Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (18)

13.

Умът на Кийт работеше трескаво. Толкова много открития, толкова много случки. Той барабанеше замислено с пръсти по работната си станция в командната зала.

— Добре, приятели, сега какво?

Предната редица работни станции се завъртя и се обърна с лице към задната: Лиан гледаше Джаг, Тор — Кийт, Ромбъс — Риса. Кийт огледа подред всички.

— Тук попаднахме на смущаващо богата находка — каза той. — Първо, загадката с изскачащите от порталите звезди… звезди, които според Джаг идват от бъдещето. И сякаш тази загадка не е достатъчна, ами се натъкнахме и на живот… живот!… изграден от тъмна материя. А при сложността на радиосигналите, които приема Хек, има вероятност… съвсем малка, признавам… да ни предстои първи контакт с интелигентен живот. Риса, до днес само луд можеше да предположи такова нещо, но хайде да изследваме района на тъмната материя за живот.

Тя кимна.

Кийт се обърна към Джаг.

— От друга страна, звездите, които идват от порталите, могат да представляват заплаха за Общността. Ако си прав, Джаг, и те наистина идват от бъдещето, тогава ние трябва да разберем защо се връщат. Съзнателно ли го вършат? Ако е така, дали; нямат някакви лоши намерения? Или е просто случайност? Кълбовиден куп, сблъскал се с портал милиарди години в бъдещето и претоварил го така, че съставящите го звезди са се разпилели чак дотук.

— Цял кълбовиден куп не може да мине през портал — излая Джаг. — Може да мине само една от съставящите го звезди.

— Освен ако този кълбовиден куп — каза Тор — не е бил затворен в сфера от вида супердейсън… обвивка около всички звезди. Представете си как такова нещо се допира до портал след милиарди години. Обвивката ще се разкъса и съставящите я звезди ще се разпръснат във всички посоки.

— Смешно — каза Джаг. — Вие, хората, винаги се надпреварвате във фантазиите си. Да вземем например вашите религии…

— Достатъчно! — сряза го Кийт и удари с длан по плота на станцията си. — Стига вече! Доникъде няма да стигнем с караница. — Той погледна уалдахудиеца. — Ако не ти харесва предложението на Тор, направи свое. Защо се връщат звездите от бъдещето?

Джаг беше с лице към него, но го гледаше само с десните си очи. Лявата двойка се въртеше трескаво — инстинктивен признак за бой.

— Не зная — отговори най-накрая той.

— На нас ни е необходим отговор — каза Кийт. Все още беше ядосан.

— Много се извинявам, че се намесвам — обади се Ромбъс. — Казаното нямаше за цел да обиди никого и се надявам, че не е схванато като обида.

Кийт се обърна към ибиеца.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не питаш когото трябва. Уважаемият Джаг, разбира се, не искаше никого да обиди. Но ако ти искаш да знаеш защо звездите са изпратени назад във времето, трябва да питаш онзи, който ги е изпратил.

— Искаш да кажеш, че трябва да попитам някого в бъдещето? — възкликна Кийт. — И как можем да направим това?

Мантията на ибиеца заблестя.

— Ето това е въпросът за Джаг — отвърна той. — Ако материал от бъдещето може да излезе през портал на миналото, не можем ли да изпратим нещо от миналото в бъдещето?

Джаг помълча замислено, след това раздвижи долните си рамене.

— Не, доколкото ми е известно. Компютърните симулации, които направих, показват, че всеки обект, влизащ в портал през настоящето, се отклонява към друг портал от настоящето. Ако приемем, че блуждаещи звезди са изпратени назад преднамерено, не зная как онзи, който контролира порталите, прави това и нямам представа как да изпратя нещо в бъдещето.

— Ах, уважаеми Джаг — каза Ромбъс, — прощавай, но разбира се, че има начин нещо да се изпрати в бъдещето.

— И какъв е той? — попита Кийт.

— С капсула на времето — отговори ибиецът. — Просто направи нещо, което ще се запази достатъчно дълго. Тогава, без да правим нищо специално, чрез естествения ход на времето то ще достигне до бъдещето.

Джаг и Кийт се спогледаха.

— Но… но Джаг казва, че звездите идват от милиарди години от бъдещето — възрази Кийт.

