Хората понякога използват термините „космически коридор“ или „тунел“ като синоними на „портал“, но това не е правилно. Между входа и изхода на портала няма никакво свързващо пространство. Порталите са като врати между стаи в къща с тънка като хартия стени. Когато прекрачи през такава врата, човек е едновременно и в едната, и в другата стая. Просто нещо са порталите… Само дето стаите са отдалечени една от друга на много светлинни години.

Общността беше разработила методика за използване на мрежата от портали. В нормалния космос латентният портал представлява точка. В хиперпространството тази точка е заобиколена от въртяща се тахионна сфера. Тахионите се движат по милиони полярни орбитални линии, всички еднакво отдалечени една от друга с изключение на една, която липсва от едната страна. Нейният тахионен пръстен се извива назад в полусферична траектория. Тази тясна междина без тахион е известна като „нулев меридиан“. По такъв начин тахионната сфера може да се разглежда като планетарен глобус с координатна система за дължини и ширини.

За преминаване през портал се избира права линия към точка в центъра на сферата. Когато човек достигне до тази точка, той преминава през сферата в място с определена ширина и дължина. Тези координати определят през кой друг портал може да се излезе. С други думи, къде в галактиката ще се окажете, зависи от посоката, през която сте подходили към локалния портал.

Разбира се, за да се осъществи такова преминаване, трябва да съществува портал, който не е свързан с никоя раса… иначе първата появила се цивилизация не би имала къде да отиде. Началният портал — порталът Прайм^[1] — очевидно беше гратисен, подарък от създателите на системата. Той беше разположен в центъра на Млечния път в проекцията на централната черна дупка. Първите извършени от Земята изследвания на този сектор, разбира се, не откриха там живот. Ядрото на галактиката беше прекалено радиоактивно, за да е възможно съществуването на живот.

При създаването на Общността бе имало само четири активни портала — при Тау Кит, Реболо, Флатланд и Прайм. С нарастване броя на активните портали приемливите ъгли на подход за всеки възможен изход ставаха по-малки. След като бяха активирани дузина портали стана ясно, че за да се върне в Тау Кит, човек трябва да проникне през тахионната сфера, обграждаща друг портал на 115 градуса източна дължина и 40 градуса северна ширина. На Земята това бе близко до Бейджин. Така израсна „Ню Бейджин“ — прякор на колонията Силванус, четвъртата планета на Тау Кит.

Когато един кораб се докосне до портал, той се разширява, но само в две измерения. Порталът се превръща в дупка в космоса, перпендикулярна на посоката на движение на кораба. Формата на дупката отговаря точно на напречното сечение на частта от кораба, която преминава през него. Отворът е очертан с виолетов пръстен от радиацията на Содерстром, предизвикана от разпилени около него тахиони, спонтанно превръщащи се в частици по-бавни от светлината.

Наблюдател, застанал пред портала, ще види как корабът, изчезва в очертан с виолетово вход. Ако гледа от задната страна, ще види само празно черно пространство, закриващо звездния фон. Но това пространство ще има същия силует като изчезващия обект.

След като корабът премине, порталът отново се свива до точка, очаквайки следващия галактически турист…

 

 

Тор включи сигнализацията да съобщи за предстоящия преход — пет електронни барабанни удара с нарастваща сила. Кийт натисна един ключ и неговият монитор се раздели на две. Едната половина показваше нормалния космос, в който порталът беше невидим; другата — компютърна симулация, основана на хиперкосмически сканирания — показваше портала като ярка бяла точка на зелен фон, обградена от светеща оранжева сфера от линии на силови полета.

— Добре — каза Кийт. — Да тръгваме.

Тор включи лостовете.

— Както кажеш, шефе.

„Старплекс“ прелетя двадесетте километра до портала и докосна точката. Порталът се разшири до размерите на ромбовидния профил на кораба, огнено-виолетовите устни приеха формата на гигантския кораб майка. Когато „Старплекс“ навлезе в портала, на холографския балон, заобикалящ командната зала, се появиха две несвързани едно с друго звездни полета и бурният дисконтинуум между тях, който по време на прехода се движеше от носа към кърмата. Щом корабът премина изцяло, порталът отново се сви до точка.

И се озоваха в ръкава Персей — на две трети от пътя през галактиката и на десетки хиляди светлинни години от родните си светове.

— Преминаването протече нормално — каза Тор. Зад мъничката холограма на лицето му, плуваща над работната станция на Кийт, се виждаше главата му, холографската маса червена коса се смесваше с истинската буйна, дълга коса зад нея и острите му, изсечени черти се губеха на фона на това оранжево море.

