Хавиер Сиера
Тамплиерските порти (34)

CLAVIS^[1]
1129 година

 

На Жан от Авалон му трябваха два дена да си възвърне говора и зрението. Внезапното му появяване сред малка група очевидци при абсидата в църквата Света Богородица в Шартр бе предизвикало какви ли не слухове в общността. Малкото, което се знаеше със сигурност, беше, че рицарят се сгромолясал зад централния олтар като градушка в бурна нощ; никой не бе видял как точно е станало, но всички бяха усетили труса.

Тези дни не остана и един слуга на графа, на когото да не се зловидят привилегиите на абата на Клерво. В крайна сметка точно рицарите на служба при този монах бяха видели всичко с очите си и надлежно му бяха докладвали.

Хората бяха познали. Тамплиерите наистина разказаха подробно на абата на Клерво как другарят им бил избълван от някакво пъклено чудовище. Някакво невидимо същество, което навярно бе открило между зъбите си тялото на този благочестив християнин. Те разказаха подробно, разбира се, и за двамата мъже с него, за които също се правеха какви ли не залози, от невероятни по-невероятни.

Бернар, който беше сдържан и наблюдателен духовник, се изненада, че на това място се бяха случили толкова много необикновени събития. Затуй, без да се мае, побърза да посети начаса Жан и неговия оръженосец. И добре направи.

Всъщност на Филип успя да даде само последно причастие вечерта след завръщането му и да заповяда тленните му останки да бъдат погребани веднага. Тялото му, слабо и осакатено, буквално бе покрито с рани; той почти нямаше коса, а тази, която му бе останала, беше белезникава и се чупеше. Освен това устните и върховете на пръстите му бяха съвсем посинели — като на жестоко изтезаван затворник. Мъчеше го и нещо като проказа, от която не можеше да диша и да движи краката си.

Не успя изобщо да продума. Дори не отвори очи. И затова когато най-сетне издъхна, прегърнал все още меча на господаря си, всички помислиха, че Господ се е смилил над него и му е спестил страданията, които щяха да бъдат още по-големи, ако се свестеше. За тази дяволска напаст сякаш нямаше лек.

Покрусен, абатът посети в килията му и затворника, заловен от тамплиерите в църквата Света Богородица. На воините се бе сторило подозрително, че стои там прав и наблюдава фантастичното завръщане на Жан от Авалон, без дори да трепне или да падне на колене пред чудото. Сякаш някакъв дух шегобиец бе обладал този нещастник и го бе довлякъл в църквата само за да му създаде проблеми. По-късно, посъвзел се, затворникът заяви, че се казва Родриго и е арагонец, а след един-два ужасни разпита в ръцете на гиганта Сент Омер призна дори, че е наемник на орлеанския епископ и е следил отблизо кервана на тамплиерите, дошъл от Светите земи.

Беше голяма изненада.

Бернар говори с него почти час. Нареди да му свалят оковите и да му дадат храна. И така затворникът, седнал с паницата с варено месо, слушаше този благочестив монах, който се мъчеше да спечели доверието му, уверявайки го, че всички грехове ще му бъдат простени, ако признае защо е тук.

Но Бернар не научи много от чужденеца. Поклонник от Компостела, избягал от господаря си в Монсон, скитник по природа, този човек призна, че е претършувал талигите, но не разбрал какви са ония многобройни плочици с надписи.

— Казахте ли за тези плочи на орлеанския епископ? — запита го абатът.

— Да, казах му.

— А той какво ви отговори?

— Ами не помня.

— И не ви ли заповяда още нещо?

— Да. Нареди ми да не ги изпускам от поглед.

И накрая, още същия ден, белият монах бе заведен в малко жилище, намиращо се на три преки от църквата. Там едно местно семейство бе дало щедър подслон на третия от „завърналите се“ в Шартр. Всички, които го бяха видели преди него, го уверяваха, че бил голям чудак. Бил облечен в опърпана риза и се държал наистина много странно. Казаха, че можел да говори на толкова езици, та се разбирал дори с дърветата от градината на това семейство.

Та така Бернар, придружен от двама монаси, отиде и в дома на Кристиан ковача. Жена му и двамата му синове току-що се бяха навечеряли, а гостът им се бе прибрал вече в стаята си, както казал — да се усамоти за молитва.

Жената на Кристиан — бретонка с дебели бедра и широка усмивка, им каза, че старецът се съвзел много бързо от пътуването, но се оплака, че бил с мрачен нрав и почти не говорел. Както цял Шартр, така и семейството на ковача гореше от нетърпение да узнае какво точно е станало в църквата Света Богородица. Нямаше съмнение, че е чудо, но какво? Старецът не им казал.