— Всъщност — каза уалдахудиецът, — ако трябваше да правя догадки, бих казал, че идват от около десет милиарда години.

— А това е два пъти повече от сегашната възраст на който и да е от световете на Общността — каза Кийт.

— Вярно — съгласи се ибиецът. — Но, прощавай, въпреки онова, което мислите вие, нито Земята, нито друг от тези светове е създаден нарочно. Нашата капсула на времето ще прави изключение.

— Капсула на времето, която да издържи десет милиарда години… — заинтригувано каза Джаг. — Може би… може би ако бъде направена от изключително твърд материал като… като диаманта, но без да се цепи по кристалографските си плоскости. Но дори и да направим такова нещо, няма гаранция, че някой ще го намери. И освен това дотогава тази част от галактиката ще се е завъртяла около ядрото четиридесетина пъти. Как ще я задържим да не отлети нанякъде?

По сензора върху паяжината на Ромбъс заиграха светлини.

— Да приемем, че този конкретен портал продължи да съществува и през следващите десет милиарда години. Това е едно основателно допускане, тъй като той съществува сега и трябва да е съществувал и при преминаване на звездата през него. Значи трябва да направим нашата капсула на времето саморемонтираща се… лабораторията по нанотехника ще може да предложи нещо… и да я държим близко до този портал.

— А можем ли да се надяваме, че когато в бъдеще някой реши да мине през портала, ще я види? — попита Кийт.

— Можем да се надяваме на нещо още повече, уважаеми Кийт — отговори Ромбъс. — Можем да се надяваме да дойдат тук и да построят нов портал. Порталите може би са били създадени в бъдещето, а изходите от тях се простират в миналото. Ако истинското им предназначение е да се изпращат през тях тук звезди, тогава това е вероятният сценарий.

Кийт се обърна към Джаг.

— Някакви възражения.

Уалдахудиецът повдигна всичките си рамене.

— Никакви.

Кийт пак се обърна към Ромбъс.

— Мислиш ли, че това може да стане?

На сензорната паяжина на ибиеца трепна червена светлинна.

— Защо не?

Кийт се замисли, после каза:

— Предполагам, че си заслужава да опитаме. Но десет милиарда години… дотогава ще изчезнат може би всички раси на Общността. По дяволите, дотогава вероятно всички отдавна ще са изчезнали.

Светлините по паяжината на Ромбъс затрепкаха. Аналог на кимане в знак на съгласие.

— Значи ще трябва да предадем нашето послание на символен или математически език. Помоли нашия добър приятел Хек да измисли нещо. Като радиоастроном, зает с издирване на извънземен интелект, той е експерт по създаване на символна комуникация. Да използва изразни средства общи както за вашите хора, така и за моите. Този проект е точно по неговата специалност.

 

 

В Командната зала цареше оживена дейност — имаше да се свърши много работа. Джаг и Хек бяха видимо отпаднали. Макар че не се прозяваха театрално, както обичаха да правят хората, техните ноздри ритмично се разширяваха — физиологическа реакция, изразяваща същото.

За момент Кийт помисли да продължи да работи цяла нощ. По дяволите, беше го правил толкова често в университета. Но това беше преди почти половин столетие, а и трябваше да признае, че той също е изтощен:

— Нека приемем, че е нощ — каза той и стана от работната си станция. Индикаторните лампи на нея изгаснаха.

Риса кимна и също стана. Двамата тръгнаха към една от забулените от холограмата стени на командната зала, излязоха в коридора зад нея и тръгнаха към асансьорната площадка. Кабината ги чакаше — ФАНТОМ я беше изпратил веднага щом бяха тръгнали по коридора.

— Палуба единадесет — каза Кийт и ФАНТОМ изчурулика за потвърждение. Миг преди вратата да се затвори видяха Лиан Карендотър — тичаше по коридора към тях. ФАНТОМ също я видя и задържа вратата отворена. Лиан влезе, усмихна се на Кийт, после съобщи номера на своя етаж. Риса втренчи поглед в монитора на стената, сякаш изучаваше плана на палубата, на която се намираха.

Кийт беше женен за нея достатъчно дълго, за да разбира езика на тялото й. Риса не обичаше Лиан, не обичаше тя да е близко до Кийт, не обичаше той да е в ограничено пространство с нея.

