Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (17)

Кийт не видя стъкления човек да се появява отнякъде, но когато погледна, той бе насред поляната. Приближаваше се, прозрачните му крака го носеха леко през четирилистната детелина. Походката му беше плавна, красива и създаваше впечатление на забавено движение, макар че той се движеше с нормална скорост. Морскосиният цвят — единственият цвят в прозрачното му тяло — беше омайващ.

Кийт си помисли да стане, но вместо това само го погледна. Слънцето се отразяваше от тялото и яйцевидната му глава.

— Значи се върна — каза Кийт.

Стъкленият човек кимна.

— Да. Ти си изплашен, виждам го. Добре прикри страха си, но се чудиш докога ще те държа тук. Няма да е дълго, обещавам. Но има и нещо друго, което искам да изследвам преди да те пусна да си вървиш.

Кийт вдигна вежди, а стъкленият човек седна и се облегна на едно дърво. От каквото и да беше направено тялото му, то не беше стъкло — дървото зад гърба му не се увеличи. По-скоро малко се изкриви.

— Ядосан си — каза просто стъкленият човек.

Кийт поклати глава.

— Не, не съм. Няма за какво. Ти се отнасяш добре с мен.

Пак се разнесе приличният на полъх смях.

— Не, не. Не искам да кажа, че си ядосан на мен. По-скоро си ядосан изобщо. Таиш нещо в себе си, нещо те измъчва, потиска те, озлобява сърцето ти.

Кийт погледна встрани.

— Прав съм, нали? — попита стъкленият човек. — Нещо, което много те е разстроило.

Кийт мълчеше.

— Моля те — каза стъкленият човек. — Сподели го с мен.

— Беше много отдавна — каза Кийт. — Зная, че… че трябваше вече да съм го изживял…

— Но то продължава да те терзае, нали? Какво е то? Какво те е променило толкова?

Кийт въздъхна и се огледа. Всичко беше толкова красиво, толкова спокойно. Не можеше да си спомни кога за последен път беше седял на трева сред дървета просто за да се наслаждава на природата, просто… просто да си отпочива.

— Сигурно е свързано със смъртта на Сол Бен Абрахам — каза Кийт.

— Смърт — повтори стъкленият човек, сякаш Кийт беше използвал друга непозната дума като „донкихотски“, и поклати прозрачната си глава. — На колко години беше той, когато умря?

— Беше преди осемнадесет години. На двадесет и седем.

— Едно тупване на сърцето — каза стъкленият човек.

За момент двамата замълчаха. Кийт си спомни реакцията си, когато стъкленият човек беше нарекъл почти така двете му десетилетия семеен живот. Но този път той беше прав.

— Как умря Сол? — попита стъкленият човек.

— Беше… беше злополука. Най-малкото така решиха. Всъщност винаги съм мислил, че той съзнателно крие нещо, премълчава нещо. Двамата живеехме на Тау Кит IV. Той беше астроном. Аз социолог. Работех върху докторската си дисертация, изучавах колонистите. С него бяхме приятели още от студентските си години. Бяхме съквартиранти в общежитието. И имахме много общо… и двамата обичахме да играем хандбал и баскетбол, да участваме в студентския театър, обичахме еднаква музика. Във всеки случай Сол откри портала до Тау Кит и изпратихме малка сонда през него до портал Прайм. По онова време Ню Бейджин беше предимно земеделска колония, не беше проспериращо място, както е сега. Разбира се, тогава не се казваше Ню Бейджин. Беше си просто „колонията Силванус“. Силванус е името на четвъртата планета на Тау Кит. Във всеки случай там нямаха много социолози, затова бях натоварен да проуча какви може да са последиците от откриването на мрежата портали върху човешката култура. И тогава се появи звездният кораб на уалдахудийците. Трябваше набързо да се състави група за първи контакти. Дори с използването на хипердвигател щяха да минат шест месеца, докато пристигнат хора от Земята. Двамата със Сол бяхме включени в групата, която отиде да посрещне кораба, и… — Гласът на Кийт заглъхна, той затвори очи и поклати глава.

— И? — подкани го стъкленият човек.