— Направо идеално — каза Кийт. — Сега да оставим маркираща радиошамандура.

Тор кимна и натисна няколко бутона. Макар че порталът беше в хиперпространството, ако хиперрадиоапаратурата на „Старплекс“ дефектираше, трудно щяха отново да намерят портала. Радиошамандурата, излъчваща сигнали на нормални електромагнитни честоти и съдържаща собствен хипертелескоп, щеше да бъде техен ориентир към дома.

Джаг стана и отново посочи трепкащите звезди, а Тор завъртя холографския балон така, че звездите да са отпред и в центъра, а не настрани и назад, чак към галерията за наблюдатели.

Лиан Карендотър подпря буза на нежната си ръка и попита:

— И така, каква е причината за трепкането?

Зад нея Джаг вдигна четирите си рамене — начин за изразяване на безразличие.

— Не може да е атмосферно смущение, разбира се — отвърна той. — Спектрографиите потвърждават, че се намираме в нормален космически вакуум. Но между нашия кораб и звездите има нещо… нещо, което най-малкото частично е прозрачно и се премества.

— Може би е неосветена мъглявина — каза Тор.

— Или, ако ми бъде разрешено аз да изкажа предположение, може би е просто прашен участък — каза Ромбъс.

— Бих искал да зная колко е далеч преди да правя някакви предположения — призна Джаг.

Кийт кимна.

— Тор, изпрати лазерен сигнал към… към това нещо.

— Включвам — каза Тор и широките му рамене се раздвижиха.

На холографския дисплей се появиха три цифрови брояча. Всеки отмерваше времето с най-малката стандартна единица от часовата система на съответната родна планета. Кийт наблюдаваше как показанията на секундната стрелка растат.

— Отразената светлина пристигна след седемдесет и две секунди — каза Тор. — Каквото и да е онова нещо там, то е адски близко… на около единадесет милиона километра.

Джаг разглеждаше мониторите си.

— Данните от хиперкосмическия телескоп сочат, че препятстващият материал е с голяма маса… шестнадесет пъти или повече от масата на всички планети в една типична слънчева система.

— Значи не са космически кораби — каза Риса разочаровано.

Джаг повдигна долните си рамене.

— Вероятно не са. Има известна вероятност да са голям брой съдове… огромна флотилия, чиито отделни движения затъмняват звездите зад тях, а генераторите за изкуствена гравитация създават големи вдлъбнатини в пространство-времето. Но се съмнявам в това.

— Нека намалим разстоянието наполовина, Тор — каза Кийт. — Откарай ни на около шест милиона километра от периферията на явлението. Да видим дали ще можем да направим по-точни изводи.

Малкото лице и голямата глава зад него кимнаха в синхрон.

— Както кажеш, шефе.

Тор придвижи кораба по-близко и го завъртя така, че да са обърнати по посока на движението. Маневрените ракетни двигатели на кораба можеха да го преместват във всяка посока. В средата на този сектор беше монтиран един от двойката радиотелескопи, а по върховете пък имаше четири оптически.

Когато се преместиха по-близко, стана ясно, че онова, което замъглява звездите, е доста плътно и голямо. За кратко звездите избледняха и изчезнаха. Но нямаше достатъчно светлина, за да се види ясно. Съседната звезда клас „А“ беше доста далеч. Засега единственото, което можеха да различат, беше серия от подлудяващи неясни сенки.

— Някакви радиосигнали? — попита Кийт. Както му беше станало навик, той бе изключил холограмата на главата на Лиан, защото често се хващаше, че я гледа втренчено, а това беше доста конфузно в присъствието на Риса, която му седеше отдясно.

— Нищо съществено — отговори тя. — Само незначителни шумове, излъчвани от време на време близко до двадесет и един сантиметровата линия, но всичко това се губи в космическия микровълнов фон.

Кийт погледна Джаг, който седеше от лявата му страна.

— Някакви идеи?

С приближаването към обектите уалдахудиецът все повече се разочароваше: козината му се беше сплъстила на кичури.

— Струва ми се невероятно да съществува астероиден пояс, особено толкова далеч от най-близката звезда. Предполагам, че може да е материя от някоя звезда клас „А“ от облаците на Оорт, но пък е много плътна.

„Старплекс“ продължи да се движи към целта.

— Какво е заключението от спектроскопичния анализ? — попита Кийт.

