Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (30)

23.

Кийт винаги беше мислил, че станцията Гранд Сентръл прилича на четири чинии, разположени в квадрат, но днес по някаква причина те му напомняха на четирилистна детелина, летяща сред звездите. Всяко листо или чиния беше с диаметър един километър и дебело осемдесет метра, което правеше станцията най-голямата изкуствено създадена конструкция в Общността. Подобно на много по-малкия централен диск на „Старплекс“, външните краища на чиниите бяха осеяни с врати за докове за акостиране, много от тях с имената на търговските корпорации със седалища на Земята. Бордовият компютър на Кийт получи от ръководителя на движението на Гранд Сентръл инструкции за акостиране и полетя към доковете до голямата гофрирана врата с жълта лента — символ на фирмата от залива на Хъдсън, която беше навлязла в петото си столетие.

Кийт погледна през прозрачния корпус на капсулата. По небето летяха мъртви кораби. В дока пристигаха влекачи и докарваха останки от други разрушени. Една от четирите чинии на станцията беше съвсем тъмна. Изглеждаше сериозно повредена по време на битка.

След като капсулата спря, Кийт излезе в станцията. За разлика от „Старплекс“, който беше собственост на Общността, Гранд Сентръл изцяло принадлежеше на земните народи и жизнените условия бяха точно като стандартните за Земята.

Посрещна го правителствен здравен екип, защото ръката му беше счупена. Вероятно бе станало по време на битката с уалдахудийците, тъй като още носеше шината, която обикновено се сваляше седемдесет и два часа след счупването. Здравните работници го откараха в разкошния офис на Петра Кениата, премиер на провинцията Тау Кит.

Кениата, около петдесетгодишна африканка, стана да го поздрави и протегна ръка.

— Здравейте, доктор Лансинг.

— Здравейте, госпожо.

— Моля, седнете.

— Благодаря. — Едва беше седнал на стола — обикновен човешки стол, не полифункционален — и вратата се плъзна и влезе друга жена, със скандинавски вид, малко по-млада от Кениата.

— Познавате ли се с комисар Амундсен? — попита Кениата. — Тя командва полицейските сили на Обединените нации тук, на Тау Кит.

Кийт се надигна от стола си.

— Комисар!

— Разбира се — каза Амундсен и седна, — „полицейски сили“ е евфемизъм. Наричаме ги така заради чуждоземните.

Стомахът на Кийт се сви на топка.

— От Сол и Епсилон Индийска птица вече са тръгнали подкрепления — каза Амундсен. — Щом пристигнат, ще бъдем готови да отидем на Реболо.

— На Реболо? — каза смаяно Кийт.

— Точно така — отговори Амундсен. — Ще изритаме тези мръсни прасета на половината път до Андромеда.

Кийт поклати глава.

— Няма да можете. Внезапната атака е успешна само веднъж.

— Поне ще се погрижим да не се върнат — каза Кениата.

— Обединените нации няма да се съгласят — възрази Кийт.

— Разбира се — призна Амундсен, — на делфините това няма да им хареса. Но сме сигурни, че властите ще го подкрепят.

Кийт се обърна към Кениата.

— Ще бъде грешка, ако допуснем този конфликт да ескалира. Уалдахудийците знаят как да разрушат портал.

Сапфирените очи на Амундсен се разшириха.

— Какво?!

— Те могат да ни отрежат от останалата част от галактиката… Достатъчно е само да прекарат един кораб през Тау Кит, за да го сторят!

— Каква е технологията?

— Аз… нямам представа. Но съм сигурен, че могат.

— Още по-голямо основание да ги унищожим — каза Кениата.

— Как успяха да се промъкнат до вас? — попита комисарят Амундсен. — Тук изпратиха един голям кораб майка, от който изскочиха бойци. От доктор Сервантес разбрах, че докато е била тук, уалдахудийците са изпратили подир „Старплекс“ един кораб. Как така не сте го забелязали, когато е пристигнал?

— Между нас и портала имаше новопоявила се звезда.

