Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (29)

Стъкленият човек гледаше Кийт, Кийт гледаше него. Нещо в държането на съществото подсказваше на Кийт, че това ще е последният им разговор.

— При първата ни среща ти спомена, че вашата Общност сега се състои от три планети — каза стъкленият човек.

— Вярно — кимна Кийт. — Земя, Реболо и Флатланд.

Стъкленият човек наклони глава.

— Всъщност по твое време само на седем хиляди свята от цялата Вселена има живот… и тези малко на брой светове са разпръснати във всичките милиарди галактики. Делът на Млечния път е съвсем незначителен. По твоето време в него има общо тринадесет интелигентни раси.

— Ще го запомня — каза Кийт и се усмихна. — И няма да се откажа, докато не открия всичките.

Стъкленият човек поклати глава.

— Разбира се, накрая ти ще намериш всичките… когато те станат готови да бъдат намерени. Порталите, които улесняват междузвездното пътуване, не са просто страничен ефект от звездите, които пречат за връщане в миналото. Те са по-скоро неделима част от плана. Това е предпазният клапан, който държи секторите от космоса изолирани, докато техните местни обитатели сами не започнат да извършват междузвездни пътувания. Разбира се, ако ти имаш подходящия ключ, както го имам аз, ще можеш да пътуваш между всички портали, дори и до видимо латентните. Това също е важно, защото ние, строителите на портали, ще трябва усилено да ги използваме. Но начинът, по който могат да се използват без ключ, е предназначен да благоприятства междузвездната общност, да доведе до мирно съвместно бъдеще, което е в интерес на всички. — Стъкленият човек млъкна и когато отново заговори, гласът му прозвуча малко тъжно. — Все пак ти няма да можеш да запомниш броя на расите, които трябва да откриеш. Когато те върна обратно; аз ще изтрия спомените ти за времето, прекарано тук.

Сърцето на Кийт трепна.

— Не го прави.

— Трябва да го направя. Ние провеждаме изолационистка политика.

— Често… често ли го правите? Често ли вземате хора от миналото?

— Не, като правило, не, но, е, ти си специален случай. Аз съм специален случай.

— В какъв смисъл?

— Аз бях един от първите хора, станали безсмъртни.

— Безсмъртен… — Гласът на Кийт заглъхна.

— Не съм ли ти казал? О, да. Ти не само ще живееш много дълго… ти ще живееш вечно.

— Безсмъртен — повтори Кийт. Опита се да измисли по-добра дума, но не можа и просто каза: — Страхотно.

— Но, както казах, ти… аз… ние сме специален случай на безсмъртие.

— Как така?

— Фактически във Вселената има само три по-стари от мен човешки същества. Очевидно аз съм имал… как му казвате?… нещо „вътре“, останало от проведеното по-рано лечение за безсмъртие.

— Риса работеше върху проблемите на стареенето. Предполагам, че като съавтор тя е създала техниката за безсмъртие.

— Да, трябва да е това — каза стъкленият човек.

— Не си ли спомняш?

— Не… и в това е целият проблем. Когато за първи път откриха безсмъртието, то почиваше на създадената възможност клетката да се дели безброй пъти и така да се предотврати нейната програмирана смърт.

— Границата на Хейфлик — каза Кийт.

— Моля?

— Границата на Хейфлик. Явление, което ограничава броя на деленията на живата клетка.

— Ах, да — каза стъкленият човек. — Е, преодоляха я. Преодоляха и старото природно ограничение човек да се ражда с крайно количество мозъчни клетки и те нормално да не се обновяват. Един от ключовете на безсмъртието беше с умирането на старите клетки мозъкът непрекъснато да създава нови, така че…

— Така че ако старите клетки се подменят — каза Кийт и очите му се разшириха, — запомненото от тях се загубва.

Стъкленият човек кимна с гладката си глава.