— Казаха, че било злополука. Обясниха, че бил разбран неправилно. Когато за първи път се изправи лице в лице срещу уалдахудиец, Сол носеше холографска камера. Не я насочи към прасетата, разбира се… никой не може да е толкова глупав. Просто натисна бутона и я включи. — Кийт въздъхна. — Казаха, че приличала на традиционно уалдахудийско ръчно оръжие… имала същата форма. И те помислили, че Сол ще стреля по тях. Едно от прасетата носеше оръжие и стреля. Право в лицето му. Главата му се пръсна. Аз… аз бях изпръскан с… с… — Кийт отмести поглед и замълча. — Те го убиха. Убиха най-добрия ми приятел. — Той откъсна една четирилистна детелина, погледна я за момент, после я хвърли.

Мълчаха няколко секунди. Цвърчаха щурци, пееха птички. Накрая стъкленият човек каза:

— Сигурно е трудно човек да носи такова нещо в себе си.

Кийт не каза нищо.

— Риса знае ли?

— Да, знае. Вече бяхме женени. Тя беше дошла на Силванъс да се опита да разбере защо там няма живот въпреки очевидно благоприятните условия за това според нашите еволюционни модели. Но рядко говорех за случилото се със Сол… нито с нея, нито с някой друг. Не смятам, че имам право да обременявам други с моята мъка. Всеки си има достатъчно тревоги.

— Значи си го държал в себе си.

Кийт вдигна рамене.

— Опитвах се да се държа като стоик… налагах си емоционално ограничение.

— Похвално — каза стъкленият човек.

Кийт беше изненадан.

— Така ли мислиш?

— Аз също бих постъпил така. Зная обаче, че не е обичайно. Повечето хора живеят, ще ме извиниш за моя хумор, прозрачен живот. — Стъкленият човек посочи собственото си прозрачно тяло. — Тяхното частно „аз“ е и тяхно обществено „аз“. Ти защо си различен?

Кийт вдигна рамене.

— Не зная. Винаги съм бил такъв. — Той отново замълча, после продължи: — Когато бях на девет години, в махалата имаше един побойник. Голям грубиян, вероятно тринадесет- или четиринадесетгодишен. Хващаше по-малките деца и ги хвърляше в бодливите храсти в парка. Всички ритаха и плачеха, и пищяха. Това, изглежда, му доставяше удоволствие. Един ден тръгна подир мен… и докато играех на гоненица или нещо подобно, ме хвана. Вдигна ме, занесе ме до храстите и ме хвърли в тях. Не се съпротивлявах. Нямаше смисъл. Беше два пъти по-едър от мен и нямаше начин да се измъкна. Но нито плаках, нито пищях. Той ме хвърли в храстите, а аз просто излязох. Имах няколко драскотини, но не казах нищо. Той ме гледа десетина секунди и каза: „Лансинг, ти си мъжко момче“. И повече никога не ме закачи.

— Значи ли това, че запазването на страданието в себе си е механизъм за оцеляване? — попита стъкленият човек.

Кийт вдигна рамене.

— Това е изтърпяване на онова, което човек трябва да изтърпи.

— И не знаеш откъде е дошло това в теб?

— Не — отвърна Кийт, но в следващия миг се поправи: — Всъщност да. Мисля, че зная. Моите родители много спореха и бяха доста невъздържани. Никога не знаех кога някой от тях ще избухне за нещо. Навън, вкъщи, за тях нямаше никакво значение. С тях дори не можеше да се разговаря учтиво без риск някой от двамата да избухне. Всеки ден вечеряхме заедно, но аз винаги мълчах с надеждата, че поне веднъж вечерята ще завърши приятно, без някой от тях да напусне масата или да закрещи, или да каже нещо лошо.

Кийт отново замълча.

— Ако бъда честен, трябва да призная, че в отношенията на моите родители имаше други въпроси, които като дете не разбирах. Когато създали семейство, и двамата работели, но преди да обявят изкуствения интелект за противозаконен, автоматизацията водела до съкращаване на все повече работни места. Канадското правителство променило данъчните закони така, че данъкът общ доход на втория работещ в семейството станал сто и десет процента. Ход, който трябвало да накара много семейства да се откажат от едно работно място, за да има работа за повече хора. Татко печелел по-малко от мама и затова напуснал работа. Предполагам, че неговата раздразнителност до голяма степен се дължеше на това. Но единственото, което знаех със сигурност, бе, че моите родители си изливат яда и разочарованието върху онзи, който се случи около тях. И гледах да не го правя.

Стъкленият човек беше възхитен.

— Чудесно — каза той. — Всичко това има смисъл.

— За кого? — попита Кийт.

— За теб.