— Кой заповяда корабът да заеме такова положение? — попита Амундсен.

Кийт замълча за миг, после каза:

— Аз. Всички заповеди на борда на „Старплекс“ издавах аз. Извършвахме астрономическо изследване и това изискваше да преместим кораба далеч от портала. Аз поемам цялата отговорност.

— Бъдете спокоен — каза Амундсен и се ухили като череп. — Тези прасета ще си платят.

— Не ги наричайте така — каза Кийт и сам се изненада от думите си.

— Как?

— Не ги наричайте с това име. Те са уалдахудийци. — Той успя да произнесе думата като лай, с идеален акцент и острота.

— А знаете ли как ни наричат те? — попита тя.

Кийт леко поклати глава.

— Гаргтелкини — отговори тя. — Такива, които правят любов по всяко време.

Кийт потисна усмивката си. После каза сериозно:

— Ние не можем да влезем във война с тях.

— Те я започнаха.

Той си спомни за по-голямата си сестра и за по-малкия си брат. Спомни си за черно-белия филм с бойните химни, за Марсилезата, която заглушава „Вахт ам Рейн“. Спомни си за младия Млечен път, който закриваше с длан.

— Не — каза просто Кийт.

— Какво искате да кажете с това „не“? — озъби се Амундсен. — Те я започнаха.

— Искам да кажа, че няма значение кой е започнал пръв. Няма никакво значение. Има същества от тъмна материя. В междугалактическото пространство има портали. От бъдещето се връщат звезди. А вие се хващате за това кой пръв е започнал войната! Това няма никакво значение. Нека да турим край. И нека това да стане тук и сега.

— Точно за това говорим — намеси се Кениата. — Да турим край на тяхната агресивност веднъж завинаги. Да напердашим прасетата по обраслите им с козина задници.

Кийт поклати глава. Криза по средата на живота… за всички тях — и хора, и уалдахудийци.

— Пуснете ме да отида на Реболо. Оставете ме да говоря с кралица Пелш. Предполагаме, че съм дипломат. Нека да отида и да водя преговори за мир. Нека изградя мост помежду ни.

— Загинаха хора — каза Амундсен. — Тук, на Тау Кит, загинаха човешки същества.

Кийт си спомни за Сол Бен Абрахам. Не ужасната картина, която обикновено си спомняше — с пръснатия като червено цвете череп на Сол, а жив, с широката му усмивка, с черната му брада, с чаша бира в ръка. Сол Бен Абрахам никога не беше искал война. Той беше отишъл на чуждоземния кораб с желание за мир, за дружба.

Ами другият Сол? Сол Лансинг-Сервантес… неспособен да изпее вярно гамата, с глупава козя брадичка, защитник в отборите по бейзбол, влюбен в шоколада, здрав физически, който, ако избухнеше война, щеше да бъде пилот на хиперкосмически кораб?

— И по-рано са умирали хора и ние не сме търсили отмъщение — каза Кийт. Ромбъс беше прав. „Оставете ги. Пуснете ги да си вървят“ — беше казал той. Кийт почувства, че неприятното нещо, което беше носил в себе си цели осемнадесет години, изчезва. Той погледна двете жени. — В името на онези, които умряха… и заради всички други, които биха умрели в една война… ние трябва да потушим огъня преди да прерасне в пожар.

 

 

Кийт се качи на пътническата си капсула, напусна Гранд Сентръл и се насочи обратно към портала.

Беше спорил часове с Амундсен и Кениата. Но нямаше да се откаже. Това беше вятърната мелница, която търсеше. Това беше битката, която заслужаваше да се води… битката за мир.

Една неосъществима мечта?

Той си спомни за изпълнения с чудеса живот на своя прапрапрадядо. Коли и самолети, лазери и кацания на Луната.

И за своя собствен изпълнен с чудеса живот.

И за всички чудеса, които щяха да станат.

Нищо не бе невъзможно… дори мирът. Всяка достатъчно авангардна технология бе неделима от магията.