Асансьорът тръгна. На монитора стрелките, показващи етажа, започнаха да се скъсяват. Кийт дишаше дълбоко. Внезапно, може би за първи път, разбра, че му липсва финото ухание на парфюм — друга отстъпка пред проклетите прасета и техните свръхчувствителни носове. Парфюм, одеколон, афтършейв — всичко това беше забранено на борда на „Старплекс“.

Виждаше отражението на лицето на Риса в екрана на монитора, виждаше стиснатите й устни, напрежението, болката.

Виждаше и Лиан. Тя беше по-ниска от него, лъскавата й руса коса скриваше половината от екзотичното й младо лице. Ако бяха самички, Кийт може би щеше да побъбри с нея, да й разкаже някой виц, да се посмеят, може би дори леко да докосне ръката й по време на разговора. Тя беше толкова… привлекателна.

Той обаче не каза нищо. Индикаторната стрелка продължи да се скъсява и накрая асансьорът спря на етажа, на който беше апартаментът на Лиан.

— Лека нощ, Кийт — каза Лиан и му се усмихна. — Лека нощ, Риса.

— Лека нощ — отговори Кийт. Риса кимна отсечено.

Кийт проследи Лиан с поглед няколко секунди преди вратата да се затвори. Никога не беше ходил в нейния апартамент. Зачуди се как ли го е обзавела.

Асансьорът отново спря, вратата се отвори и Кийт и Риса минаха малкото разстояние до апартамента си.

Щом влязоха, Риса заговори.

— Тя много ти харесва, нали?

Кийт обмисли всички възможни отговори. Твърде много уважаваше интелигентността на Риса, за да се опита да се измъкне като каже: „Коя?“ След кратко колебание реши, че е най-добре да бъде честен.

— Тя е умна, чаровна, красива и добра в работата. Защо да не я харесвам?

— И е на двадесет и седем — каза Риса, сякаш това бе оскърбление.

„Двадесет и седем! — помисли си Кийт. — Щом казва. Конкретна цифра. Но… двадесет и седем. Божичко…“ — Той си свали обувките и чорапите и легна на канапето бос да му се проветрят краката.

Риса седна срещу него. Замисли се, сякаш решаваше дали да продължи. Очевидно предпочете да прекрати и смени темата.

— Бокскар идва днес при мен.

Кийт размърда палците на краката си.

— Така ли?

— Напуска.

— Наистина ли? Получила е някъде по-добро предложение?

Риса поклати глава.

— Следващата седмица ще бъде демонтирана. Има присъда една шестнадесета от живота, защото преди почти шестстотин години е изгубила времето на някои от сънародниците си.

Кийт мълчеше.

— Не изглеждаш изненадан — каза Риса.

— Чувал съм за тази процедура. Никога не съм могъл да разбера защо ибийците са толкова чувствителни за загубено време. Имам предвид, че те живеят столетия.

— За тях тази продължителност на живота е нормална. Те, разбира се, не намират живота си за необичайно дълъг. Ти няма да допуснеш да й се случи това, нали?

Кийт разпери ръце.

— Не зная дали имам право.

— По дяволите, Кийт. Екзекуцията ще се изпълни тук, на борда на „Старплекс“. Ти имаш всички права.

— Върху работи, свързани с кораба — разбира се. Но за това, е… — Той погледна към тавана. — ФАНТОМ, какви права имам в тази област?

— Съгласно юриспруденцията на Общността ти си длъжен да признаеш всички присъди, наложени от правителствата на отделните страни членки — каза ФАНТОМ. — Ибийската практика за присъди равни на част от стандартната продължителност на живота е специално изключена от раздела със законите, третиращи жестоки и необикновени присъди. При това положение ти нямаш никакво право да се намесваш.

Кийт разпери ръце и погледна Риса.

— Съжалявам.

— Но провинението е било толкова малко, толкова незначително.

— Не каза ли, че е извършила глупост с някакви данни?

— Да, като студентка. Съгласна съм, че е постъпила глупавото…

— Ти знаеш колко са чувствителни ибийците към изгубеното време, Риса. Предполагам, че други са разчитали на тези резултати, нали?

