Робърт Сойер
КК „Старплекс“ (33)

Епилог

От седмици вече Кийт Лансинг спеше добре. Сега лежеше на леглото до хубавата си жена, унесен в сън. Дали той и Риса, и Джаг, и Лонгботъл и всички други милиарди граждани на Общността все пак представляваха нещо в тази луда Вселена? Дали бяха космическа последица, неочакван страничен продукт от изкуството на тъмната материя? Някой ден те щяха да заемат своето достойно място във Вселената… да направят всичко да бъде различно…

Кийт се сепна, събуди се и махна малката карта от циферблата на часовника. Беше 01:43. Той седна в леглото и се заслуша в белия шум, който ФАНТОМ беше пуснал по акустичната система на стаята.

„Господи — помисли си той. — Боже Господи!“

Изтласкването на милиарди звезди от бъдещето назад във времето щеше да промени миналото… да го промени радикално, да го промени хаотично. Нямаше начин линията на времето да се разгърне по същия начин, както първоначално… нямаше начин това минало да завърши като създаде същото бъдеще. Не можеше да се избегне този парадокс… освен… освен…

Освен ако човек сам не се върнеше във времето… назад във времето, преди появата на първата материя от бъдещето. Всички същества от далечното бъдеще трябваше да са вече тук, някъде в настоящето.

Той си спомни картината, която беше видял на онова гладко метално кълбо, някога било бумерангът, изпратен от Тау Кит до портала Теджат Постериор, метал, променен фантастично от развитата наука.

Сламърите наистина бяха затворили вратата на Общността… бяха затворили вратата на собственото си минало. Бяха дали много ясно да се разбере, че желаят… че трябва… да останат изолирани от по-ранните версии на самите себе си.

Този портал… и несъмнено безброй други… се използваха от хората от бъдещето. И между тези хора щеше да има версия на самия него, на човека, който беше подписал и изпратил с капсула на времето послание, версия, която очевидно беше инициатор на проект за спасяване на Вселената… на живелия много милиарди години Кийт Лансинг, един Кийт Лансинг, който наистина беше станал крупен физик. Как би желал да срещне това друго свое аз…

Кийт погледна Риса в оскъдната светлина. Тя спеше дълбоко, беше избутала завивката. Той внимателно я зави, после легна, заспа и засънува стъкления човек.