Достатъчно авангардна. Расите се развиваха, навлизаха в своята зрялост. Той беше готов за това. Най-после беше готов.

Другите също трябваше да се готови.

Борман, Лъвъл и Андерс бяха закрили Земята с шепа. Само четвърт столетие по-късно същият този свят беше започнал да се разоръжава. Айнщайн не бе доживял да види това, но неговата невъзможна мечта да върне ядрения дух в бутилката се беше сбъднала.

И сега хора и уалдахудийци бяха покрили с шепите си галактиката. Галактиката, която — Кийт и много други сигурно щяха да доживеят да го видят — продължаваше да се върти около оста си.

Да настъпи мир между всички раси. Той щеше да се погрижи за това. В края на краищата каква по-добра задача за дете на средна възраст, на която да посвети милиарди години от живота си?

Пътническата капсула на Кийт докосна портала, виолетовият ореол премина над сферичния корпус и той се появи близко зад зелената звезда.

„Старплекс“ беше нагоре и напред — гигантски сребърно-меден ромб на фона на звездите. Вратата на док седем бе отворена и бронзовият корпус на „Ръм рънър“ тъкмо кацаше, което означаваше, че Джаг и Лонгботъл се връщат от търсенето с новини за дарматското дете. Пулсът му се ускори. Той включи програмата за акостиране на капсулата.

 

 

Побърза да отиде в командната зала. Въпреки че беше отсъствал съвсем кратко, искаше да прегърне Риса. Тя бе на пулта си, макар че бе дежурна смяната „Делта“. Кийт я притисна до себе си за няколко секунди, почувства топлината на тялото й. Уайнглас учтиво освободи работната станция на директора, в случай че Кийт желае да я използва, но той му махна с ръка и ибиецът се върна на пулта, а Кийт седна на един стол в галерията в дъното на залата.

Предната врата на залата се отвори и влезе Джаг.

— Бебето е уловено — излая той, докато си проправяше път към работна станция „физика“, която беше свободна. — Хванато е в близка орбита около една звезда, излязла от същия портал като него.

— Извика ли го по радиото? — попита Риса. — Получи ли някакъв отговор?

— Не — отговори Джаг, — но звездата е истински шумозаглушител. Нашето съобщение може да се е изгубило или да се е изгубил отговорът.

— Сигурно е като опит да се чуе шепот по време на ураган — каза Кийт и поклати глава. — Невъзможно.

— Особено — намеси се Лонгботъл и се надигна от десния басейн в командната зала, — ако дарматчето е мъртво.

Кийт погледна делфина и кимна.

— Съвсем основателно. Нямаме начин да определим дали такова нещо е живо, или не.

Риса се намръщи.

— Никой от нас не би оцелял пет секунди в близост до звезда без сериозна екранировка или сигурна защита. А бебето е голо.

— И по-лошото е — каза Джаг, — че е черно. Макар материята на бляскавите кварки да е прозрачна за електромагнитната радиация, обикновената прах, която прониква в нея, почти не отразява звездната светлина и топлина. Бебето може да се изпече само.

— Какво да правим? — попита Кийт.

— Първо — каза Джаг, — трябва да му осигурим сянка — да построим отражателен чадър и да го поставим между него и звездата.

— Може ли нашата нанотехеническа лаборатория да го направи тук? — попита Кийт. — Бих поръчал да го направят в Ню Бейджин и да ни го изпратят през портала, но не знаете каква бъркотия цари там!

В работната станция „Вътрешни операции“ седеше млад американец.

— Би трябвало да се консултирам с Лиан — каза той, — но според мен можем. Няма да е лесно обаче. Чадърът трябва да е широк над сто хиляди километра. Дори при дебелина само една молекула ще изисква много материал.

— Почвай да го правиш — каза Кийт. — Колко време ти трябва?

— Шест часа, ако всичко върви гладко — отговори мъжът. — В противен случай дванадесет.

— Но дори да заслоним бебето, то пак си остава хванато — каза Риса.