— Точно така. Сега прехвърляме старите памети в лептонови^[1] матрици. Ние можем да запомняме безкрайно количество информация. Аз не само имам достъп до милиони книги, всъщност аз помня съдържанието на милионите книги, които съм прочел. Но когато станах безсмъртен, такова прехвърляне не беше възможно. Затова моите първи спомени… всичко от първите две столетия живот… е изгубено.

— Един от най-добрите ми приятели — каза Кийт — е ибиец на име Ромбъс. Ибийците умират, когато ранните им памети се изтрият… върху основните им автономни програми се записват нови памети и ги убиват.

Стъкленият човек кимна.

— В това има известно изящество — каза той. — Много трудно е да живееш, без да знаеш кой си, без да си спомняш собственото си минало.

— Затова ли беше разочарован, че съм само четиридесет и шест годишен?

— Точно така. Това означава, че има век и половина от моя живот, за който ти не можеш да ми разкажеш. Може би някой ден ще открия друга моя версия от… как се пада?… от около 2250 година по твоя календар. — Той замълча. — Все пак ти помниш най-важните моменти. Помниш моето физическо детство, моите физически родители. Преди този разговор с теб аз дори не бях сигурен дали съм имал биологически родители. Помниш първата ми любов. Всичко това ми беше неизвестно толкова невероятно дълго. И все пак то е оформило моето поведение, моята личност, ядрото неутрални нишки на моя ум, основите на моето лично аз. — Стъкленият човек замълча. — В продължение на хилядолетия аз се чудех защо се държа по начина, по който се държа, защо общувам с другите като строител на мост или миротворец, защо интернационализирам чувствата си. И ти ми разказа: някога, много отдавна, аз съм бил едно нещастно дете, дете от средната класа, дете стоик. В моите спомени имаше хоризонт, крива, завеса, зад която не можех да видя нищо. Ти я вдигна. Това, което ми даде, е моята награда. — Стъкленият човек замълча, после заговори по-бодро: — Благодаря ти от дъното на безкрайно пъти регенерираното си сърце.

Кийт се засмя, със смях приличен на скимтене на тюлен, другият Кийт също се засмя, със смях като полъх на вятър, после двамата се засмяха със смеха на другия.

— Страхувам се, че е време да се прибереш у дома — каза стъкленият човек.

Кийт кимна.

Стъкленият човек замълча за момент, после каза.

— Въздържах се да ти давам съвети, Кийт. Не е моя работа да го правя и, честно казано, между нас има милиарди години. В много отношения ние сме различни хора. Онова, което е правилно за мен сега, на този етап от живота, може да не е правилно за теб. Но аз съм ти задължен… за онова, което ми даде, безкрайно съм ти задължен и бих желал да ти се отблагодаря с едно малко предложение.

Кийт зачака.

Стъкленият човек разпери ръце.

 

 

— Аз съм бил свидетел на приливите и отливите на сексуалния морал на хората през вечността, Кийт. Виждал съм да се прави секс така свободно, сякаш се дарява усмивка, но съм виждал и да се защитава, сякаш е по-ценен от световния мир. Виждал съм хора, обречени на безбрачие, и други, които са имали милиони партньори. Виждал съм секс между различни видове от една и съща планета и между видове от различни планети. Някои хора си махаха гениталиите, за да не могат изобщо да правят секс. Други ставаха истински хермафродити, способни да извършват секс със себе си. Трети все още са с променен пол… аз имам приятел, който като по часовник на всеки хиляда години се променя от мъж на жена. Имаше времена, когато хората се отдаваха на хомосексуалност, хетеросексуалност, кръвосмешение и на проституция и имаха едновременно много съпруги или съпрузи, и на содомия, и на садомазохизъм, и имаше времена, когато всичко това беше отхвърляно. Виждал съм брачни договори за определен срок, а съм виждал и такива, които продължават пет милиарда години. И ти, приятелю, ще живееш достатъчно дълго, та също да видиш тези неща. Но през всичкото това време има едно неизменно нещо за съзнателните хора като теб и мен: ако някой нарани някого, на когото държи, това се смята за вина.