Като мина през ковачницата и влезе в жилището, Бернар благослови семейството и помоли да го оставят насаме с чужденеца. Кристиан се подчини. И така, разбрал коя стая в къщата служи и за килия, и за спалня на госта, той се отправи към нея, като помоли придружаващите го монаси да не ги безпокоят.

Стаята — ако можеше да се нарече така — бе част от конюшнята, преградена с дъсчена стена и разчистена, за да се отвори място за сламеника и импровизираната маса, върху която стояха разни стъкленици с грижливо налепени етикети.

Под светлината на дебела вощеница, останала несъмнено от някоя голяма свещ от църквата Свети Леополд, дългокос старец четеше дебела омърляна книга.

И Бернар позна тези коси.

— Глук? — В гърлото му заседна буца. — Вие ли сте, учителю?

Гласът на Бернар отекна в тишината на стаята. Без да помръдне, старецът вдигна поглед от ръкописа, който държеше, и се взря спокойно сред полумрака в белия силует на абата. Изглежда, и той го позна, макар да не го показа веднага.

— А, Бернар! — реагира най-сетне. — Трябваше да предположа, че сте тук.

Монахът протегна ръце да помогне на друида да стане и те крепко се прегърнаха. Като го притисна до гърдите си, Бернар усети колко е измършавял.

— Глук, учителю, какво правите тук? Не съм се и надявал да ви срещна в такъв подходящ момент.

— Хубаво, че го казвате, Дьо ла Фонтен — усмихна се друидът. — Защото врагът иска да сложи ръка на това място и да си присвои онуй, което донесохте тук.

— Вече знаете, че…

— Хайде, Бернар! Нали аз отворих Вратата на вашия страж, рицаря от Авалон, в криптата. Щом го видях, разбрах, че скрижалите трябва да са някъде тук, защото тя се отвори лесно. Че нали точно този рицар бе избран в Йерусалим да открие Вратите и после да ги запечата заедно със скрижалите? Нали той бе посочен от Провидението да погребе тези места и да не допусне да попаднат в ръцете на нечестивци?

Абатът кимна.

— И все пак, Глук, страхувам се да не изгубя този толкова ценен товар, преди да съм си свършил работата.

— Казвате това заради смъртта на майстор Бланшфор, нали?

— И защото заловихме един шпионин на орлеанския епископ, който, изглежда, е проследил кервана в края на пътя от Троа дотук.

Друидът видя как ведрото лице на белия монах помръкна.

— Но, Бернар, не помните ли уроците ми? Нима сте забравили, че спокойствието на духа е най-важното в борбата със Злото? Ако тревогата ви надделее, все едно сте загубили битката. А освен това никой не може да отвори Вратите на нашия Господ, ако няма ключа за тях. И никой не може да използва този ключ, ако не притежава книгата с указания за това.

— Книга с указания ли?

Цистерцианецът хвърли машинално поглед на книгата, която друидът четеше.

— Драги ми Бернар! Не помните ли годините, когато подготвяхме този план за вас? Не помните ли и напътствията, които получихте в горите край Клерво, където ви показахме магическите символи на Вратите?

— Помня лабиринта. Метафора за вътрешния път и за поклонението пред Светите врати в Йерусалим, Рим и Сантяго. Помня стълбата. Алегория, която говори за пътя на Яков към небето и за достъпа до свещеното познание. Помня.

— Нищо не сте забравили — рече друидът.

— Да.

— Тогава съм дошъл точно навреме. Ще говорите с Жан от Авалон и ще научите как да използвате ключа. Това ще е началото на славен период, в който творенията ви ще никнат като стрели, сочещи небосвода, и ще привличат над главите на християните благословията на небесните светила. А в тях ще впишете и символите, на които ви научихме, за да могат и други да ги разчетат, когато настъпи моментът.

Глук взе внимателно вехтата книга, написана на латински, и я подаде на Бернар. Беше с груба подвързия и външните краища на страниците й бяха почернели от мръсотия.

Без да я пуска, друидът обясни на Бернар, че оригиналният текст е написан на арабски от мъдреците от Харан — града, към който се отправя Яков, когато получава видението със Scala Dei. След това един арабин — един от посветените жители на Харан — занася копие в прекрасната библиотека в Кордоба, откъдето след Реконкистата то стига до предтечите на Школата за преводачи на Алфонсо Х в Толедо. Там най-сетне бива преведено на латински и „аз го взех от хранилището им“, рече той накрая.