Кийт погледна Джаг.

— Можем ли да използваме чадъра като слънчево платно и слънчевият вятър да го издуха от звездата?

— Маса с тегло десет на тридесет и седма степен килограма? — излая Джаг. — Невъзможно.

— Добре, добре… какво ще кажете за следното? — продължи Кийт. — Ако защитим бебето с някакъв силов екран и след това взривим звездата, така че тя да стане нова, а…

Джаг остро излая — уалдахудийски смях.

— Въображението ти е неизчерпаемо, Лансинг. О, има една теоретическа работа за контролирани реакции за нова… аз самият съм работил в тази област… но не можем да построим екран, който да защити бебето от звезда, превръщаща се в нова само на четиридесет милиона километра от него.

— Добре, тогава да опитаме следното: да предположим, че засилим новата звезда обратно към портала. Когато тя мине през него, нейното гравитационното привличане ще изчезне и бебето ще се освободи.

— Звездата се отдалечава от портала, не се приближава — каза Джаг. — Не можем да преместим портала, а ако имаме необходимата енергия да задвижим една звезда в посока обратна на собственото й движение, бихме могли да откъснем обект с големината на Юпитер от близката му орбита около звездата. Но ние нямаме такава енергия. — Джаг огледа присъстващите. — Други гениални идеи?

— Да — каза след малко Кийт и погледна Джаг право в очите. — Да, наистина!

 

 

Когато Кийт свърши, Джаг известно време остана с отворена уста — виждаха се двете му извити синьо-бели зъбни плочи. Накрая унило излая:

— Аз… аз казах, че са възможни, такива неща, но те никога не са били пробвани в толкова голям мащаб.

Кийт кимна.

— Разбирам. Но ако нямаш по-добро предложение…

— Е, бихме могли да оставим дарматското бебе на орбита около звездата — каза гласът на Джаг с бруклински акцент. — Ако приемем, че все още е живо след като поставим чадъра, то би могло, на теория, да изживее останалата част от естествения си живот — независимо колко дълъг е той — в близка орбита до онази звезда. Но ако твоят план не успее, дарматското дете ще загине. — Гласът на Джаг притихна. — Признавам, Лансинг, че винаги съм търсил слава… и тъй като моята роля в онова, което предлагаш, е решаваща, не се съмнявам, че ако можем да го осъществим, ще спечеля голяма слава. Но не сме ние тези, които трябва да вземат решение. При нормални условия аз бих предложил да попитаме… родителите… да вземем тяхното съгласие преди да се опитаме да извършим нещо толкова рисковано, но в този случай това е невъзможно. Затова предлагам да направим онова, което твоята и моята раса биха направили при подобни обстоятелства: да попитаме най-близкия роднина.

Кийт помисли по предложението, после бавно кимна.

— Ти си прав, разбира се. Аз продължавам да се блазня от мисълта, че ако успеем да измъкнем бебето, това ще спомогне много за подобряване на нашите взаимоотношения с дарматите. По дяволите, понякога съм тъп като прасе.

— Няма нищо — каза тихо Джаг, решил да не се засяга от непредпазливо избраните от Кийт думи. — Има време, ще помъдрееш.

 

 

Кийт включи микрофона.

— „Старплекс“ вика Котешко око. „Старплекс“ вика Котешко око.

Нелеп френски акцент. Кийт почти очакваше нещото да каже bonjour.

— Здравей, „Старплекс“. Не е редно да питам, но…

Кийт се усмихна.

— Да, имаме новини за вашето дете. Открихме го. То е на близка орбита до една синя звезда и не може да се откъсне от нея със собствени сили.

— Лошо — каза Котешко око. — Лошо.

Кийт кимна.

— Но ние имаме план, с който може би… повтарям, може би… ще успеем да го освободим.

— Чудесно — каза Котешко око.

— Планът е рискован.

— По-точно?

Кийт погледна Джаг, който вдигна четирите си рамене.