— Да, но…

— Виж, ибийците идват от планета, постоянно забулена от облаци. От повърхността й не се виждат нито звезди, нито луни, а слънцето е само светло петно зад облаците. Въпреки това като изучавали приливите и отливите в онези плитки локви, които там минават за океани, те са успели да установят съществуването на луни на планетата. Дори са успели да направят извод за съществуването и на други звезди и планети още преди някой от тях да е пътувал извън тяхната атмосфера. Нещата, които са открили, биха били невъзможни за хората, обзалагам се. И са могли да разрешат проблема само защото живеят толкова дълго. Една раса с по-малка продължителност на живота в такъв свят вероятно никога не би разбрала, че съществува Вселена. Но за достигане на това разбиране те е трябвало да вярват на наблюденията и на резултатите на другите. Всичко отива нахалост, ако някой представи неверни данни.

— Но може би след толкова време никой вече не се интересува какво е направила. И освен това… аз се нуждая от нея. Тя е важен член от моя екип. И е най-добрата ми приятелка.

Кийт разпери ръце.

— Какво искаш да направя?

— Говори й. Кажи й, че не трябва да прави това.

— Добре. — Кийт се почеса по лявото ухо. — Добре.

Риса се усмихна.

— Благодаря. Сигурна съм, че тя ще…

Интеркомът иззвъня.

— Колорозо вика Лансинг — каза един женски глас. Франка Колорозо беше ръководител на „Вътрешни операции“ от смяна „Делта“.

Кийт вдигна глава.

— Кийт слуша. Какво има, Франка?

— Пристигна уотсън от Тау Кит с новини, които мисля, че ще искаш да видиш. В известен смисъл новините са стари… изпратени от Сол до Тау Кит по хиперкосмическо радио преди шестнадесет дни. Щом ги получили, на Гранд Сентръл веднага ги препредали към нас.

— Благодаря. Покажи ги на стенния ми монитор.

— Слушам. Край.

Кийт и Риса се обърнаха към стената. Беше съобщение на рубриката „Уърлд Сървис“ на Би Би Си, прочетено от един индиец със стоманеносива коса. „Напрежението в Общността продължава — съобщи той. — От едната страна са Обединените нации на Сол, Епсилон Индийска птица и Тау Кит. От другата — кралското правителство на Реболо. Слуховете за по-нататъшно влошаване на положението бяха подхранени днес от кратко съобщение, че Реболо закрива още три посолства — в Ню Йорк, Париж и Токио. След затворените преди една седмица четири други, в цялата Слънчева система остават отворени само посолствата в Отава и Брюксел. Персоналът от затворените днес посолства вече е заминал с уалдахудийски звездни кораби за портала Тау Кит.“

Картината се смени и се появи уалдахудийско лице. Отдолу беше изписано името му — пълномощник Дат Ласко ем-Уут. Той говореше на английски без помощта на преводач — рядко постижение за представител на неговата раса. „Много съжаляваме, че икономическата необходимост ни застави да извършим този ход. Както знаете, икономиките на всички раси на Общността изпитват затруднения от неочакваното развитие на междузвездната търговия. Намаляването на посолствата на Земята представлява просто отговор на създалата се ситуация.“

Картината отново се смени и се появи африканка на средна възраст — Рита Негиш, политолог от Земята, научен работник в университета в Лийдс. „Не мога да приема това обяснение… каза тя. — Според мен Реболо отзовава своите посланици.“

„Като прелюдия към какво?“ — попита един глас извън камерата.

Негиш разпери ръце. „Вижте, когато човечеството излезе в космоса, всички експерти бяха единодушни, че Вселената е толкова голяма и толкова богата, че не съществува никакво основание за материален конфликт между отделните светове. Но мрежата от портали промени всичко това. Тя ни сближи с други раси може би преди всички ние да сме готови за такова сближение.“

„И какво следва от това?“ — отново попита гласът извън камерата.

„От това следва — продължи Негиш, — че ако се стигне до инцидент, той няма да се ограничи само с икономически проблеми. Той може да прерасне в нещо по-голямо… факт е, че хората и уалдахудийците си лазят по нервите.“

На монитора се върна холограмата на езерото Луиз. Кийт погледна Риса и тежко въздъхна.

— „Инцидент“. Добре че с теб сме достатъчно стари и няма да ни мобилизират.

— Мисля, че възрастта няма значение — погледна го Риса. — Мисля, че с теб сме вече на предната линия.