Книгата със заглавие криптограма Краят на мъдреца и по-добрият от двата начина да се напредва съдържаше четири трактата, в които подробно бе обяснена науката за звездите. „Изучи най-вече четвъртата част — и по-точно главата, посветена на Хермес и на организацията, превърнала един град в подобие на небесния Йерусалим от Откровението на свети Йоан — посъветва го той, — а после използвай тази мъдрост, за да определиш мястото, където ще издигнеш твоята Врата, и пропорциите, които ще дадеш на това творение, за да го опазиш“.

— Бланшфор знаеше тези пропорции, учителю — оплака се абатът.

— Но не разполагаше нито със скрижалите, нито с познанието за тяхното използване — прекъсна го Глук. — А ти и твоите хора ги имате.

— И кой уби magister comiciani?

— Рицарят Жан ще ви разкрие и това, защото имаше достъп до тези истини и до много други, когато се възкачи на небето, където са били Енох и Йезекил.

— Разбирам.

Бернар от Клерво не видя повече Глук. След като му бе връчил книгата, която бе пазил толкова години, абатът реши, че друидът е сметнал житейския си дълг за изпълнен. Такива бяха горските мъдреци — непредсказуеми, необикновени. Глук щеше да умре в усамотение, по своя воля, а следовниците му — сред които бе и самият Бернар — щяха да продължат, явно или тайно, мисията му: да изградят докрай връзката между Земята и Небето.

Както бе споменал Глук, Жан от Авалон беше последната брънка, преди да се пристъпи към действие. Но тамплиерът, видимо състарен, все още се съвземаше в къщата за гости, която епископ Бертран им бе предоставил.

— Не знам дали ще оживее — тюхкаше се абатът. — Скоро погребахме оръженосеца му.

— Ще се съвземе. Ще видите.

Предсказанието на друида окуражи Бернар. Воинът прекара още няколко дни сред влажни кърпи и легени с топла вода, преди да започне да разказва по малко историята си.

— Отче — промълви най-сетне рано сутринта в Деня на свети Юлиан, — вече знам, че аз съм ключът, който ще отвори Вратата.

Това признание възрадва Бернар. Той не се отдели цял ден от тамплиера, сам се грижеше за него и го насърчаваше да излее душата си.

— Вие приехте да бъдете този ключ още в Йерусалим, братко Жан. Всичко, което ви се случи после, е резултат от плана, който Господ подготви за човек, достоен като вас. Не се бойте от нищо.

— Господарю — продължи рицарят, — при пътуването отвъд Вратата бях в рая и в ада. Един ангел, чието лице изобщо не зърнах, ме водеше през небесните сфери и така обозрях частите, на които е разделена Вселената. Летях до Йерусалим, следвайки пътя на Пророка на неверниците, и видях как една врата към ада се отваря точно под Свещения град. Там зърнах и друга врата, през която се възкачваш направо до Божия трон.

— Продължете.

— Невидимият ангел ми показа с безкрайно търпение и как трябва да строим нашите храмове по образ и подобие на небесното тяло на Пресветата Дева и как те, обхванати от потока, който свързва звездите една с друга, ще ни помогнат да се възкачваме на небето и да говорим с ангелите, докато сме още в тленните си тела.

— Със собствените си очи ли видяхте това?

— Дори повече, господарю. Онова същество с мощен глас ми показа много неща, които има да се случат. Като насън видях какво ще стане през хилядната година, която иде след хилядната, бедствията, които ще опустошат земята ни, и опасностите, които ще застрашат вярата ни. И още ми показа и хилядната година след хилядната, и чудесата, които ще станат тогава. Но преди всичко, отче, готов съм за свещеното дело, с което трябва да се захванем здраво на това свято място.

— Говорете. Вие сте видели, не аз.

— В земята на Шартр трябва да пазим само скрижалите, свързани със земеделието. Ще ги отделим грижливо и усърдно от свещения товар, като внимаваме много за надписите по изумрудената им повърхност. Тези скрижали говорят с безкрайна мъдрост за това как нашият Господ е създал всички растения и форми на живот на земята. И това ще бъде храмът на Спика и ще е свързан със звездата Спика от съзвездието Дева, най-блестящата му перла.

— Какво още трябва да направим?

— Скрижалите, посветени на музиката и на силата на песента, ще се пазят в Амиен, където ще вдигнем най-голямата църква, която някога е имало. В крайна сметка музиката е Словото Господне в чист вид, за което се говори в първата глава на Битие. Същото ще направим и със скрижалите, които описват движението на Слънцето, те ще бъдат отнесени в Еврьо. Познанието трябва да се разпростре и тайнствената сила, скрита в тези каменни книги, да се превърне в мрежа, която ще закриля благоверните и ще благославя царството ни.