— Не мога точно да кажа — отвърна човекът. — Никога по-рано не сме правили такова нещо в толкова голям мащаб. Всъщност едва неотдавна научих, че теоретически е възможно. Може да стане, а може и да не стане… а няма начин да определим вероятността за двата изхода.

— Имате ли по-добра идея?

— Не. Всъщност това е единствената ни идея.

— Опиши плана на действие.

Кийт го описа, доколкото позволяваше съставеният от тях ограничен речник.

— Трудно — каза Котешко око.

— Да — съгласи се Кийт.

На използваната от Котешко око честота настъпи продължителна тишина, но другите канали зажужаха… дарматската общност обсъждаше възможностите.

Най-после Котешко око отново заговори:

— Опитайте, но… но… двеста и осемнадесет минус едно е по-малко от двеста и седемнадесет.

Кийт преглътна.

— Зная.

 

 

„ПДК“ (на който беше физичката Мелондент) и „Ръм рънър“ (с Джаг и Лонгботъл на борда) се насочиха през портала към сектора с дарматското бебе. Работейки в тандем, двата кораба разгърнаха чадъра с дебелина една молекула. На рамката му бяха монтирани реактивни двигатели, които не позволяваха синята звезда да го привлече към себе си. След поставяне на чадъра температурата на повърхността на обърнатата към звездата страна на бебето започна бързо да спада.

„Старплекс“ изстреля през портал „112“ набързо направени шамандури, състоящи се от празни корпуси на уотсъна с монтирана в тях специална апаратура. С помощта на тягови лъчи двата сондажни кораба ги разположиха по затворени около бебето орбити.

На един от високите, тънки мониторни екрани на борда на „Ръм рънър“ Джаг извика карта на хиперпространството, на която се виждаше стръмна гравитационна яма със звезда на дъното. Близко до звездата страните на ямата бяха почти отвесни. Те бяха започнали да светят точно преди срещата с движещия се по орбита дармат. Около бебето имаше втора, по-малка собствена яма.

След разполагане на шамандурите „ПДК“ си тръгна, мина покрай портала, без да се мушне в него, и продължи да лети половин ден. Накрая всички се наредиха в права редица. В единия край „Ръм рънър“, до него дарматското бебе, четиридесет милиона километра зад бебето огнената синя звезда. Триста милиона километра по-нататък „ПДК“ — Мелондент сега беше общо на седемдесет и две светлинни минути от звездата — достатъчно далеч, така че нейното локално пространство беше приемливо плоско.

— Готов ли си? — излая Джаг на Лонгботъл в пилотския резервоар на „Ръм рънър“.

— Готов съм — излая в отговор делфинът.

Джаг натисна едно копче и мрежата от шамандури около дарматското бебе оживя. Всяка шамандура съдържаше генератор на изкуствена гравитация, захранван от слънчева енергия, открадната от звездата, с която се опитваха да се преборят. Бавно, в синхрон шамандурите повишаваха мощността и също толкова бавно едната страна на стръмната гравитационна яма на звездата започна да се изравнява.

— Полека — каза шепнешком Джаг, наблюдавайки картата на хиперпространството. — Полека.

Стръмнината продължи да се изравнява. Много трябваше да се внимава да не се изравни и гравитационната яма на дармата: ако бъдеха премахнати ефектите от собствената маса на бебето — което, в края на краищата, го държеше цяло — силата на привличане на молекулите щеше да изчезне и то щеше да се раздуе като балон.

Мощността на шамандурите продължи да нараства и кривината на пространство-времето да намалява докато, докато…

Отстрани на ямата се получи равна като плато плоскост. Сякаш дарматчето се намираше в междузвездното пространство, а не на една крачка от звездата.

— Изолацията е завършена — каза Джаг. — Сега да се махаме оттук.

— Включвам хипердвигателите — докладва Лонгботъл.

Антигравитационните шамандури бяха като точки, разположени върху сфера около бебето, но сега, когато техните генератори за индивидуално хиперпространство бяха включени, цялата сфера заприлича на глобус от живак, плуващ свободно в пространството. За секунди глобусът се сви и изчезна.