Стъкленият човек наведе глава.

— Аз не помня Сервантес. Изобщо не си я спомням. Нямам представа какво се е случило с нея. Ако тя също е станала безсмъртна, може би още съществува и може би ще мога да я намеря. През годините съм обичал хиляди други хора. Жалък брой по стандартите на мнозина, напълно достатъчен за мен. Но няма никакво съмнение, че Риса трябва да е била много, много специална за нас. Това личи от начина, по който говориш за нея.

Стъкленият човек замълча. Кийт имаше странното чувство, че очите му — невидими на гладката, прозрачна яйцевидна глава — търсят неговите, търсят истината зад тях.

— Аз мога да чета мислите ти, Кийт. Когато ми каза да преминем на друга тема, за мен беше очевидно, че криеш онова, за което мислиш. — Последва миг тишина. Дори изображението на гората беше притихнало. — Не я наранявай, Кийт. С това ще нараниш себе си.

— Това ли е съветът ти? — попита. Кийт.

Стъкленият леко повдигна рамене.

— Това е.

Кийт мълча известно време, после каза:

— Как ще го запомня? Ти каза, че ще изтриеш от паметта ми тази среща.

— Тази мисъл ще оставя непокътната. Ти наистина няма да си спомняш за мен и ще си мислиш, че това е твоя мисъл… което в известен смисъл е вярно.

Кийт помисли какво да отговори и накрая каза:

— Благодаря.

Стъкленият човек кимна. После каза тъжно:

— Време е да тръгваш.

Стояха и се гледаха смутено. Кийт понечи да протегне ръка, но се отказа. После, след секунда колебание, пристъпи напред и прегърна стъкления човек. За негова изненада прозрачният човек беше мек и топъл. Прегръдката продължи само няколко секунди.

— Може би някой ден отново ще се срещнем — каза Кийт и направи крачка назад. — Ако някога почувстваш желание да ни посетиш през двадесет и първото столетие…

— Може би ще го направя. Тук предстои да започнем нещо много, много голямо. Казах ти в началото, че е застрашена съдбата на Вселената и че аз… имам предвид и теб, разбира се… играя ключова роля в това. Още преди столетия престанах да бъда социолог. Както може би се досещаш, през хилядолетията преминах през хиляди кариери и сега съм… можеш да го наречеш физик. Моята сегашна работа може евентуално да изисква пътуване в миналото.

— Само, за Бога, запомни пълното ми име — каза Кийт. — Записан съм в указателя на Общността, но няма да можеш да ме намериш, ако го забравиш.

— Няма — каза стъкленият. — Обещавам този път да не забравя нито теб, нито нещо от общото ни минало. — Той замълча. — Довиждане, приятелю.

Симулацията на гора заедно с неподвижното слънце, дневната луна и носещата щастие четирилистна детелина изчезнаха и разкриха кубичната вътрешност на дока за акостиране. Кийт тръгна към капсулата си.

Стъкленият стоеше неподвижен в дока, който се отвори към космическото пространство. Друга магия. Той не се нуждаеше от космонавтски скафандър. Кийт натисна един бутон и капсулата му отлетя в нощта; розовата мъглявина с шест пръста, която някога беше Сол, оцветяваше небето вляво, синият като яйце на червеношийка дракон се оттегляше зад него. Той насочи контейнера към невидимата точка на портала и когато се докосна до нея, почувства лек сърбеж. Той просто мислеше за… за нещо…

Каквото и да беше, вече си бе отишло.

О, добре. Пръстенът от радиацията на Содерстром премина от носа до кърмата на капсулата, пред погледа на Кийт се показа небето на Тау Кит, вдясно се виждаше станцията Гранд Сентръл — необичайна на вид в сумрака на червената светлина от новопристигналата звезда джудже.

Както правеше винаги при пристигане тук, Кийт се наслади за няколко секунди на гледката на Воловар и на Сол. После кимна и се усмихна. Винаги е приятно да разбереш, че родното ти Слънце не е станало нова звезда.