— Каквито и да са тези обекти — излая Джаг, — те не светят. Колкото до абсорбцията на идващата от звездите зад тях и преминаваща през по-малко непрозрачните части светлина, спектърът, който виждам, е типичен за междузвезден прах, но абсорбцията е по-голяма, отколкото бих очаквал. — Той — се обърна към Кийт. — Там просто няма достатъчно светлина, за да се види какво става. Трябва да изпратим ядрена светкавица.

— Ами ако това са кораби? — попита Кийт. — Техните екипажи могат да я изтълкуват погрешно… да я вземат за нападение.

— Почти сигурно е, че не са кораби — отвърна остро Джаг. — Това са тела с размери на планета.

Кийт погледна Риса, после холографиите на Тор и Ромбъс, след това Лиан, за да разбере дали някои от тях има възражения.

— Добре — съгласи се той. — Да изпратим светкавица.

Джаг се надигна и отиде при Ромбъс на работната станция „Външни операции“. На Кийт му беше забавно да ги наблюдава как разговарят: Джаг лаеше като раздразнено куче, Ромбъс отговаряше с трепкащи светлини. Тъй като двамата разговаряха помежду си, ФАНТОМ не превеждаше, но Кийт слушаше просто за да се упражнява. Уалдахудийският език беше труден, а и изискваше различно граматично наклонение в зависимост от пола на говорещия и лицето, на което се говори (мъжете например можеха да се обръщат към жените само в условно/подчинително наклонение). От друга страна, в учтива форма на уалдахудийски език определени съществителни трябваше по възможност да се избягват, за да не възникне терминологично несъответствие. Джаг се беше подпрял на работната станция на Ромбъс. Той можеше да използва междинните си крайници и за движение, и за манипулации, но в присъствие на хора уалдахудийците не обичаха да стоят на четирите си задни крайника.

Накрая двамата с Ромбъс се споразумяха за характеристиките на светкавицата. На „Вътрешни операции“ Лиан нареди всички прозорци на палуби от едно до тридесет да бъдат затъмнени и сложи защитни завеси върху чувствителните външни камери и сензори.

И тогава Ромбъс изстреля ядрената светкавица — кълбо с диаметър около два метра — през тръбата на хоризонталния ускорител на маса, разположен във външния край на централния диск. Издигна я на около двадесет хиляди километра над кораба и я възпламени. Тя светна като миниатюрно слънце и продължи да свети осем секунди.

Разбира се, минаха почти двадесет секунди, докато светлината от светкавицата достигне началото на явлението, което закриваше звездния фон. Оказа се, че то е приблизително сферично с диаметър около седем милиона километра, така че бяха необходими двадесет и четири секунди — или три пъти повече от времетраенето на светлинния импулс — светлината да го обиколи по кръгова траектория. Когато обиколката завърши, Ромбъс интегрира различните осветени части на образа, за да го представи така, както би изглеждал, ако е осветен едновременно. И тогава на цялостната холограма в командната зала най-сетне можаха да видят какво има пред тях.

Десетки сиви и черни сфери, всяка толкова тъмна, че осветената страна беше съвсем малко по-светла от неосветената.

— Всяка от сферите е приблизително с размерите на Юпитер — каза Тор, навел глава над уредите. — Най-малката е широка 110 000 километра, най-голямата — около 170 000. Струпани са в сферичен обем, широк седем милиона километра, или приблизително пет пъти по-голям от Слънцето.

Отделните кълба приличаха на черно-бели фотографии на Юпитер, само че нямаха надлъжни облачни ленти. Вместо това облаците… или онова, което създаваше илюзията за тях… изглежда, се движеха в проста конвекция от екватор до полюс, схема, каквато би могло да се очаква, ако сферите не се въртят. В пространството между сферите с големина на светове имаше прозрачна маса от газ или частици, които образуваха прозрачната мъгла. Несъмнено именно на тази мъгла се дължеше наблюдаваният ефект на трепкане. Цялото нещо… сферите и заобикалящата ги мъгла… приличаха на стоманени лагери, които се въртят в куп черни копринени чорапи.

— Как може… — излая Джаг и Кийт мигновено разбра какво се кани да каже, как може обекти с големината на свят да бъдат разположени толкова близко един до друг? Разстоянието между най-близко разположените беше може би само десет диаметъра, а между по-раздалечените — около петнадесет. Кийт не можеше да си представи никаква схема на стабилни орбити, които да предотвратят тяхното сблъскване една с друга под действие на собствените сили на привличане. Ако това беше естествено подреждане, изглеждаше невероятно да е от много време. Осветяването на обекта направи загадката още по-голяма.