Шамандурите бяха програмирани да отведат дарматското бебе колкото се може по-бързо от синята звезда. „ПДК“ чакаше близко до точката, при която щеше да се появи дарматчето при излизане от хиперпространството, достатъчно далеч от звездата, за да се изключи без трудности полето на хипердвигателя.

„Ръм рънър“ се отправи в същата посока, движейки се с реактивна тяга. Когато минаха близко до точката на портала, пристигна радиосъобщение от Мелондент — бе претърпяло синьо изместване поради ускорението на „Ръм рънър“ към нейния кораб.

„“ДЦК" до Лонгботъл и Джаг. Дарматското бебе пристигна. Пред очите ми се появи в нормално пространство. Полето на хипертягата беше изключено без проблеми. Бебето не показва никакви признаци на живот, не отговаря на моите приветствия."

Джаг гледаше замислено. Никой не знаеше със сигурност дали незащитено бебето ще остане живо по време на краткото пътуване през хиперпространството. Дори ако преди това е било живо, този преход можеше да го убие. И най-ужасното беше, че нямаше начин да се разбере.

Техниката за изправяне на пространството наистина беше рискована. Вместо сами да я използват, така че Лонгботъл да може да включи хипердвигателя на „Ръм рънър“, те отлетяха за среща с „ПДК“ с реактивна тяга. С цел да си запълни времето и да отклони мисълта си от съдбата на бебето, Джаг заприказва Лонгботъл, който, за негова чест, пилотираше кораба по абсолютно права линия.

— Вие, делфините — каза Джаг, — обичате хората.

— Повечето от тях — потвърди Лонгботъл с високия си уалдахудийски глас, свали пилотиращите роботи от перките си и включи кораба на автопилот.

— Защо? — излая остро Джаг. — Чел съм историята на Земята. Те са замърсили океаните, в които плуваш, уловили са те и те сложили в резервоар, ловят ви в рибарски мрежи…

— Нито един не ми е направил никое от тези неща — отвърна Лонгботъл.

— Вярно, но…

— Това е разликата между нас и вас. Ние не генерализираме. Определени лоши хора вършат определени лоши неща. Тези хора ние не обичаме. За останалата част от хората съдим по техните дела.

— Но сигурно след като са открили, че сте интелигентни, хората е трябвало да се отнасят по-добре към вас.

— Хората са открили, че сме интелигентни, преди ние да открием това в тях.

— Какво? — изненада се Джаг. — Но това е очевидно. — Те са построили градове и пътища, и…

— Ние не сме видели нищо от това.

— Да, вярно, че не сте. Но те плуват в лодки, имат мрежи, носят дрехи.

— За нас тези неща се без значение. Ние не ги разбираме. Нямаме с какво да ги сравняваме. Молюските имат черупки. Хората имат дрехи от плат. Черупката на молюските е по-здрава. Трябва ли да смятаме, че молюските са по-интелигентни? Ти казваш, че хората строят неща. Ние не сме имали никаква представа за тяхното строителство. Не сме знаели, че те са построили лодките. Ние мислехме, че те са живи същества или някога са били живи. Някои имаха вкус на носено от вълните дърво, други изхвърляха във водата химикали, както правят живите неща. Според теб язденето върху гърба на лодките е постижение? Ние мислехме, че хората са като риморите^[1] върху гърба на акулите.

— Но…

— Те не виждаха нашата интелигентност. Те ни гледаха и не я виждаха. И ние гледахме тях и също не виждахме тяхната интелигентност.

— Но след като вие сте открили тяхната интелигентност и те вашата, трябва да сте разбрали, че те се отнасят лошо към вас.

— Да, в миналото някои се отнасяха лошо към нас. Хората наистина генерализират и се самообвиняват. Разбрах, че мисълта за наследствена вина… за първородния грях… е залегнала в много от религиите на хората. В човешкия съд е имало дела за компенсацията, която те дължат на делфините. Това е безсмислено.