— А съобщи ли ти ангелът дали ще живеем достатъчно, за да доведем докрай делото си, Жан?

Макар и изнемощял, рицарят удостои абата с тържествуващ поглед, какъвто той не бе виждал досега върху ъгловатото му лице.

— Не — отвърна му съвсем спокойно. — Дори няма да видим полагането на първия камък на това велико дело, отче. Но можем да разчитаме на нашите хора, които ще изпълнят свещения си дълг. Само посветените ще разберат какво сме направили със скрижалите и ще ги пазят във времето.

— А така наречените charpentiers?

— Дърводелците, учителю, ще ни наблюдават отблизо. Не се тревожете. Глук, последният от тях, когото сте виждали, ще остави голямо потекло и наследниците му ще просъществуват до края на света.

Бернар коленичи до леглото на рицаря и благодари на Господа за всичко, което му бе казано. Всъщност той не отправяше благодарност само заради думите на рицаря, а защото сега разбираше, че краят на пътя му е близо: имаше ключа (Жан), имаше указанията как да го използва (книгата на Глук) и за да изпълни плана си, му оставаше само да открие точното място на Вратата.

— Знам, че вече сме към края на нашата мисия, рицарю промълви абатът от Клерво, галейки нежно бледата му ръка. — И все пак Бланшфор, майсторът, който знаеше къде да търси Вратата и който бе видял със собствените си очи плановете на Енох за строежа на новия храм, ни липсва.

— Не мислете повече за него. Пиер дьо Бланшфор прекрачи свещения праг като мен и получи достъп до онези знания, които днес аз притежавам. Математика, геометрия, хармония оттогава нито една от тези науки не ми е чужда. Освен това, което ви разказах, и аз видях божествения план. Но за разлика от Бланшфор, съм рицар и ако стане нужда, мога да се защитя.

— А не знаете ли случайно кой го уби?

— Той умря, защото се приближи твърде много до небето, носейки в себе си медния астролаб. Сигурно знаете, че всичко, което е от божествено естество, отхвърля метала и го превръща в смъртоносно оръжие. Дори ние, рицарите тамплиери, научихме този урок в Светите земи, като слушахме историите на евреите за Ковчега на Завета и небесното му съдържание.

— Значи е умрял като Филип, вашия оръженосец — рече абатът. — Но кой и защо го е обезглавил?

— Фамилията на Раймундо де Пеняфорт, орлеанския епископ. Родът му е от дяволи, въплътили се в тяло, които са знаели какво подготвяте, и той се е опитал на всяка цена да го предотврати. Като обезглавяват magister comiciani, спазвайки прастарата си традиция на злосторници, са искали да разберете колко близо са до скрижалите. И че скоро — рано или късно — ще ги откраднат.

— Но това няма да стане.

— Да, засега.

— Засега ли?

Жан от Авалон въздъхна, преди да продължи:

— Природата и целите на дяволите не са много по-различни от тези на самите charpentiers. Трябва да знаете, че и те се стремят към същото като вас: да издигнат храмове върху Вратите и да контролират тези подходи към Небето. Взели са главата на вашия майстор, спазвайки без съмнение старата традиция за освещаване основите на сградата, която ще се строи. Знаете много добре, че главата е хранилище на всички тайни и център на вътрешното просветление. Тя трябва да се пожертва, за да има дух покровител, който ще пази мястото; стълб, на който ще се държи цялата постройка.

— Знам това. — Абатът се наведе. — Йоан Кръстител е обезглавен като символ на колоната, която трябва да поддържа мистичното здание на Христовото тяло. Затуй и Орденът на тамплиерите отдава дължимото на главата^[2].

— Там, където занапред ще се почита череп или глава, със сигурност ще има някоя скрита врата. Независимо дали е пазена от Тъмните сили, или от рицарите на Светлината.

— Мога ли да разчитам на думата ви?

— Можете. От другата страна на Вратата видях, че храмовете, които ще пазят скрижалите и тайната за отварянето на Вратите, ще бъдат построени и ще просъществуват поколения наред.

— Слава Богу!

Жан от Авалон бе започнал отново да говори мъдро. Развълнуван от този неограничен достъп до мъдростта на по-висшите, абатът целуна ръката му и промълви нещо съвсем тихо. Явно изтощен от усилията да говори, рицарят едва долови онова, което абатът се опита да му каже. „Отсега нататък — дочу той — заслужавате да ви наричаме Жан Йерусалимски, защото точно там, в небесния Йерусалим, получихте просветлението. Още утре ще ви пратя един от моите монаси, за да му продиктувате всичко, което сте видели за нашето бъдеще, и това познание да бъде записано“.

— Амин — рече тамплиерът.

— Амин.