— Но сега вие добре се разбирате с хората. Моят народ трудно може да го постигне. Как го правите?

— Приемаме техните слаби страни и приветстваме силните.

Джаг не каза нищо.

 

 

Накрая „Ръм рънър“ достигна крайната точка на своя курс, 1,3 милиарда километра от звездата и един милиард километра от портала. Джаг и Мелондент се консултираха по радиото за точната траектория, по която да насочат дарматското дете, после гравитационните шамандури отново бяха активирани и те започнаха да теглят и да тласкат съществото с размери на планета, което, както беше запланувано, започна да пада към звездата, да се плъзга надолу към гравитационната яма, от която по-рано беше измъкнато. Но този път точката на портала беше между дарматчето и звездата. Този път, ако всичко вървеше добре, детето щеше да докосне портала.

Въпреки че реактивните двигатели бяха включени на пълна мощност, мина повече от един ден, докато шамандурите откарат дарматчето близко до портала. Мелондент изпрати до „Старплекс“ уотсън да ги предупреди, че ако всичко мине добре, бебето ще се появи на тяхната страна.

Когато наближиха портала, шамандурите започнаха да намаляват скоростта на бебето, така че то да мине бавно. Всички усилия по спасителната операция щяха да са напразни, ако дарматчето прелетеше стремително и се насочеше към зелената звезда близо до „Старплекс“. След като скоростта на бебето беше приемливо намалена, те подбраха траекторията му така, че да мине през тахионната сфера точно по желания курс.

Първи през портала преминаха някои гравитационни шамандури, после го докосна самото бебе. Точката започна да се издува, да се разширява, да обхваща дарматчето, устните от виолетова светлина обградиха, а след това погълнаха гигантската черна сфера. Джаг се чудеше какво ли минава през ума на бебето при този преход — при условие че е живо, разбира се.

И ако бе живо и в някой момент си възстановеше онова, което минаваше за съзнание, дали нямаше да се паникьоса? Какво щеше да стане, ако не можеше да разбере, че една част от него е в един сектор на пространството, а друга част — в друг. Ако умреше, когато половината от него е преминала през портала, може би нямаше да има начин да го изтикат. Отворът на портала плътно прилепваше към минаващото тяло, така че нямаше да е възможно никакво координирано използване на гравитационни генератори от двете страни. И това означаваше, че „Ръм рънър“ и „ПДК“ може да останат вечно уловени в края на ръкава на Персей — на десетки хиляди светлинни години от родните планети.

От преминаването през отвора дарматчето леко се беше деформирало — периферията на портала го беше прищипнала. Такова прищипване беше нормално и повредите върху здравите космически кораби бяха незначителни, но по-голямата част на дарматчето беше газ — екзотичен, блестящ газ от кварки, разбира се, но все пак газ. Джаг се изплаши, че бебето може да бъде разделено на две — подобно на нормалния процес на размножаване, но може би фатален, когато се извършва неочаквано. Изглежда обаче ядрото на съществото беше достатъчно здраво, за да не позволи на портала да го разполови.

Най-после дарматчето извърши прехода и порталът се сви до обичайното си безразмерно съществуване. Джаг искаше Лонгботъл веднага да се гмурне през него, за да видят резултата от усилията си, но те, както и Мелондент на борда на „ПДК“, трябваше да изчакат няколко часа, за да са сигурни, че дарматчето се е преместило достатъчно далеч от портала, така че когато излязат от другата страна, едно блъскане с него… или вълната от неговата огромна гравитация… да не разруши корабите им.

Най-после, след като една сонда показа, че е безопасно да преминат, Лонгботъл програмира компютъра да ги заведе у дома. „Ръм рънър“ полетя напред. Порталът се разду и те преминаха.

Минаха няколко мига преди Джаг да възприеме онова, което вижда. Бебето беше там. Също и „Старплекс“. Но „Старплекс“ беше заобиколен от всички страни от дармати и изглеждаше… мъртъв. Всички прозорци бяха тъмни.